Кодът на болестта

11.

224.10.14/13:48

Левит отведе Томас и Тереза при асансьора и тримата се спуснаха до подземното ниво — където Томас не бе слизал досега, — след което продължиха по дълъг коридор, завършващ с нова поредица асансьори. Намираха се в съвсем различна част на комплекса. По пътя Томас и Тереза не промълвиха нито дума, но си размениха няколко питащи погледи. Накрая, когато Левит повика от таблото следващия асансьор, Томас не можа да сдържи любопитството си:

— И какво е това невероятно нещо, което ще ни показвате? — попита той.

— Е, почакай де — отвърна Левит. — Не бих искал да развалям изненадата. Както се казва, не ми плащат чак толкова, че да го направя точно аз. — Засмя се на шегата си и смехът му отекна в тясното помещение. — Едни много важни хора искат да ви покажат своя… проект. Макар да давам съвети по него, аз не участвам в действителното… изпълнение. — Явно не му се говореше повече по въпроса.

Мелодичният сигнал на асансьора го спаси от по-нататъшни обяснения и вратите се разтвориха. В кабината стояха четирима души и Томас усети, че дъхът му секва. Позна председателя Андерсън и доктор Пейдж. С тях бяха още една жена и един мъж, облечени с работни дрехи.

— Ваши са — рече Левит и без да чака отговор, се отдалечи по коридора, по който бяха дошли.

Доктор Пейдж протегна ръка, за да задържи асансьора отворен.

— Влизайте, Томас, Тереза. Нямаме търпение да ви покажем нещо днес.

— Да, така е — потвърди председателят Андерсън. Докато децата пристъпваха вътре, той подаде ръка и на двамата. — Чакахме психоекипа да прецени дали вие двамата сте готови и ето че часът удари.

— Какво става? — попита Тереза. — И защо е тази загадъчност?

Вратите на асансьора се затвориха и доктор Пейдж натисна един бутон. Въздухът се изпълни с тихо бръмчене. Томас се зачуди защо се спускат надолу, вместо да се издигат. За миг го завладя страх.

Председателят Андерсън им отправи топла усмивка.

— Няма за какво да се безпокоите. Решихме, че най-добрият начин да ви обясним какво подготвяме, е, като ви го покажем лично. Скоро ще видите за какво говоря.

Но защо точно ние? — настоя Тереза. — Знаем, че има много други деца — чуваме гласовете им зад стените. Защо ни държите разделени? Ще покажете ли и на тях това, което искате да видим?

Непознатата жена пристъпи напред. Беше ниска на ръст, чернокоса и с бледо лице.

— Нали не възразявате първо да се представим? Името ми е Кати Маквой и съм помощник вицепрезидент със специален контрол над проекта, който ви предстои да видите. А този човек — тя посочи мъжа със сериозно изражение и посивяваща черна коса — е Хулио Рамирес, моментният шеф на охраната ни.

Докато си подаваха ръце и разменяха усмивки, Томас се зачуди над уточнението „моментен“. Беше странно да се описва по този начин позицията на един човек. Сякаш не се очакваше да се задържи дълго на този пост.

Мис Маквой продължи:

— Относно въпроса ви, неколцина от вас успяха да напреднат в учението и изпитанията далеч повече от останалите. И тъй като ние сме прагматични хора, особено в днешния свят, бихме искали да оценим подобаващо вашите умения и дарби. Днешният ден е нещо като награда. Вие ще сте първите, които ще я видите.

— Точно така — кимна Андерсън със сияеща усмивка. — Награда е съвсем подходящ израз. Вие двамата и още неколцина сте идеалният подбор за това, което смятаме да направим през следващите две години, за да довършим започнатото. Мисля, че вече пристигаме… ах да, ето ни.

Кабината спря, след като се бе спускала толкова дълго, че сякаш бе слязла право в недрата на Земята. Пътуването надолу, заедно с неясните обяснения само подсилваха тревогите на Томас. Кои бяха тези „други“, за които говореха? От всички нови неща, които му предстояха, срещата с други деца му се струваше най-вълнуваща. Постоянната самота бе започнала да му действа на психиката. Но всичко това звучеше твърде добре, за да е истина. Дали да им повярва?

Докато се двоумеше, вратите се отвориха и останалите излязоха. Тереза бе спряла от другата страна и му махаше да я последва. Сякаш се боеше, че ако не тръгнат с възрастните, те може да се откажат от идеята си. Томас осъзна, че изпитва същия страх. Побърза да излезе от кабината и се озова в просторно помещение с размери на гимнастически салон, чийто таван бе озарен от синкава светлина. Беше съвсем пуст, като се изключат безбройните тръби и жици, очакващи да бъдат свързани, сандъците и строителните материали. В единия ъгъл имаше нещо като малък офис — вътре премигваха монитори и командни пултове, хвърлящи трепкащи отражения наоколо.

— Ние смятаме — заговори председателят Андерсън — това да е командният център на така наречените Лабиринтни изпитания. Технически най-съвършената инсталация, с която разполага изследователският комплекс. Очакваме да бъде завършена до два месеца, а двата лабиринта — след още две или три години. Може би четири.

Оглеждаше огромното помещение с горд вид, но Когато се обърна към Тереза и Томас, изражението му помръкна. Томас предположи, че причината е в собственото му объркване.

— Лабиринтни изпитания? — попита Тереза, предугаждайки неговия въпрос.

Председателят Андерсън понечи да отговори, но изглежда, се затрудняваше да намери подходящите думи. И тук Маквой му се притече на помощ със сияеща усмивка.

— Всъщност нашият многоуважаван председател малко изпреварва събитията, но в това няма нищо лошо. Виждате ли вратата там? Зад нея има стълбище, което ще ни отведе до временната площадка за наблюдение. Искаме да ви покажем нещо и след това ще ви обясним за какво ще се използва. Готови ли сте?

Томас кимна. Измъчваше го любопитство.

— Готови сме — отвърна Тереза вместо него.

Поеха към вратата, която Маквой им бе посочила, като сериозният Рамирес вървеше най-отзад и се оглеждаше, сякаш очакваше неприятности. Минаха по дълъг коридор, в който бе монтиран мощен на вид хидравличен кран, достатъчно голям да повдигне вагон.

— За какво е това? — поинтересува се Томас. Бяха някъде към средата на голямото помещение.

Маквой понечи да отговори, но председателят я спря.

— Всяко нещо с времето си — рече той с любезен глас и погледна Маквой многозначително. — Има още някои неща в конструкцията, за които не сме готови да говорим.

Томас бе твърде развълнуван, за да обърне внимание на думите му. Реши, че ще има предостатъчно време по-късно, когато е в леглото, да обмисли още веднъж видяното и чутото.

Стигнаха изхода и поеха нагоре по стълбището. Излязоха на тясна площадка пред масивна метална врата, където едва се побраха. Маквой въведе код на командното табло. Чу се силно свистене и вратата се отвори с отекващ надалеч метален звън. Андерсън и Маквой я изтикаха докрай и после подканиха Тереза и Томас да минат първи.

Томас гореше от нетърпение да разбере за какво служи всичко това. Ала когато пристъпи през прага, гледката накара сърцето му да спре за миг. Отворената врата бе позволила на мощно течение да нахлуе от огромното открито пространство пред него. Той застина, докато вятърът облъхваше тялото му. Намираше се на площадка, обърната към пещера, която бе толкова голяма, че умът му едва успяваше да възприеме размерите й. Таванът на пещерата, която, изглежда, бе с изкуствен произход, бе обсипан с изкуствени светлини, ярки и достатъчно силни, за да озаряват цялото пространство. Конструкция, която сама по себе си впечатляваше с размерите си. Но още по-впечатляващи бяха стоманените греди, които преминаваха под покрива — Томас предположи, че целта им е да поддържат тавана от рухване. Металната им повърхност сияеше с отразената светлина на мощните лампи.

Едва сега си припомни, че се намират дълбоко под земната повърхност.

Беше невероятно, но те наистина бяха под земята. Пещерата сигурно бе поне пет мили широка и висока колкото небостъргач. Навсякъде по пода й бяха разхвърляни строителни материали — стоманени греди и дъски. В далечината — на около миля или две по-нататък — се издигаше огромна стена, все още в строеж, тъй като горният й край, опиращ в тавана, бе само дървено скеле.

Томас си пое дълбоко въздух и едва сега осъзна, че за кратко бе спрял дори да диша. Нямаше никаква представа какво са ги довели да им показват. Огромна изкуствена подземна кухина с размери, отправящи предизвикателство към всички физични закони. Как е възможно покривът й да не рухва?

Той погледна към Тереза, чиито очи бяха ококорени от почуда и възхищение.

— Сигурна съм, че имате безброй въпроси — произнесе отзад Маквой. — Можем да отговорим на всички, когато му дойде времето. Отсега нататък животът ви ще претърпи промяна. Ще знаете малко повече, но ще бъдете много заети.

— Заети с какво? — попита Тереза.

— Ще ни помогнете да построим това място.