Кодът на болестта

20.

225.05.11/18:13

След няколко месеца Томас преживя един от най-лошите си дни.

Всичко започна с повече медицински изследвания, отколкото някога му бяха правили. Взеха му кръв, разбира се, но и плазма, сетне го накараха да върти педалите на велоергометъра в продължение на четиресет и пет минути, като прикачиха всякакви датчици към тялото му. През цялото време стомахът му се свиваше болезнено. Имаше чувството, че го пробождат хиляди ножове, и с напредването на деня болката само се усилваше. Скоро след това към мъчението се присъедини и главоболие и това го накара да напусне преждевременно урока на мистър Гленвил. Естествено, спечели си неодобрителен поглед. После и мис Дентън му прати бележка, че съжалява, задето е пропуснал урока си, и посланието бе повече от ясно.

След тяхното „бягство“ всички учители се държаха малко по-резервирано с него. Дори доктор Пейдж, която винаги бе мила, вече сякаш не се усмихваше толкова искрено. В очите й се спотайваше нещо, по-точно хиляди неща, за които той нямаше представа, и като че част от нея би искала да ги сподели.

Но Томас би изтърпял с радост болките в корема и главата, стига да му позволяваха отново да се среща със своите приятели. Сърцето му се свиваше всеки път, когато си припомняше имената им. Колко забавни бяха онези нощи след самотата, наложена му от хората от ЗЛО. Напоследък бяха преустановени дори срещите с Тереза и той започваше да се безпокои, че няма да го вземат да работи в пещерите.

Дните на безгрижно скитане из подземията бяха отминали отдавна. Сякаш някаква гигантска космическа катастрофа бе изместила завинаги нормалния ход на времето, бе го разтегнала до безкрайност.

Същата нощ Томас си легна, без да изяде вечерята си. Не беше хапвал нищо от обяд, ала стомахът му бе така свит, че не би понесъл дори залък. Чувстваше се напълно опустошен. И макар да бе изтощен до смърт, сънят не идваше. Когато затвори очи, той усети неприятно бръмчене в главата.

Томас седна и огледа стаята. Чуваше… или по-скоро… усещаше… някакво бръмчене, дълбоко навътре в пулсиращата болка в главата му, която го измъчваше от дни насам. Той завъртя глава и притисна с пръсти слепоочията. Изправи се с намерение да повика доктор Пейдж, да помоли за нещо, което да му помогне да заспи, ала бръмченето се върна, още по-силно.

Томас падна на леглото, сви се на кълбо и притисна главата си с ръце. Всъщност бръмченето не бе източник на болката. Беше нещо непознато за тялото му, нещо чуждо. Какво ли нелепо изпитание му бяха подготвили този път от ЗЛО?

Бръм-бръм-бръм…

По-силно и по-високо, всеки път. Усещаше го като нашествие в тялото си, плашеше го и пробуждаше спомени за побърканяците. Дали така не губи човек разсъдък? Като чува и вижда неща, които не съществуват.

„Може да са ни излъгали — рече си той. — Може би не сме невъзприемчиви към болестта.“

Бяха казали, че Нют не е муни. А възможно ли е…

Бръм!

Той се претърколи по гръб и втренчи поглед в тавана, все така притиснал глава, сякаш това би могло да помогне. Доктор Пейдж. Трябва да я повика.

„Томас.“

Този път беше глас. Ала същевременно и не беше глас. Вибрация, нещо, което разтърсваше ума му, смущение, което превръщаше бръмченето в дума. Той се изправи бавно, разперил ръце за равновесие.

„Томас, аз съм, Тереза.“

Сега вече със сигурност полудяваше. Чуването на гласове — най-старият и най-често срещан симптом.

— Ааа… — произнесе той.

„Получава ли се? Наистина ли се получава?“

Последната дума се стовари между очите му като гръмотевица. От болка краката му се подгънаха и той рухна на пода. Никога досега светът около него не бе губил така солидните си очертания, не бе се лишавал от форма и вещественост.

— Тереза? — попита той на глас. — Тереза?

Никакъв отговор. Разбира се, че няма да има отговор. Той полудява. Пипнал е изблика и скоро ще стане побърканяк. Животът му свърши.

„Изслушай ме — продължи гласът и думите препускаха право в ума му. — Ако ме чуваш, потропай на вратата. Така ще разбера със сигурност.“

Томас се подпря на колене. Предполагаше, че няма какво да губи, и затова, докато светът наоколо се люшкаше, допълзя до вратата. Колкото и да бе странно, гласът в главата му бе като присъствие и макар да не знаеше как да го обясни, усещаше близостта на Тереза. Стигна вратата, която се издигаше над него като планина.

„Томас? — появи се отново гласът. — Томас, моля те. Кажи ми, че се е получило. Отне ми месеци, докато разбера. Ако можеш да ме чуеш, ПОТРОПАЙ НА ВРАТАТА!“

Тя извика последните думи и те го пронизаха като поредица от резки удари вътре в черепа, сякаш му забождаха игли.

Томас се олюля, подпря се на вратата и сви ръка в пестник.

„Това, което ще направиш — помисли си, — може да е последният пирон в ковчега, в който те е повалил избликът. Ако грешиш, скоро ще се увериш, че напълно си превъртял.“

Отново този глас. Тереза.

„Томас? Томас? Вдигни шум!“

И той го направи. Замахна с две ръце и стовари юмруци върху вратата, сякаш се опитваше да събори преградата към собствената си свобода. „Щом си се хванал на хорото, ще го играеш докрай.“ Беше прочел този израз в една от книгите, които му бяха дали. Близо десет секунди ръцете му блъскаха твърдата повърхност, докато не усети остра болка в кокалчетата.

След това рухна на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Чуваше стъпки в коридора, викове, някой сигурно идваше да провери какво става с него. Но преди да се появят, в главата му отново изплува гласът:

„Добре, чух те.“ Беше Тереза и този път долови вълнението й. А след това изчезна. Както гласът, така и присъствието й. В миг, сякаш някой бе духнал свещ.

Вратата се отвори и доктор Пейдж застана на прага.

— Какво, за бога, те е прихванало? — попита тя.