Кодът на болестта

41.

230.04.8/19:15

Томас лапаше вечерята си на големи хапки. Беше решил да остане цяла вечер в стаята за наблюдение и не искаше да губи и минутка от ценното си време. Там се чувстваше най-близо до своите приятели. Метна в устата си последните няколко залъка и изтича към стаята.

Седна и провери дали всички монитори са включени. Направи бърза проверка на пултовете и различните ъгли за наблюдение.

После се наведе напред. И започна да гледа.

Днес Миньо и Нют бяха партньори, бегачи в лабиринта. Гледаше ги как влизат през източната врата и се насочват към ниската приземна постройка в средата, превърната в картографско помещение. Бяха оставили писмо в Кутията с молба да получат хартия и моливи и молбата им бе удовлетворена.

Днес те не спряха да тичат, докато не приближиха масивната врата на бетонната постройка. Вратата имаше валчеста дръжка, като тези, които слагат в подводниците — и тъкмо затова бяха избрали това помещение, за да държат картите. Миньо пъхна ключа, завъртя дръжката, докато изщрака, и вратата се отвори. Двамата влязоха вътре, първите бегачи, прибрали се у дома. Един бръмбар ги последва и Томас побърза да превключи образа от камерата му на централния екран.

Миньо се пресегна за руло с хартия, докато той и Нют не спираха да си напяват нещо, което приличаше на „ляво-ляво-дясно-ляво-дясно-дясно-дясно“, „двувърха скала и три надясно“ и „пукнатина с форма на дъга, наляво, оголено от бръшлян място, ляво-дясно-дясно“. Те нанасяха с трескави движения координатите, бързайки да запишат всяка дума, преди да са я забравили.

— Пфуй! — възкликна Миньо, хвърли молива, протегна се и се прозя. — Днес добре си потичахме.

— Не беше лошо — съгласи се Нют с усмивка. Двамата взеха листата и се заеха да преобразуват думите в карта. Алби седеше на пейката при пилона за знамето, съвсем сам. Беше нощ, вратите се бяха затворили отдавна. До него имаше празна чиния, по ризата му бяха полепнали трохи. Очите му бяха затворени, тялото — съвсем неподвижно.

— Алби? — извика някой и го събуди.

— Шшшт! — изсъска Алби. — Остави ме на мира. Искам да слушам.

— Добре. — Другото хлапе приседна наблизо и затвори очи като Алби. Навън, зад стените на огромния им дом, преградите на лабиринта започнаха обичайната си процедура по разместване. Земята се тресеше, въздухът се изпълни с далечния тътен на скърцащи камъни. На лицето на Алби трептеше някакво подобие на усмивка.

— Гръмотевици — прошепна той.

— Какво? — попита другият.

— Гръмотевици. Спомням си за гръмотевиците.

По бузата му се търкулна сълза. Той не я изтри. Докато доктор Пейдж мереше жизнените му показатели, Томас седеше на стола, неподвижен, мрачен. Днес имаше напрегната учебна програма и вече се чувстваше толкова изтощен, че му се плачеше.

— Нещо си смълчан тази сутрин — подхвърли тя.

— Така ми е по-добре. Моля ви, оставете ме.

— Добре — прошепна тя.

Томас си представяше неговите приятели, занимаващи се с разни неща в Езерото. Опитваше се да го прави във всеки един момент, сякаш живееше заедно с тях. Пък и днес му хрумна и друга мисъл: един ден ще се присъедини към тях. Така ще е най-правилно.

Доктор Пейдж забоде игла във вената му и този път той почувства убождането.

Животът му отново се върна към познатата рутина, с редки изблици на разнообразие. Гледаше приятелите си как се опитват да подредят живота си в Езерото и да изучат лабиринта. Следеше тяхното развитие, радваше се, че работят здраво, за да облагородят мястото. Създаваха правила, измисляха служби, разработваха установен ред. Чифликът бе три пъти по-голям, отколкото когато започнаха, и Миньо бе провъзгласен за блюстител на бегачите.

Всички тези неща и още много други се случваха, докато дните се превръщаха в седмици и после в месеци. Тереза и Чък вече бяха негови постоянни спътници и той се радваше, че е с тях. Те правеха живота му търпим, понякога дори забавен. Но беше трудно да се отдаде на безгрижие, когато мястото, където живееше, му напомняше постоянно за две неща: че приятелите му са участници в експеримент и че този експеримент съществува, защото във външния свят върлува ужасна, свирепа болест.

И така, той продължаваше да следва всекидневната рутина. Позволяваше да следят процесите в тялото му, ходеше на уроци, правеше каквото поискат. Помагаше на Тереза да подготви поредното момче, преди да бъде прехвърлено. Не повече от веднъж месечно слизаше в подземията, от които пазеше толкова скъпоценни спомени. Там беше мрачно, тъмно и по-влажно отпреди. Стараеше се да си освободи време за наблюдателната стая, водеше си бележки за всичко, което виждаше, и ги споделяше с доктор Пейдж. Колкото по-добър бе анализът, толкова повече наблюдения даваха.

В по-голямата си част това бе скучен и еднообразен живот, прекъсван от сладките мигове на срещи с Тереза и Чък. Беше поносим само благодарение на добронамереното, дори нежно отношение на доктор Пейдж, единствената служителка със сърце в ЗЛО, единствената, която помнеше какво е да си дете. Тя не отстъпи от думите си от онзи ден, когато призна, че ги обича като свои деца. Ала в поведението й се усещаше известна резервираност, сякаш си даваше сметка, че подобна близост в един момент може да се окаже твърде опасна.

Това беше странен свят. Но Томас продължаваше да го обитава.