Кодът на болестта

44.

231.05.04/22:14

Тази година зимата идваше на пориви като стар двигател, който се рестартира отново и отново, след като години наред не е работил. Но накрая се възцари и продължи далеч отвъд периода, когато вече трябваше да е пролет.

Томас не излизаше навън често и когато го правеше, беше само с разрешение и придружаван от двама въоръжени пазачи. Но видя достатъчно, за да си даде сметка, че студът, ледовете и снегът се бяха завърнали на планетата, при това е отмъстителна сила. Климатолозите на ЗЛО заявиха, че Земята бавно възстановява предишния си климатичен цикъл — зима, пролет, лято, есен, но че на местата, отдалечени от екватора, времето все още е твърде нестабилно и непредсказуемо за разлика отпреди слънчевите протуберанси. Те описваха световния климат като махало, което сега се носи по-бързо в двете посоки.

Томас се наслаждаваше на чистия въздух, когато имаше възможност, обичаше да усеща сипещия се върху лицето му сняг, хапещия носа и пръстите студ. Беше като да се изсмее в лицето на изригванията: „Видяхте ли? Студено ми е! Да видим как ще го преглътнете.“

В началото на май — зимата все още не бе готова да отпусне хватката си — той се разходи навън с Тереза и Чък, охранявани от двама въоръжени пазачи. Томас беше в лошо настроение.

Всичко, свързано със ЗЛО, бе започнало да му писва, да подсилва гнева му. Психолозите, променливите, гибелната зона, моделите на поведение. Всичко. Чувстваше се така от нощта, когато откри истината за техните предшественици — че тъкмо те са разпространили вируса, за който сега се опитват да намерят лечение. Да излезе навън дори за кратко, бе като едно малко бягство.

Тереза потрепери и потърка раменете си с ръце.

— Сигурни ли сме, че това е планетата Земя? Че ЗЛО не са ни метнали на някой равнотранс, за да ни прехвърлят на ледена планета?

— Би било страхотно — възхити се Чък. — Ледени извънземни. Дали езикът ти ще залепне за кожата им, ако ги близнеш? Нали се сещате, като с пилона на знамето?

Томас се пресегна и разроши косата на своя приятел.

— Да, сещаме се, Чък. Не е необходимо всеки път да ни обясняваш шегите си. Понякога те наистина са смешни. Като тази. Много смешна. Толкова се смях, че ме заболя коремът.

— Аз също — добави Тереза. — Скъсвам се да се кикотя. Отвътре.

Чък изгрухтя от удоволствие и се захили. Често реагираше на нещата по този начин. Но това го правеше още по-симпатичен.

— Но да не прекаляваме със смеха, а? — продължи Тереза. — Не искаме да събудим побърканяците от ямата.

— Аз не съм ги виждал — заяви Чък и се нацупи. А може би само се преструваше, помисли си Томас.

Свиха зад ъгъла на сградата и спряха, впечатлени от гледката, която се разкри пред тях. Светлините от външната страна на комплекса грееха достатъчно ярко, за да озарят гората наоколо, а боровете бяха посипани със ситен сняг. В небето блещукаха снежинки, в далечината се чуваше грохотът на морските вълни. Томас имаше чувството, че се е изправил пред сцена, създадена от хора, че вятърът в лицето му е породен от невидим, гигантски вентилатор.

Изкуствен свят, като лабиринта.

— Боже, колко е красиво — прошепна Тереза.

Томас очакваше Чък да отвърне с шега, но той също бе запленен от обкръжаващата ги красота.

— Светът ни не бил чак толкова грозен — рече хлапето. — Стига ЗЛО най-сетне да открият как да спасят всички, животът може отново да стане хубав, а?

Томас само кимаше, положил ръка на рамото на Чък. С помощта на откраднатия таблет бе направил свое разследване относно Обгорените земи — място, където ЗЛО се готвеше да проведе някаква засекретена операция. Ако Чък беше видял снимки на този окаян край, щеше да промени малко тона. Но хлапето имаше право. На този свят имаше предостатъчно места като района около комплекса с вълшебно красивата гора и океана, стоварващ вълни на брега. Места, където човечеството можеше да се засели и да построи наново цивилизацията.

— Том, погледни натам — повика го Тереза и в гласа й се долови уплаха. Той проследи погледа й към група дървета на петдесетина метра от тях. Между тях се бе появила човешка фигура, която направи едва няколко крачки и после се строполи. Който и да беше, той се надигна, отърси се от снега и продължи да върви право към тях. Пазачите побързаха да заемат позиция пред децата и да вдигнат оръжия.

— Най-добре да се връщаме — рече единият от тях.

— Побърканяк е, нали? — попита Чък. Произнесе го спокойно и храбро и Томас се изпълни с толкова силна гордост, че почти го заболя.

— Точно така, дребосък — потвърди другият. — Но не се плаши, с нас си в безопасност. Да се прибираме.

— Чакайте малко — обади се Тереза. — Това не е ли… искам да кажа… ей, това е Рандал.

Томас примижа заради ярката светлина. Беше права. Наистина бе той. Рандал. Ровеше с крака из снега, сякаш бе изгубил нещо там и се надяваше да го открие.

Първият пазач свали оръжието.

— Проклет да съм. Той е, наистина.

— Какво прави тук? — попита шепнешком Томас.

— А ние какво трябва да направим? — попита Чък, малко прекалено високо. Томас се опита да му изшътка, но беше късно. Рандал спря и вдигна рязко глава. Видя ги и известно време никой не помръдна.

После Рандал внезапно се хвърли през снега право към тях.

— Съжалявам — промърмори Чък.

— Да се връщаме — повтори пазачът. — Трябва да докладваме на Рамирес.

Те обърнаха гърбове на Рандал и хукнаха към най-близкия вход на комплекса. Почти го бяха стигнали, когато Рандал извика отзад:

— Спрете! Марион! Моро! Искам само да ви кажа нещо!

Чули имената си, пазачите се обърнаха и отново застанаха пред децата с насочени напред оръжия.

Рандал излезе от дълбокия сняг и пристъпи на паважа, на двайсетина крачки от тях. Изглеждаше ужасно. Кръвясали очи. Окървавен нос. Хлътнали бузи. Над дясната му вежда имаше цепнатина и кръвта от раната бе засъхнала отстрани на лицето. Томас втренчи поглед в нещастния човек. Какво ли наистина правеше тук?

— Говори бързо, Рандал — подкани жената. — Не изглеждаш никак добре. Трябва да повикаме помощ.

— Не мога да го крия повече, нали? — каза Рандал, наведе се и се подпря на коляно. — Ужасно нещо! — Той се люшна напред, разпери ръце и с мъка успя да се задържи на крака. — Ужасно нещо е да се опитваш да скриеш от началниците си, че си болен от изблика!

Томас стисна ръката на Чък. Снегът сякаш застина насред въздуха и спря да се върти и танцува, спря да пада.

— Добре, приключихме тогава — заяви жената. — Моро, отвори вратата. Ще го вкараме вътре и ще повикаме лекар. Бързо.

— Мислите се за специални, така ли? — извика Рандал. — Наистина ли вярвате, че няма да направят с вас това, което направиха с останалите?

Моро въведе кода на вратата. Чу се остро писукане. Цветът на таблото се промени от червен в зелен, отекна метално изщракване. Вратата се отвори. Единият от пазачите я улови за дръжката и я дръпна към себе си.

Томас почти изтика Чък през отвора, после сграбчи Тереза за ръката, дръпна я и се шмугна след нея. Не желаеше да прекара и миг повече отвън, в присъствието на Рандал, чиито викове продължаваше да чува.

— Чухте ли какво ви казах? — дереше се Рандал. — Не бягате от този, от когото би трябвало. Не аз нося заплаха. Чухте ли ме?

Пазачът затвори вратата зад тях и виковете на Рандал заглъхнаха. Томас надзърна през прозорчето и го видя да се обръща и бавно да се отдалечава към гората.

— Довечера можеш да спиш на пода при мен — предложи Томас. Двамата с Чък стояха в коридора пред неговата стая. Тереза се бе прибрала в своята, за да отскочи до тоалетната, после пак се върна при тях. Лицето й изглеждаше обезпокоено.

Томас я погледна загрижено.

— Искаш ли и ти да спиш при нас? Да ти призная, и аз съм малко изплашен…

— Всъщност…

— Какво има? — попита Томас.

Тя погледна към Чък, който изглеждаше унесен в мисли. Сетне заговори в ума му:

„Ще го оставим да спи в твоята стая. Но после трябва да вървим.“

„Чакай, какво има? — учуди се Томас. — Къде ще вървим?“

„Нещата са по-зле, отколкото си мислех. Виж, просто го сложи да спи, разкажи му там някоя приказка, каквото и да е. И колкото време отнеме. Почукай на вратата ми, когато си сигурен, че е заспал.“

„Какво е станало?“ — попита той отново.

— Знаете ли какво? — произнесе тя на глас, без да отговори на въпроса му. Вдигна ръка и разроши нежно с длан косата на Чък. — Уморена съм. Защо вие двамата не идете да се наспите, а утре пак ще се съберем. И не се безпокойте. — Тя се наведе и погледна малкия Чък в очите. — Наистина. Рандал е болен, но те ще се погрижат за него. Ние сме муни. Нали не си забравял? Няма от какво да се боим. — Тя се усмихна широко, топло. Звучеше толкова уверено, че Томас почти й повярва.

— Лека нощ — пожела й той. — Хайде, Чък.

— Лека нощ — отвърна тя и се прибра в стаята си. Томас затвори вратата и хвърли няколко одеяла на пода за Чък. Докато нагласяваше импровизираното му легло, момчето отново показа, че е по-умно, отколкото го смятаха.

— Да, тя е права — ние сме муни — рече то в мрака. — Но какво ще кажеш за хората, които работят за ЗЛО?