Кодът на болестта

3.

222.2.28/9:36

— Стой неподвижно, ако обичаш.

Докторът не беше зъл, ала не беше и мил. Просто си вършеше работата, професионално, стоически. Не беше от тези, които ще запомниш: на средна възраст, среден на ръст, със средно телосложение и къса черна коса. Томас затвори очи и почувства леко убождане, после иглата се плъзна във вената му. Странно, че се боеше от този момент, всяка нова седмица, а всичко приключваше за секунди, последвано от нахлуващия в тялото му хлад.

— Видя ли? — попита докторът. — Не болеше, нали?

Томас поклати глава, но не отговори. След историята с Рандал му беше трудно да говори. Трудно му беше да спи, да се храни и почти всичко друго. Едва през последните дни започна да го преодолява, малко по малко. Всеки път, когато в съзнанието му примигваше споменът за предишното му име, той се опитваше да го изтика нейде в дълбините на съзнанието си, само и само да не преживява наново мъченията. И името Томас вършеше работа. Нямаше друг избор.

Кръв, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, пое нагоре по тънката тръбичка от ръката му към епруветката. Не знаеше за какво го изследват, но това бе само една от многото проби и тестове — някои всекидневни, други веднъж седмично.

Докторът спря системата и запуши епруветката.

— Добре, това е достатъчно за кръвния тест. — Той извади иглата. — А сега да те поставим на сканиращата машина и да погледнем още веднъж какво става с мозъка ти.

Томас замръзна, внезапно парализиран от тревога. Винаги го завладяваше, когато някой споменеше мозъка му.

— Успокой се, де — рече докторът, забелязал, че се напряга. — Правим го всяка седмица. Съвсем рутинно е — няма от какво да се плашиш. Трябва да направим няколко снимки за активността на мозъчните функции. Ясно?

Томас кимна и за миг затвори очи. Плачеше му се. Пое си трескаво дъх и преглътна сълзите. Изправи се и последва доктора в другото помещение, където имаше масивна машина, наподобяваща гигантски слон, с тръба в центъра и тясно легло, с което да се мушне вътре.

— Лягай.

Това беше четвъртият или петият път, в който Томас го правеше, и нямаше никакъв смисъл да се противи. Той се изтегна по гръб на леглото и се загледа в светлините на тавана.

— И помни — продължи с наставленията докторът. — Не се плаши от тракането на машината. Всичко е нормално. Всичко е част от играта.

Чу се изщракване, после машината изстена и леглото с Томас се хързулна в отвора.

Томас седеше на чина, единственият ученик. Пред него стоеше учителят, мистър Гленвил — грубоват, посивял мъж. Беше плешив, с гъсти рунтави вежди, които сякаш бяха изсмукали силите на всички останали фоликули в тялото му. Вървеше вторият час след обяда и Томас бе готов да се раздели най-малко с три от пръстите на краката си стига да му позволят да се излегне на пода тук, в стаята, и да поспи. Само пет минути.

— Помниш ли за какво говорихме вчера? — попита мистър Гленвил.

Томас кимна.

— За ОВИИ.

— Така, правилно. И какво означава това?

— Опит за възстановяване на информацията след слънчевите изригвания.

Учителят се усмихна с нескрито задоволство.

— Много добре. А сега…

Той се обърна към дъската и написа:

— К… С… С… Това е съкращение на Коалиция за спасяване на света. Пряк резултат от ОВИИ. Веднага щом се свържат с колкото се може повече страни, съберат представители и прочее, могат да се заемат с ужасяващите последствия, предизвиквани от слънчевите изригвания. И докато първата организация се занимава с преценката на всички последствия от слънчевите изблици и какво е пострадало от тях, КСС се мъчи да оправи нещата. Скучно ли ти е, синко?

Томас се сепна. Не беше забелязал кога главата му е клюмнала.

— Извинявайте — рече, докато търкаше очи — Съжалявам, ОВИИ, КСС, разбрах.

— Виж, синко — продължи мистър Гленвил. Той пристъпи напред, за да скъси дистанцията между тях. — Сигурен съм, че има други дисциплини, които ще са ти по-интересни. Природни науки, математика, гимнастика. — Той се наведе и втренчи поглед в очите му. — Но трябва да разбереш нашата история. Какво ни доведе дотук, защо сме в това положение. Никога няма да знаеш къде отиваш, докато не разбереш откъде идваш.

— Да, сър — смотолеви Томас.

Мистър Гленвил се изправи и смръкна оглушително. Той разглеждаше внимателно лицето на Томас, търсейки и най-малка следа от сарказъм.

— Добре, тогава. Трябва да знаеш миналото си. Да се върнем на КСС. Има много неща да обсъждаме.

Докато учителят заемаше място до дъската, Томас се ощипа силно с надеждата това да го задържи още известно време буден.

— Трябва ли да го минаваме още веднъж?

Томас погледна към мис Дентън. Имаше черна коса, мургава кожа и беше красива. С нежни очи. Умни очи. Вероятно бе най-умният човек, с когото Томас се бе срещал досега, което беше очевидно от задачите, които му поставяше в часа по креативно мислене.

— Мисля, че го разбрах — заяви той.

— Тогава го повтори заради мен. Не забравяй…

Той я прекъсна и изрецитира това, което му бе казвала поне хиляда пъти:

— Че човек трябва да познава по-добре проблема, отколкото решението, инак решението ще се превърне в проблем. — Беше почти сигурен, че това не означава нищо.

— Много добре! — възкликна тя с престорено възхищение, сякаш бе изненадана, че е запомнил думите й. — Да продължим нататък и да повторим задачата. Представи си всичко в ума си.

— Един човек на гарата е изгубил билета си. На перона заедно с него стоят още сто двайсет и шестима души. Има девет коловоза, пет водят на юг, четири на север. През следващите четиресет и пет минути ще пристигнат и отпътуват двайсет и четири композиции. Поне седем души ще се качат на всеки влак, когато пристигне, но никога повече от двайсет и двама. Също така поне десет пътници ще слязат от всеки пристигнал влак и никога повече от осемнайсет…

Това продължи още пет минути. Условие след условие. Не беше никак лесно да се запомнят параметрите, та не можеше да повярва, че би очаквала от него да реши тъпата задача.

— … Колко души ще останат на перона? — завърши Томас.

— Много добре — похвали го мис Дентън. — Третият път е на късмет, предполагам. Най-сетне си запомнил всички условия, а това е първата крачка към намирането на решение. А сега, можеш ли да дадеш отговор?

Томас затвори очи и се зае да пресмята. На тези уроци всичко се вършеше наум — без приспособления, без писане. Напрежението бе огромно, но му харесваше. Той отвори очи.

— Седемдесет и осем.

— Грешен отговор.

— Помисли още няколко минути и опита отново:

— Осемдесет и един.

— Грешен отговор. — Той потрепна от разочарование.

Отне му още няколко опита, но накрая се добра до решението. Когато осъзна, че може изобщо да не е число.

— Не зная дали човекът, изгубил билета си, ще се качи на някой влак или не. И дали някой от останалите на перона пътува с него и ако има такива — колко са на брой.

Мис Дентън се усмихна.

— Ето че най-сетне стигнахме някъде.