Кодът на болестта

48.

231.05.05/4:15

След като и четиримата се съгласиха да участват в мисията, доктор Пейдж отиде да повика неколцина пазачи, после ги инструктира как да работят със спринцовките и оръжията, същевременно координира цялата операция. Докато чакаха, Тереза най-сетне отвори ума си за него.

„Как си?“ — попита.

„Аз просто… не зная как се чувствам.“

Тя замълча и изглеждаше, че няма да заговори отново, унесена в мисли. Той чакаше, макар че му се искаше да каже още нещо.

„Виж — рече Тереза накрая. Когато говореше така, винаги му се струваше, че се готви да разкрие душата си пред него. — Помниш ли, когато ти разказвах за мястото, откъдето идвам? И че името ми е Диди?“

Остра болка го прониза, когато произнесе това име, толкова силна, че трябваше да се намести на стола.

„Да, помня.“

„Беше ужасно място, Том — продължи тя. — Не мога дори… беше наистина ужасно. Видях безброй хора да се заразяват с изблика, помня как бягахме от побърканяците, помня… напоследък си мисля, че сигурно на много места по света животът е точно такъв. Има толкова много малки момиченца, които стават свидетели на подобни неща. Умират сред подобни ужаси. И ЗЛО иска да спаси света от това.“

„Зная — отвърна Томас. — Всички сме виждали лоши неща.“

„Не и колкото аз. Там, където живеех… заразените бяха струпани на едно място, а болестта все още не беше се разпространила. Един ден целият свят — всеки град и всяко село — ще прилича на съсипаната Северна Каролина. И тогава всички ще умрат.“

Томас се изправи. Искаше му се да сложи край на този потискащ разговор.

„Разбирам те, Тереза. Разбирам те. Трябва да открием лек. Наистина ли мислиш, че не съм чувал тази реч поне хиляда пъти?“

Той усети раздразнението й.

„Том, тези речи не са само празни думи. Трябва да намерим лек и вече не можем да гледаме само в близка перспектива. Говорим за изчезването на цяла една популация. От значение сега е единствено крайният резултат. А как ще стигнем до него… просто трябва да го направим, ясно? Каквото и да ни струва.“

„Значи ще ги избием? — попита Томас. — Това искаш да ми кажеш, нали? Ние четиримата ще отидем в онази част на комплекса и просто ще избием всички, които са болни от изблика?“

„Да. Точно това ще направим.“

Томас се мъчеше отчаяно да потърси друго решение.

„Не може ли просто да ги преместим в ямата на побърканяците?“

„Сериозно? Наистина ли вярваш, че биха искали да ги хвърлят в онази клетка с чудовища? Том, вече не разсъждаваш разумно.“

Последните думи й отново бяха придружени от вълна на раздразнение, толкова силна, че Томас потръпна.

„Значи ще ги избием.“

Струваше му се, че с това решение се разделя с някаква важна част от човешката си същност.

„Трябва да се погрижим доктор Пейдж да поеме пълния контрол над комплекса и да държи лабиринтите функциониращи. Не става въпрос за убийства. Става дума за спасяване.“

Томас въздъхна.

„Ще направя каквото мога.“

Какво друго му оставаше? Тя го доближи, наведе се и му прошепна в ухото:

— Това е много важно. Най-важното нещо на света.

— Добре — въздъхна той. — Защото ЗЛО е добро.

След няколко минути вратата се отвори. Влязоха неколцина въоръжени пазачи, следвани от доктор Пейдж.

— Трябва да се приготвите — рече тя. — Времето ни е ограничено.