Кодът на болестта

49

231.05.05/5:44

Раницата на Томас тежеше. Той и приятелите му трябваше да носят всичко, което можеше да им потрябва. По два пистолета на всеки, резервни пълнители за гранатометите, които бяха пристегнали на раменете си, и достатъчно спринцовки да се разправят със зоопарк, пълен със слонове. По-добре повече, отколкото по-малко.

Те прекосиха коридора на комплекса тичешком, насочвайки се към първата си цел — председателя Андерсън. Добър човек, с когото Томас никога не бе имал проблеми. Добър човек, който сега бе изгубил здрав разсъдък. Трябваше да се погрижат първо за него, преди да поемат към сектор Д.‍

Тичаха от пет минути, когато Арис спря и вдигна ръка. Тереза едва не се блъсна в него.

— Чухте ли това? — прошепна Арис.

Томас наостри слух, опитвайки се да улови някакъв необичаен звук над равномерното бръмчене на вентилацията и тежкото дишане на останалите.

— Не — рече той и в същото време и останалите поклатиха глави.

— Ослушайте се — настоя Арис, като местеше поглед по тавана, сякаш звукът бе дошъл от там. — Ето!

Беше протяжен и нисък вопъл, подобен на детски плач. Сега, когато го чу, Томас не можеше да повярва, че не го бе доловил по-рано. Висок и изпълнен с мъка, той отекваше из целия коридор и беше невъзможно да се определи откъде идва. Томас си представяше дете на дъното на кладенец.

— Дали не е от вентилационната шахта на сектор Д? — попита Рейчъл.

Звукът внезапно секна.

— Или плаче някое от децата — подхвърли Томас. — Доктор Пейдж може да ги е скрила някъде.

— Да приключим с Андерсън, преди да се захващаме с всичко останало — обади се Тереза. — Да вървим. Вратата на кабинета на Андерсън бе затворена, но не заключена. Тереза я отвори и пристъпи вътре. Томас задържа дъх, почти очаквайки председателят да се нахвърли върху тях като зомби.

Вътре цареше тишина и мрак. И миришеше. Миризмата бе ужасна. Тереза продължи навътре, вдигнала пред себе си гранатомета. Арис я последва, после Рейчъл и накрая Томас. Екранът на монитора все още сияеше в синьо — нищо не се бе променило от последния път, когато бяха идвали. Освен ужасната смрад на урина и човешки изпражнения. Беше толкова тежка, че Томас се задави, приведе се и се подпря на каляно, усещайки, че гърлото му се е свило. После се помъчи да се изправи.

„Добре ли си?“ — попита го Тереза.

„Да. Той тук ли е? — Томас кимна към задната врата. — Да идем да видим.“

Но Арис вече бе застанал до вратата и я побутна с крак. Нова вълна на задушлива смрад нахлу от мрака. Томас се изправи на крака и застана до Тереза и Арис, загледан вътре. Рейчъл стоеше до него, стиснала нос.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— Не — дойде хриплив отговор. Андерсън. Глас, в който нямаше почти нищо човешко. — Не е мъртъв. Днес не е щастливият ви ден. — Той се закашля мъчително в поредица от кратки пристъпи.

— По дяволите — изруга Томас. — Трябва да запалим светлината.

— Може да го заболят очите — отвърна Арис, но въпреки това се пресегна и натисна ключа.

Андерсън изкрещя и закри очи. Гърчеше се на пода до кушетката.

— Изгасете светлината! Изгасете я!

Арис намали осветлението, за което Томас му бе благодарен. Гледката пред тях бе по-ужасна, отколкото можеше да понесе. Томас се загледа в човека, който доскоро бе техен водач. Лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв, косата му бе сплъстена и мазна. Беше отслабнал, кожата му бе бледа и лепкава. Лежеше на една страна, лицето му бе застинало в мъчителна гримаса, зъбите му бяха оголени и покрити с кръв. И после Томас видя защо.

Осем от пръстите му липсваха. На местата им имаше кървящи рани.

— Олеле, божичко… — извика Арис и закри лицето си с ръка. — Не може да го е направил. Не може…

— Но го е направил — обади се Рейчъл с хладен глас.

Томас не можеше да гледа. Обърна се и отиде при компютъра на бюрото. Там все още премигваше страницата с бележката, която Андерсън се бе опитал да напише. За щастие, не бе успал да я изпрати. Защото от това, което прочете, го побиха тръпки.

— Момчета — повика ги той. Вижте какво е смятал да прати Андерсън на всички, докато е бил сам.

И после Томас им го прочете.

— Здравата е изперкал — рече Тереза, след като Томас привърши с четенето.

— Че даже и отвъд това — кимна Томас.

— Пръстите ми — простена Андерсън от другата стая. — Защо сте ми изяли пръстите?

Томас усети, че сърцето му се свива, докато следваше Тереза при Андерсън. Председателят се бе сгърчил на пода и се клатеше напред-назад.

— Само два ми останаха — повтаряше той, сякаш сънуваше кошмар. — Дано другите осем са били вкусни. А си мислех, че аз съм ги изял. Но не. Вие сте, нали?

Томас се спогледа с останалите. След всичко, което бяха видели, нима трябваше да преживеят и това? Да видят как човекът, организирал тази гигантска операция с такава енергия, се превръща в хленчещ безумец?

По тялото на Андерсън премина поредица от мъчителни конвулсии, сякаш всеки мускул се бореше срещу всички останали. Мъжът продължи да се гърчи още известно време, сетне притихна. Главата му се завъртя, погледът му бавно започна да се катери по тялото на Томас и накрая се преплете с неговия.

— Когато свършат, ще ти извадят мозъка — рече. — Ще го махнат от черепа ти, ще го подържат няколко часа и после ще го изядат. Трябваше да избягаш, докато още имаше възможност.

Томас не смееше да помръдне, изплашен от внезапно прояснилия се поглед на председателя.

— Какво ще правим? — попита Арис. Човекът на пода продължаваше да говори, но отново се бе свил на топка и думите му излизаха несвързани. Арис не смееше да вдигне очи от пода пред него.

— Трябва да го отървем от тези мъки — заяви Тереза. — А след това… предполагам, ще ни е по-лесно да го направим и с останалите. Но е време да действаме.

Преди месец или два Томас щеше да е втрещен от нейната безчувственост. Дори преди няколко дни. Но вече не. Обстоятелствата го изискваха от тях. Които и да са били тези хора — те вече нямаха нищо общо с човешкия род. Томас внезапно реши, че той трябва да го направи. Ако остави на другите, може би никога вече няма да събере кураж за това.

— Трябва да съм аз — прошепна той, по-скоро на себе си. Дори не беше сигурен дали другите са го чули. Но те със сигурност забелязаха, когато смъкна раницата от гърба си и я постави на пода. После коленичи до Андерсън и кръвта от раните на болния попи в панталоните му.

Останалите не понечиха да го спрат.

Томас разкопча ципа на раницата, порови вътре и извади една от спринцовките, пълни с разтвора, приготвен от доктор Пейдж. Дръпна предпазното капаче от иглата и опря палец в буталото.

— Сигурен ли си? — попита го Рейчъл. — Искам да кажа… ние сигурни ли сме, че можем да го направим?

— Да — отвърна Томас, кратко и отсечено. Нямаше какво повече да каже. Андерсън се претърколи по гръб, тялото му се тресеше. Очите му гледаха изцъклено в тавана, от устата му се отронваха откъслечни, неясни брътвежи. Томас се наведе към него, вдигнал спринцовката над главата му. На лицето на Андерсън нямаше и най-малка следа, че осъзнава какво се случва. Нямаше дори признак, че вътре все още се крие и капчица човещина.

Тереза докосна Томас по рамото и той неволно трепна. Погледна я през рамо и откри, че очите й са пълни със сълзи.

„Извинявай — заговори му тя мислено. — Ще бъда с теб, докато го правиш.“

Той кимна и отново се обърна към Андерсън, който продължаваше да се гърчи на пода. Томас доближи върха на иглата до оголената му шия. Поколеба се. Андерсън завъртя очи и погледът му падна върху Томас. Той прошепна нещо, една дума. Повтори я отново и отново. В ъгъла на устата му се беше събрала слюнка.

— Моля… моля… моля… моля… моля…

Томас не знаеше дали го подканя да довърши започнатото, или го моли да спре. Но той забоде бавно иглата в меката плът на шията и натисна буталото. Чу се тихо свистене, докато смъртоносната течност се изстрелваше в тялото на Андерсън.

Те гледаха смълчани как доскорошният директор на ЗЛО бавно замира и от устата му се отронва последният дъх, преди да склопи очи.