Кодът на болестта

15.

224.10.20/12:15

Нют им бе обещал, че ще им покаже нещо специално, и присвиваше устни в дразнещ жест всеки път, когато Томас и Тереза му напомняха за него — а после прокарваше ръка през устните си, сякаш затваря цип. Палавите светлинки, мъждукащи в очите му, подсказваха, че се наслаждава на тези моменти.

Независимо накъде смятаха да се отправят всяка нощ, те се събираха в склада в мазето. Прашната стая се бе превърнала за тяхната група в нещо като светилище. След третата луда нощ Нют престана да идва за тях — Тереза и Томас вече знаеха пътя — и възбудата от промъкването из потъналите в мрак коридори на ЗЛО бе за Томас приятно и очаквано с нетърпение преживяване.

Потропваше тихо на вратата на Тереза и тя отваряше незабавно. Подаваше глава, за да огледа коридора и да се увери, че е чисто.

— Хубаво де — рече на четвъртата нощ, след като се присъедини към него, и го погледна с нетърпелива усмивка. — Какво ли ще е тази нощ?

Двамата поеха по коридора. Томас имитира жеста на Нют със заключването на устата и получи остро сръчкване в ребрата.

— Ох — подвикна той и ускори крачка. Когато влязоха в склада, Миньо и Алби се боричкаха. В началото Томас се уплаши, че се бият на сериозно, но после Алби се разсмя и просна Миньо по гръб.

— Не и този път, глупчо! — извика. Той опря ръка в гърдите на Миньо, а Нют тропна три пъти по пода. Алби скочи и вдигна победоносно ръце в танца на радостта. Миньо се надигна бавно, мърморейки думички, които Томас бе чувал понякога от баща си, но накрая добави с ясен глас:

— Бива си те.

Алби го прие като комплимент. Означаваше, че победата му е призната.

— Добре, момчета — Нют протегна ръце над главата си и се прозя. — Да се захващаме, а?

— Каква е голямата изненада за тази нощ? — попита Томас. — Къде ще ходим?

Нют се зазяпа в тавана.

— Ами, май вече прекосихме целия комплекс от единия до другия край.

Томас едва се сдържа да не погледне Тереза. Истината бе, че техните приятели нямаха представа какво се крие под комплекса. Независимо дали им се доверяваха или не, беше изключено Тереза и Томас да им разкажат за строящите се лабиринти. Всъщност Томас бе учуден, че след толкова продължителни скиторения из комплекса момчетата нямаха представа за съществуването на гигантските подземни съоръжения. Та там имаше цели два лабиринта! Как бе възможно Нют и останалите да не знаят нищичко за тях?

— Томи?

Томас се сепна и видя, че Нют го гледа втренчено, с вдигнати вежди.

— Извинявай — рече. — Отнесох се за миг. Та какво казваше?

Нют поклати учудено глава.

— Томи, постарай се да не се разсейваш. Готов ли си да видиш големия свят?

Изкачиха се по стълба, прикрита зад тухлена стена, чието оригинално предназначение оставаше тайна за Томас. Тази сграда бе построена много преди организацията на име ЗЛО да се появи на бял свят и около скритата стълба витаеше някаква зловеща атмосфера, сякаш е била изградена тук без знанието на някогашните собственици. С някаква тайна и недобра цел.

Томас се закашля от прахоляка, докато се катереха нагоре. По някакъв начин се бе озовал последен в редицата и четиримата над него предизвикваха истински дъжд от прах, ръжда и кал, който се стелеше отгоре му. Паднаха дори два ръждиви пирона и единият едва не го прободе в окото.

— Момчета, не може ли да сте малко по-внимателни? — прошепна им той ядосано, но единственият отговор бе кикот и Томас бе почти сигурен, че Миньо е виновникът.

Най-сетне, след като изкатериха почти десет етажа, те излязоха на стоманена платформа, толкова малка, че едва ги побираше петимата. Масивна метална врата, ръждясала и изкривена, стоеше като грозен зъб насред бетонната стена пред тях. Единственото нещо, което подсказваше, че въпреки възрастта си вратата се използва, бе излъсканата от употреба дръжка.

— Колко пъти сте идвали тук? — попита Тереза.

— Десетина — отвърна Алби. — Може и повече. Не зная. Нямате представа колко е приятно да излезеш на чист въздух. Сами ще се уверите. А и шумът на океана в далечината. О, човече! Няма с какво да се сравни.

— Мислех, че външният свят е само изпепелена пустиня — обади се Томас, ала усещаше, че в гърдите му пърхат пеперуди. — Че има радиация, горещина и суша. И слънчеви изригвания.

— Да не говорим за побърканяците — добави Тереза. — Откъде може да сте сигурни, че отвън не дебнат побърканяци?

— Ей, изтърсаци — Миньо протегна ръка в жест, който целеше да ги успокои. — За глупаци ли ни вземате? Ще излезем ли навън дори веднъж, ако има опасност да ни нахапят побърканяци или да се разболеем от радиацията? Стегнете се малко.

Нют размаха закривени пръсти пред лицето на Томас.

— Всичките ще ви пипна. Не ме е страх даже да пукна, да знаеш!

Томас се разсмя неудържимо.

Алби се постара да насочи разговора в по-сериозно русло.

— Положението навън, изглежда, се подобрява. Освен това сме доста на север, където пораженията са били по-малки. На два пъти дори видяхме сняг по дърветата.

— Сняг? — повтори шокирано Тереза, сякаш бе казал „извънземни“. — Сериозно ли говориш?

— Аха.

— Стига празни приказки — обади се Нют. — Миньо, хайде отваряй.

— Слушам, шефе! — изпъна се Миньо.

Той хвана дръжката и я натисна надолу с видимо усилие. Чу се метално дрънчене, после вратата се завъртя навън на скърцащи панти. Нагоре по стълбата се образува течение, вероятно въздухът в комплекса бе с по-високо налягане от този навън и сякаш бързаше да излезе на свобода. Вятърът развя дрехите на Томас и той неволно потръпна от хлад, както и от възбуда какво ли ги очаква отвън. Миньо пристъпи пръв прага, после Алби. Нют подкани Тереза с жест да мине пред него и тя го послуша, но не преди да погледне Томас. Очите й казваха безброй неща, само дето той не разбираше какви точно.

— Томи, ти си следващият — рече Нют. — Внимавай да не си удариш главата.

Томас се наведе под рамката и излезе на широката бетонна платформа, където въздухът бе студен и чист. Изведнъж у него се пробудиха цял куп полузабравени спомени от времето, преди ЗЛО да го доведе тук. Беше странно, дори невероятно да усеща този хладен и хапещ вятър, и същевременно свеж, и точно както бе предрекъл Алби — да чува прибоя на океана в далечните скали.

— Какво мислиш? — попита Миньо.

Томас се огледа, ала в мрака не различи почти нищо. Имаше разсеяно сияние над главите им, но то само затрудняваше още повече видимостта. Можеше да види само платформата, перилата, които я обграждаха, и чернилката на океана отвъд. По небето блещукаха редки звезди.

— Ами не виждам много — призна Томас. — Но, хора, усещането е невероятно.

— Казах ти — изръмжа доволно Алби. Томас долавяше усмивката в гласа му.

— Ей там има водосточна тръба — посочи Нют. — Прихваната е със скоби. Можем да се спуснем по нея, само че изкачването после е малко трудничко. Но пък изпотяването ще ви дойде добре, нали?

— Хайде да им покажем гората — предложи Миньо. — Ако имаме късмет, ще видим елен. Може дори да ни даде да го погалим.

Томас никога не знаеше кога Миньо се шегува и кога говори сериозно. Винаги използваше един и същи тон — независимо какво му излизаше от устата. Алби се прехвърли през перилата и започна да се спуска. Този път Нют предложи на Томас да е следващият. Тънките метални скоби дращеха неприятно дланите, но за щастие спускането беше съвсем кратко. Когато най-сетне стъпи на меката земя, имаше усещането, че е на далечна планета.

Той застана до Алби, докато чакаше другите да се присъединят към тях. Нямаше сняг, но хапещият студен въздух подсказваше, че скоро може и да завали.

— Какво има нататък? — попита Томас и махна с ръка към откритата площ и тъмния масив на гората. — Можем ли наистина да се отдалечаваме? Ако е толкова хубаво, защо ни е да се връщаме?

— Повярвай ми — въздъхна Алби, — обсъждахме и това. Мислехме да се запасим с храна и да избягаме. Но… какви ще са шансовете ни да оцелеем, човече? Кой може да каже колко ще преживеем там? Какво не ни харесва вътре? Хранят ни на топло сме, няма побърканяци… И все пак идеята е толкова примамлива.

Нещо в гласа му подсказваше, че има и други идеи, които предпочита засега да не споделя.

Тереза последна се спусна по тръбата. Алби тъкмо отвори уста да каже нещо, но преди да заговори, от всички страни блесна заслепяваща светлина, последвана от серия звънки удари, сякаш някой бе задействал масивни метални релета. Томас засенчи очи и се завъртя в кръг, но не виждаше нищо, само ослепителното сияние. Когато примижа, едва успя да различи три фигури, чиито силуети се очертаваха на светлината. Те се приближаваха, стиснали в ръце някакви оръжия и не след дълго Томас успя да види, че носят униформи и шлемове. Четвърти мъж излезе зад тях и още щом го зърна, Томас усети, че стомахът му се свива болезнено. Беше онзи човек, когото не бе виждал от деня, в който му смениха името.

Рандал. Вече не носеше невзрачния зелен комбинезон.

— Хлапета, нали знаете, че не бива да сте тук — заговори той. Гласът му звучеше почти натъжено. — Всъщност, едва ли е нужно да ви го казвам. Достатъчно сте умни да го осъзнаете сами. Изглежда, ще трябва да ви дадем един урок за опасностите на външния свят. Да ви накараме да оцените това, което ЗЛО прави за вас. — Речта му бе станала леко напевна, сякаш произнасяше заклинание или рецитираше нещо, което бе запаметил и упражнявал преди.

Той посочи Нют.

— Този тук не е муни — върнете го в стаята и повикайте доктор да го прегледа. Бързо!

Докато един от пазачите приближаваше Нют, Рандал въздъхна силно и махна с ръка към Томас и останалите:

— А тези — в ямата на побърканяците.