Кодът на болестта

27.

226.11.14/5:52

— Спрете! — извика Томас. — Спрете това… нещо! — Въображението му се беше развихрило, опитвайки се да си представи ужасните неща, на които бе способно чудовището. — Разбрах урока, ясно?

— Сядай! — кресна му Рандал, улови го за раменете и го притисна на стола. Томас не бе забелязал кога се е приближил до него.

Рандал бе обърнал гръб на монитора.

— Ако не реагираме на това, което ни заплашва — продължи той, — как изобщо ще контролираме този експеримент? Ако позволим на хората да избягат — дори да се опитат — без никакви последствия, какво послание ще пратим на останалите? Миньо сам избра този път. Сега събитията ще се развият така, както трябва.

— Моля ви — прошепна Томас, усещайки, че губи сили за съпротива.

Миньо — твърдият, непреклонен, решителен Миньо изглеждаше толкова изплашен, колкото Томас не го бе виждал никога. Сега вече цялото му внимание бе насочено към контейнера. Мъглата се бе разсеяла достатъчно, за да се вижда добре контейнерът, чиито две половини бяха зейнали настрани. Томас гледаше втрещен онова, което изпълзя отвътре.

Не би могъл да си представи и малко от това, което видя. Беше невъзможно да се определи формата му, съществото бе лигаво и лъщящо, косми покриваха отделни участъци от повърхността му. Но имаше и метал — проблясваха стоманени израстъци, над аморфната маса стърчаха острозъби колела. Ужасното създание се прекатури през ръба на контейнера и се строполи на пода, разкривайки подобно на гигантски червей тяло с размерите на дребна крава. Цялата тази гледка го накара да се разтрепери неудържимо. Той погледна към Миньо и видя, че момчето се дърпа в отчаяно усилие да се освободи от ремъците и вероятно крещи с цяло гърло, макар да не се чуваше никакъв звук. Мъглата бе стигнала до него. Тя се поклащаше наоколо и бавно се издигаше към тавана.

Томас изгуби присъствие на духа.

— Спрете това нещо! — извика той и се изправи отново. Рамирес се озова мигом до него и го бутна на стола. — Не може да постъпва така с него!

Рандал погледна през рамо към монитора с Миньо, сетне извърна умореното си лице към Томас.

— Нямаме друг избор — произнесе лаконично той.

„Тереза! — повика Томас мислено. — Трябва да направиш нещо. Завързали са Миньо за един стол и… едно чудовище, едно ужасно чудовище се готви да го нападне!“

Думите ечаха в главата му, сякаш стигаха някаква невидима преграда и се отразяваха от нея, връщайки се назад.

„Разбира се — помисли си той. — ЗЛО знаят как да изключат тази функция. Те могат да правят каквото си пожелаят.“

Миньо продължаваше да се бори и да крещи. Успя да премести стола си и го изтика назад, докато опря в стената, колкото се може по-далече от скръбника. На левия екран изплува нещо, белезникав мехур с шипове, които стържеха по пода. Съществото спря точно пред Миньо. Металните шипове се прибраха в кожата и то смали размера си, сякаш изпускаше въздух.

Томас бе завладян от безмерно отчаяние. Един от приятелите му бе изправен пред страшна опасност — може би дори смърт.

— Рандал! — поде той отново с умоляващ глас. — Чуй ме! Моля те, просто… спри това нещо. Моля те… чуй ме! Изслушай ме и направи нещо. Умолявам те!

Част от съществото се надигаше, на мястото, където бяха шиповете, сега се показаха метални израстъци. Бяха масивни, с прикачени към тях смъртоносни инструменти — остриета, триони и челюсти, които се отваряха и затваряха. Томас Гледаше, облян в сълзи, докато оръжията бавно доближаваха Миньо. Опита малко по-спокоен подход: пое си въздух и отново заговори:

— Рандал, моля те. Миньо е твърде ценен, за да му причините това. Ако не спреш чудовището, повече няма да работя с вас. Няма да ви помагам за каквото и да било. Не ме е грижа какво ще направите с мен.

Съществото се бе изправило на задните си крака и сега се извисяваше почти на метър над Миньо. Металните му ръце обгърнаха момчето, притиснаха го към стената зад него.

— Рандал! — Томас все още успяваше да запази спокойствие. — Попитай доктор Пейдж. Попитай психоекипа. Попитай председателя. Те имат нужда от мен, нуждаят се и от Миньо. В това момче се крие твърде голям потенциал, за да го прахосате по този начин.

Чудовището доближи едно въртящо се стоманено колело към лицето на Миньо, който бе опрял глава в стената с разкривено от ужас лице.

— Последен шанс! — изкрещя Томас. — Ако той умре, аз също… — Млъкна, забелязал, че Рандал натиска отново същото копче.

— Пауза — нареди той припряно, сякаш усетил, че леко е прекалил, че е стигнал твърде далече.

Съществото застина. Томас изпусна рязко и силно въздух. Отпусна се назад и скри лицето си в длани. Трябваше да положи всички усилия, за да не избухне в сълзи.

— Погледни го, моля те — рече Рандал. — Погледни.

Томас вдигна глава и втренчи поглед в екрана.

— Виждаш ли? — попита Рандал. Той също гледаше Миньо. Чудовището бе обгърнало момчето като гигантска завивка. — Не ти ли казах, че почти успяхме? Че създадохме най-великия войник на всички времена?

Томас виждаше само лицето на своя приятел, на човек, изправен на ръба, изгубил връзка с реалността.

— Мисля, че ще бъде излишно да го казвам — продължи Рандал с глас, в който се долавяше възторг от тяхното творение. — Не бива никога да забравяш това, което видя днес. Искам да разбереш колко силни и опасни са тези създания. Движещата сила на твоето състрадание може да се окаже едно от големите парчета на нашия пъзел.

Томас осъзна, че с мъка следи думите му. Не смееше да откъсне поглед от мокрото от пот и сълзи лице на Миньо. Макар въртящото се острие да бе спряло на сантиметри от лицето му, то продължаваше да присвятква заплашително. Томас не смееше да си поеме дъх. Знаеше, че е нужна само една дума от Рандал и Миньо ще изгуби живота си.

Рандал натисна вълшебното копче и произнесе:

— Добре, повикайте го обратно.

След броени секунди скръбникът прибра металните си израстъци, разплу се на пода като огромна медуза, сетне се сви на кълбо, извади шиповете и се изтърколи вън от обсега на монитора. Томас погледна към съседния екран и го видя да се появява там, търкаляйки се към контейнера. Когато стигна до него, съществото прибра шиповете и се претърколи вътре. Контейнерът се затвори, изпускайки нова порция мъгла, и в помещението се възцари покой.

Томас погледна към Миньо. Надяваше се да зърне на лицето му първите следи от възвръщащия се бунтовнически дух.

Но не и този път.

Главата на Миньо бе клюмнала, тялото му се разтърсваше от ридания. Томас преглътна мъчително. Все още не можеше да възприеме докрай видяното преди малко.

— Да те връщаме в стаята — рече Рандал. — Още трима души трябва да видят това, което ти показахме. На твое място щях да си запиша всичко важно, което научи днес.

— Чакайте… какво? — заекна объркано Томас.

Рандал го игнорира.

— Нали си даваш сметка, че никога не бихме допуснали чудовището да нарани Миньо, още по-малко да го убие. Мислех, че си достатъчно умен, за да се досетиш. Искаме само всички вие да получите един важен урок — правилата трябва да се спазват. Да се излиза навън, още повече да се напуска комплекса на ЗЛО… сега вече знаеш последствията.

— Но… — Томас бе твърде объркан, за да може да завърши въпроса.

— Томас, не бива да се безпокоиш от реакцията си днес — заговори доктор Левит. — Беше доста близо до това, което очаквахме, и ние не пропуснахме да отбележим с каква страст и сила защитаваше своя приятел. Да знаеш само колко работа по анализа на случката очаква сега психоекипа. Колко данни има за преработка.

Томас най-сетне започна да схваща какво му говори докторът.

— Какво искахте да кажете с това, че ще покажете представлението на още трима? — посочи той мониторите над тях. — Това е запис, така ли? — Следващата половин секунда сякаш се разтегли до безкрай. „Моля ви, моля ви — повтаряше си той. — Кажете ми, че е било запис“.

— Съжалявам, но отговорът е не — отвърна Рандал. — По-ефективно ще е, ако Миньо го преживее още три пъти. — Той въздъхна. — На толкова много нива, Томас.