Кодът на болестта

43.

230.12.17/21:06

Томас чакаше търпеливо да се върне доктор Пейдж, която бе отишла до лабораторията да отнесе кръвните му проби. По някаква странна случайност в помещението нямаше никого, нито дори помощниците. След няколко минути в тишина любопитството му взе да се пробужда.

Той стана от стола и доближи един от шкафовете. Отвори няколко вратички, дръпна две-три чекмеджета. Не откри нищо необичайно. Епруветки, спринцовки, хартиени пакети. Но след това, в последното чекмедже отдясно, се натъкна на златна мина.

Беше таблет.

Тънкият, дълъг педя и половина правоъгълен прибор имаше блестящ сив екран и бе готов да разкрие пред него цял един свят с нова информация. Томас знаеше, че вероятно ще му е нужна парола, но това бе възможност, каквато не бе имал досега. Без да мисли за последствията, той напъха таблета в панталона си и го покри отгоре с ризата.

Седеше кротко на стола доста преди доктор Пейдж да се появи.

Същата вечер каза на един от помощниците, че се чувства изморен и предпочита да пропусне вечерния тур в стаята за наблюдение. Никой не повдигна въпрос.

Нямаше търпение да се зарови в съкровищата, скрити в таблета. Взе си няколко сандвича от столовата, за да го превърне в забавление за цяла нощ. После се прибра, настани се на бюрото и включи таблета. Още не беше казал на Тереза. Не искаше да рискува да му отнемат безценната находка, преди да е извлякъл поне малко информация от нея.

За негово голямо разочарование и точно както предполагаше, повечето от информационните портали на прибора бяха защитени с кодове. Можеше да забрави за опитите да проникне дистанционно в системите на ЗЛО. Но пък оставаха достатъчно неща на открито, които да подхранват интереса му — всичките в един отворен файл на име „История“.

Той се зарови в документите, стараейки се да запамети колкото се може повече. Научи истинските имена на приятелите си и някои от тях го накараха да се разсмее. Сиги, известен още като Пържитиган, бе кръстен от родителите си Тоби. Томас не знаеше защо това му се стори толкова смешно.

Имаше и друга интересна информация. Планове на комплекса на ЗЛО и на отделните сгради. Ранен военен доклад за първите проекти за скръбници. Климатични данни, покриващи назад периода до първите слънчеви протуберанси, както и сравнителни характеристики за слънчевите изригвания преди този период. Тонове информация за изблика, симптоми, стадии на болестта, предишни опити за лечение.

Една вероятно случайна забележка в дневника привлече вниманието му — двама членове на работната група обсъждаха необходимостта „да се побърника из спомените на А2, защото първата му среща с Тереза се оказа истински провал“. Това накара Томас да спре да чете. Гледаше с празен поглед в трепкащото екранче на таблета.

Спомни си деня, в който се срещнаха за пръв път официално с Тереза. И за странното deja vu, което не му даваше мира. Нима ЗЛО бяха провеждали още тогава експериментите си с импланти и корекция на спомените? Защо не, като се има предвид как постъпиха с приятелите му, преди да ги пратят в лабиринта. Изглеждаха доста опитни в действията си. Ала мисълта, че може да е имало още една среща с Тереза, която са изтрили напълно от съзнанието му, го притесни. Ако е така, какво още са могли да му отнемат?

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се потискаше, а нямаше никаква полза. Ето защо той разтърси глава и се върна към информацията в таблета.

След няколко задънени улици видя един файл с название „Кореспонденция за заличаване“. Отвори го. Вътре имаше поредица от бележки и съобщения, прехвърлени тук от забранената за достъп зона в таблета вероятно по погрешка. Кореспонденция между ръководни кадри на ЗЛО и отговорни фактори, за които можеше да предполага, че са сред основателите на организацията. Срещна доста съкращения, някои от които успя да разпознае, като ОВИИИ: „Опит за възстановяване информацията за изблика“, КСС — Коалиция за спасяване на света и ВМИИИБ — Военномедицински изследователски институт за инфекциозни болести, но други му бяха напълно непознати. Докато четеше тази част, неволно започна да се пита какво ли е било да живееш в онези времена.

Продължи да се рови из таблета още часове, въпреки че очите му пареха от умора. По някое време започна само да прелиства и да плъзга бърз поглед по страниците, без да се задълбочава в материалите.

После се натъкна на нещо интересно. Бяха две съкращения, които не бе срещал досега, заедно с графа „Съвършено секретно“, изписан с червено мастило. Това можеше да е важно. Прегледа една-две бележки и сърцето му започна са тупти все по-бързо с всяка прочетена дума. Не можеше да повярва на очите си. Говореше се за вирус. За това, че е творение на хората. Че е бил разпространен с определена цел. И че населението на Земята е станало твърде многолюдно, за да може да бъде изхранвано.

— О, божичко — прошепна той, докато четеше последната част.

„Брей.“

Това бе отговорът на Тереза, след като сподели с нея наученото.

„Аха — отвърна той. — Брей и още как. Смятали са, че вирусът ще изтреби само определен процент от популацията — че ще могат да го контролират. Нямали представа, че може да мутира и да се превърне в чудовището, покосило почти цялото население на Земята. Просто не мога да повярвам. Не мога да повярвам.“

Тереза мълчеше. Този път дори не му остави достъп до чувствата си.

„Най-лошото — продължи той — е, че има директна връзка със ЗЛО. Ето например Джон Мичъл. Онзи тип, когото видяхме в ямата на побърканяците. Излиза, че той е наредил разпространението на вируса.“

„Миналото е минало, Том.“

Тръпки го побиха от думите й.

„Поне са се опитали да оправят това, което са свършили — продължи тя. — Искам да кажа, сега вече е късно, нали?“

„Тереза… — Той млъкна. Не знаеше какво да каже. — Ти да не би… вече да знаеше за това?“

„Дочух разни слухове.“

„И не си ми казала?“

Томас беше изумен. Как би могла да крие подобно нещо от него? Тя беше най-добрият му приятел. Първият, с когото сподели наученото.

„Просто не виждам смисъл. Да, имаме причини да мразим тези хора. Но с какво проклятието към миналото ще ни помогне да решим проблемите? Въпросът е кое сега има значение.“

Томас се можеше да повярва, че тя може да разсъждава толкова едностранчиво.

„Нищо ли не научи от уроците при мис Дентън? За да откриеш решението, първо трябва да познаваш издълбоко проблема. Това е проблем.“

Отговорът, който получи от Тереза, бе лишен от всякакви емоции.

„Да, сигурно си прав. Много съм уморена, Том. Не може ли да обсъдим това утре?“

Тя напусна ума му, преди той да отговори.

На следващия ден обаче Тереза отказа да говорят за това с обяснението, че предпочита да се съсредоточи върху бъдещето, а не да се рови в миналото. Доктор Пейдж също се отнесе с пренебрежение и заяви, че това са решения, вземани преди време и от други хора. Сякаш и двете бяха твърдо решени да забравят за случая.

Томас обаче не забрави.

Закле се, че винаги ще го помни. Ще помни, че ЗЛО се опитва да реши проблем, създаден именно от техните предшественици.