Кодът на болестта

40.

230.03.15/17:52

— Проклет да съм — изпъшка Томас.

Тереза отдръпна ръка от него и се облегна назад с въздишка.

— Аз също — промълви тя. — Какво беше това?

Томас погледна Чък и сърцето му се сви. Малчуганът бе вдигнал колене към гърдите си и ги бе обгърнал с ръце. Но лицето му се стичаха сълзи. Телцето му трепереше. Томас внезапно изпита непосилно чувство на вина — никога не бе очаквал неговият приятел да стори нещо толкова ужасно. Всъщност никога не бе очаквал да стане свидетел на нещо толкова ужасно.

— Ей, ей! — Той се надвеси над Чък и го стисна за раменете. — Ей, погледни ме. Погледни ме!

Чък най-сетне вдигна глава. Очите му бяха изпълнени с печал.

— Ще разберем какво е станало, ясно? — продължи Томас. — Сигурен съм… Може нещо да се е объркало. Някой да е допуснал грешка. Не е трябвало да се случи. Лабиринтът не е създаден за това, нали знаеш?

Чък заговори между хлипанията:

— Досега само се забавлявах. Не мислех… Гласът му изтъня съвсем. Разбирам, човече, разбирам. Но беше толкова гадно да го гледаш.

Томас се наведе и го прегърна. Тереза вече бе до тях и също ги обгърна с ръце. Тримата постояха така известно време, после Томас погледна през рамо към монитора, за да види как са реагирали езерните на убийството.

Някои от момчетата се бяха разпръснали, други обикаляха безцелно. Алби беше коленичил, опрян на пръта, с който бе убил Джордж, и не откъсваше поглед от земята. Нют седеше до него, скръстил крака и стиснал главата си с ръце. Един бръмбар изпълзя близо до тялото на Джордж и Томас го превключи на монитора. От всички присъстващи Ник го понасяше най-добре, макар че очевидно с Джордж са били близки приятели. Та нали той го бе нарекъл така, в края на краищата, Ник бе коленичил до мъртвия си другар и надзърташе в очите му, разтваряше дрехите и преглеждаше тялото. После внезапно застина, втренчил поглед в едно място на гърба на убития.

След няколко секунди се пресегна, сграбчи ризата на момчето и започна да я опипва, докато откри мястото, където бе разкъсана. После, с бързи движения на ръцете, раздра още по-широко отвора и втренчи поглед в нещо. Томас също се наведе в стаята за наблюдение, впил поглед в големия монитор. Бръмбарът се приближи, докато застана до тялото и камерата му бе насочена право в мястото, което бе заинтригувало Ник. Кожата там бе зачервена и подута около почти идеално кръгло, обгорено до черно място, към което водеха тънки виолетови вени. Приличаше на тяло на паяк, чиито разкривени крачета излизаха от гърба на Джордж. Раната беше толкова ужасна, че Томас не можа да издържи дълго да я разглежда.

— Ужилен — промърмори Тереза. — Това жило ще да е доста голямо.

Томас се надигна.

— Стига толкова — заяви той. — Ела. — После обърна гръб на монитора и се насочи към вратата.

— Къде отиваме? — попита Тереза, след като се изравни с него. Томас се обърна и видя, че Чък ги е последвал.

— Всъщност, ти трябва да останеш. Тук ще си ми нужен.

— Какво? Защо? — попита Чък, едновременно изплашен и обиден.

— Някой трябва да държи под око ставащото долу. Ако нещо се случи — ако се появи скръбник и започне да жили наред или настъпи експлозия, каквото и да е — ще дойдеш да ме повикаш. Ясно?

Томас знаеше, че Чък е прекалено умен, за да се върже на това обяснение, но момчето прие, без да се възпротиви.

— Добре. Но къде отивате? Как ще ви открия?

Томас отвори вратата и направи път на Тереза да мине.

— Отивам да получа някои отговори.

Томас удари с юмрук по вратата.

— Пуснете ни! — извика.

Командния център бе забранен за всички под двайсет и една годишна възраст. Той и Тереза, Арис и Рейчъл бяха част от екипа само когато другите го намираха за необходимо. Знаеше, че всички хлапета, включително „помощният състав“, са подложени на постоянен анализ и наблюдение.

Но след онова, на което току-що бе станал свидетел, Томас бе уверен, че не харесва никак развоя на събитията.

Готвеше се да стовари отново юмрук, когато се чу изщракване, после хидравлично свистене и металната врата се отмести. Там стоеше мъж, когото не бе виждал никога досега — нисък и набит, с черна коса. И не изглеждаше особено доволен.

— Какъв е проблемът, Томас? — попита той с изненадващо спокоен глас. — Защото точно сега имаме доста работа.

— Непрестанно повтаряте, че сме важни за вас, че сме част от всичко това — рече Томас и посочи Тереза и себе си. — Ние ви помогнахме да програмирате лабиринта. Помогнахме ви да пратите нашите приятели вътре. А току-що видяхме как един от тях умира и вие не направихте нищо. Защо? Защо не влязохте да им окажете помощ? Някой трябва да ни обясни какво стана, и то още сега.

Томас трепереше неудържимо и едва успяваше да запази самообладание. Той си пое шумно дъх, очаквайки отговора на непознатия. На лицето на мъжа се меняха различни изражения. Последното бе на гняв.

— Почакайте — рече той и затвори вратата.

Томас замахна да заблъска отново, но Тереза хвана ръката му и поклати глава.

„Те ще говорят с нас — рече тя. — Само трябва да проявим малко търпение. Ако искаме да постигнем напредък, трябва да се държим колкото се може по-уравновесено.“

Поуспокоен от думите й, в които, разбира се, имаше смисъл, той въздъхна дълбоко и кимна, а после двамата зачакаха.

Вратата се отвори след по-малко от минута. Сега там стоеше доктор Левит, плешив и навъсен както винаги, но преди да успее да каже нещо, до него се изправи доктор Пейдж. Тя почти го избута настрана.

— Томас — рече тя с мек глас. — Тереза. Сигурна съм, че вие сте не по-малко загрижени от нас.

Не беше очаквал това да са първите й думи, макар че едва ли би могъл да ги определи като странни.

— Да, загрижени сме — потвърди Тереза. — На вас, хора, харесва ли ви да убивате деца?

Томас не знаеше дали е разумно да е толкова пряма, но беше съгласен с нея. Каквото и да се бе случило, ЗЛО току-що бе убило Джордж. Хлапе, което едва бе навършило осемнайсет.

Доктор Пейдж отстъпи встрани и разтвори широко вратата.

— Влизайте. Ще ви обясним какво е станало. Какво се обърка. Заслужавате да знаете.

— Да, мисля, че заслужаваме — кимна Томас, макар че бе объркан от реакцията й. Изведнъж си помисли, че няма никакво значение какво ще им кажат — всичко, което правят, може да е част от изпитанията, устроени от ЗЛО.

Идваше му в повече.

Той последва Тереза в помещението и се огледа.

— Последвайте ме — подкани доктор Пейдж и затвори вратата. Левит стоеше отстрани и гледаше мрачно Томас и Тереза сякаш са вражески нашественици. След като прекосиха един къс и тесен коридор, влязоха в просторно помещение, отворено от двете страни. Вдясно от Томас имаше редици монитори, работни станции, пултове и столове. Приличаше на тяхната стая за наблюдение, ала бе поне десет пъти по-голяма. Двайсетина души седяха на столовете и не отделяха погледи от екраните. Вляво имаше няколко бюра, стъклена стая за заседания и затворени врати, зад които се криеха кой знае какви загадки. За пореден път Томас осъзна колко малко знае всъщност за тази организация.

— Не искам никой да разговаря с вас за това точно сега — подхвърли през рамо доктор Пейдж, докато крачеше през помещението, в което кипеше трескава активност. — Да открием спокойно местенце и ще ви обясня какво е станало. Бих искала да ни вярвате — да вярвате на мен — малко повече, отколкото изглежда в този момент. Защо не ни дадете малко доверие в аванс?

— Доверие в аванс? — повтори Томас, за пореден път изненадан от думите й. Възможно ли бе тя да има обяснение за случилото се? След всичко, което бяха видели?

Пейдж ги отведе в малка стая с маса и четири стола. Влезе след тях и им махна да сядат. Томас не знаеше как се бе получило, но бе дотичал тук с гръм и трясък, настоявайки веднага да получи отговори, а вместо това отново играеше тяхната игра.

— Не сме дошли да си бъбрим — рече той. — Не желаем да слушаме лъжи. Искаме отговори. Ако обичате.

— Вие убихте човек — присъедини се Тереза с далеч по-спокоен глас. — Не сме се съгласявали да участваме в такива неща. Не искаме да избиваме нашите приятели. Ние ли сме следващите?

Доктор Пейдж не изглеждаше ядосана, гузна или засрамена. По-скоро… натъжена. Объркана.

— Приключихте ли? — попита с уморен глас. — Мога ли най-сетне да говоря? Писнало ви е от лъжи и полуистини? На мен също. Уж дойдохте тук да чуете отговори, а само отправяте обвинения. Трябва да престанете, ако искате да говоря.

Томас въздъхна. Накрая неизменно започваха да се отнасят с него като с дете и той не можеше да направи нищо по въпроса. Най-обидно бе, че той наистина изглеждаше дете в очите им, макар че със сигурност не се чувстваше така.

— Добре — съгласи се Тереза, докато той кипеше отвътре. — Говорете тогава.

Доктор Пейдж кимна.

— Благодаря. А сега — истината. Чрез мутации получихме версия на вируса на изблика, която може да се загнезди в тялото на муни по… доста интересен начин. Начин, който ни помага да разберем по-добре основния вирус. Тази променена версия скръбникът е инжектирал на Джордж, а серумът е, за да преустанови страничните й ефекти. За съжаление серумът все още не е усъвършенстван и вие видяхте неговия… злощастен резултат. — Тя млъкна за момент и погледна Томас, за да провери каква е реакцията му. Той бе толкова втрещен от нейната откровеност, че не можеше да събере мислите си. Тереза също мълчеше.

Доктор Пейдж скръсти ръце.

— Ще продължим работата върху него. Не сме искали Джордж да умре — това е самата истина. Ще коригираме съставките на серума. — Тя млъкна и си пое дъх. — Но ето какво ще ви кажа: получихме някои изключително важни данни в часовете след неговото ужилване, информация, от което се нуждаем непрестанно. Не само от Джордж, но и от всички, които видяха какво се случи и реагираха на него.

Тя се изправи, опря длани на масата и се наведе към тях.

— Ето това е важното.

Отиде до вратата, отвори я и ги погледна.

— Трябва да призная, че обикнах и двама ви. Като мои деца. Кълна се, че няма нищо по-вярно на този свят. — Доктор Пейдж преглътна мъчително. — И ще направя всичко — всичко, — за да може един ден да има свят, в който да се върнете.

Тя сведе глава, прикривайки сълзите си, и излезе, затваряйки вратата зад себе си.