Кодът на болестта

39.

230.03.15/15:01

— Хайде — Алби се наведе и сграбчи Джордж за краката. — Няма смисъл да го крием повече. Ще го изнесем в средата на Езерото и ще съберем всички. Да видим дали някой ще измисли какво да правим.

В този момент Нют погледна нагоре, право към камерата. Томас се дръпна назад, сякаш изплашен, че неговият приятел го вижда.

Нют сви ръце на фуния пред устата си и извика:

— Ей! Вие, дето ни пратихте тук! Имаме нужда от лекарства. А какво ще кажете и за някой доктор? Макар че най-добре ще е да ни измъкнете от тази дупка на ужасите!

Томас усети, че изстива. Нямаше начин Нют и останалите да помнят кой ги е пратил тук. Да си спомнят, че са хората от ЗЛО. Всичко, което познаваха, бе този странен живот в средата на лабиринта — и че има камери в муцунките на роботизираните бръмбари, щъкащи наоколо. Явно едва сега бяха научили и за скръбниците.

„То ме ужили.“

Никой не бе споменавал нищо на Томас за ужилване. Вероятно бе свързано с някой от онези метални израстъци, подаващи се от телата на чудовищата.

Момчетата бяха вдигнали Джордж — бяха необходими четирима, защото той се мяташе като побеснял. А и стенанията, които издаваше, бяха толкова ужасни, че Томас неволно запуши уши.

Групата заобиколи малката постройка, която бяха нарекли Чифлика, и се насочи към центъра на Езерото, близо до Кутията. Сега вече и други момчета — някои работеха в градината, други се скитаха наоколо — започнаха да се събират и скоро всички езерни се бяха скупчили около Джордж, който беше полуположен-полузахвърлен от изплашените си носачи.

Тъй като и без това вече бяха разкрити, хората от ЗЛО престанаха да спазват ограниченията в движението на бръмбарите и пуснаха няколко наоколо. На мониторите в стаята сцената се виждаше от различни ъгли. Томас избра най-подходящия според него ъгъл и прехвърли образа на монитора в центъра.

— Слушайте! — извика Ник. Томас бе леко изненадан, че Алби не пое нещата в свои ръце. — Двамата с Джордж бяхме излезли в лабиринта и тичахме по коридорите. Той беше пред мен. Нещо го нападна. Все повтаряше, че го ужилило. Някой да знае какво може да е това?

— Миньо каза, че е видял някакво същество отвън — сети се Алби. — Къде е той?

— Още бяга — отвърна друг. — Вероятно си подремва в една от задънените улици.

— Той говореше за някакво подобно същество — продължи Алби.

— Няма значение какво е било — прекъсна го Ник и посочи Джордж, който все още бе свит на топка и се клатушкаше. — Какво ще правим с него? Имаме само аспирин и бинтове.

— Имаше и нещо странно сред храните, които ни пратиха миналата седмица.

Томас не видя кой произнесе тези думи, но после до Ник се изправи високо, мургаво момче.

— За какво говориш, Сиги? — попита водачът.

— Казва се Пържитиган! — провикна се някой. — Ти си единственият, който го наричаш така.

Няколко души се изкискаха, което нямаше да е странно при други обстоятелства, а не в присъствието на гърчещото се на земята момче.

Ник не им обърна внимание, но Алби се огледа навъсено.

— Беше на дъното на кашона — продължи Сиги, Пържитиган или както се казваше. — Имаше спринцовка, върху която бе написано „серум“. Реших, че е някаква грешка… че са я изпуснали вътре случайно. Хвърлих я тази сутрин с останките от храната.

Алби пристъпи към момчето, улови го за ризата и го притегни към себе си.

— Изхвърлил си я? А защо не ни каза? Нищо чудно, че си готвач — нямаш акъл за друго.

Сиги се ухили.

— Щом това те кара да се чувстваш по-умен. Както и да е, казвам ти сега. Нали? Успокой се.

— Къде я изхвърли? — попита Ник. — Може да не е счупена! Дайте поне да я потърсим.

— Връщам се веднага — рече Сиги и хукна към Чифлика.

Само след няколко минути високото хлапе се върна с тънък метален цилиндър в ръка. Джордж продължаваше да се влошава. Ако изобщо „влошава“ можеше да опише ужасните му страдания.

Лежеше неподвижно и само гърдите му се повдигаха в неравно темпо, краката и ръцете му бяха отпуснати. По всичко личеше, че няма да живее още дълго.

— ЗЛО няма да му позволи да умре, нали? — попита Чък. — Това е само някакъв тест. Искат да проверят как ще реагират всички.

Тереза се пресегна през Томас и го потупа по рамото.

— Затова е спринцовката. Сигурна съм. Но по-добре да побързат.

Тя погледна към Томас и му каза мислено:

„Това няма да свърши добре.“

Той поклати леко глава и отново насочи вниманието си към екрана. Сиги бе дал спринцовката на Ник, който коленичи до тялото на Джордж. Момчето — ужиленото момче — вече почти не помръдваше и дишаше едва-едва. Очите му изглеждаха безжизнени.

— Някой да знае как се прави? — попита Ник. — Къде да я забия?

— Където и да е! — извика Алби. — Само побързай! Погледни го!

Никой друг не се обади и Ник опря палец на задния край на спринцовката и я забоде в рамото на Джордж. Момчето дори не трепна. Ник натисна буталото и течността изчезна, после пусна спринцовката на земята, изправи се и отстъпи няколко крачки. Останалите не откъсваха поглед от Джордж, за да видят какво ще се случи, и запречваха гледката на Томас.

— Хайде, Джорджи — рече едва чуто Ник. Ала единственият звук в отговор бе тихото свистене на вятъра.

Измина доста време. Тереза стискаше Томас за коляното и той усещаше топлата й ръка през джинсите. Беше изплашена като него. Сетне момчетата се отдръпнаха и побягнаха, а въздухът бе разцепен от нечовешки вик. Джордж се бе изправил на крака и лицето му бе изкривено в болезнена гримаса. Той започна да крещи с изплашен глас:

— Скръбник! Беше гаден скръбник! Те ще ни изтребят до крак!

Думите излизаха от устата му като тътени от далечни експлозии.

Той внезапно затича към най-близкото момче, хвърли се върху него и започна да го налага. Томас гледаше всичко това втрещен от изненада и не можеше да повярва на очите си. Алби и Ник се опитаха да дръпнат Джордж назад, но той се освободи от тях с едно движение, като че са досадни мухи, и се нахвърли, оголил зъби, върху Ник.

— Какво, по… — прошепна Тереза.

Джордж сграбчи Ник и издра до кръв бузите и устата му. После посегна и към очите, като не спираше да крещи. Момчето също започна да крещи и да се извива, опитвайки се да се измъкне от своя нападател. Но Джордж сякаш притежаваше сила за десет мъже. Притисна жертвата си с една ръка към земята и я удари в лицето. Сетне отново посегна към очите с вой на побесняло животно.

Бе истинско безумие. Сякаш само за няколко минути Джордж бе изминал пътя от неясното си състояние до онова, което лишаваше побърканяците от здрав разум. И други момчета се опитаха да го отскубнат, но никой не успяваше да улови която и да било част от постоянно мятащото се тяло. Томас зърна някакво движение отдясно и когато погледна натам, видя, че Алби се приближава на пълна скорост. В някакъв момент той бе напуснал групата и сега се завръщаше. Носеше на рамо дълъг прът като опитен войн от древността, вдигнал копие. Изглежда, пръчката бе от метла или лопата, но предният й строшен край бе заострен.

— Разкарайте се от пътя ми! — извика, докато краката му трополяха по прашната земя.

Томас погледна към Джордж и видя, че пръстите му се впиват в очите ябълки на неговата жертва, а хлапето пищи от болка. Алби замахна и забоде острия край на пръта в шията на Джордж, при това е такава сила, че той излезе от другата страна. Виковете на Джордж се превърнаха в мъчително гъргорене и тялото му се свлече на една страна. Ник изпълзя изпод него, стиснал и издраното си лице в шепи.

Джордж продължи да се извива, стене и гърчи, а после застина неподвижно.

В почвата около него се образуваше петно от тъмна кръв.