Кодът на болестта

7.

224.9.2/7:30

Почукването на вратата дойде в точното време, може би няколко секунди по-рано. Когато отвори, Томас откри, че в коридора стои непознат мъж. Беше съвсем плешив и не изглеждаше никак доволен, че е тук. Може би дори не му харесваше да е жив. Имаше подпухнали и зачервени очи и намръщеното му лице бе обсипано с безброй бръчици.

— Къде е доктор Пейдж? — оклюма Томас. Макар да ненавиждаше рутината, оказа се, че нарушаването й е далеч по-обезпокоително. — Тя добре ли е?

— Може ли да вляза? — попита учтиво мъжът и кимна към подноса с храна, който държеше. В гласа му нямаше и следа от топлотата на доктор Пейдж.

— Ами… да. — Томас се дръпна встрани и отвори широко вратата.

Непознатият пристъпи вътре и остави подноса на малкото бюро.

— Гледай да изядеш всичко — рече той. — Днес ще ти трябва повечко сила.

Томас никак не хареса тона му.

— За какво? И защо не отговорихте на въпроса ми — какво е станало с доктор Пейдж?

Мъжът се изправи, сякаш за да изглежда по-висок, и скръсти ръце.

— Защо трябва да е станало нещо с доктор Пейдж? С нея всичко е наред. Постарай се винаги да говориш с уважение и почит на по-възрастните от теб.

Томас прехапа устни, преди отговорът да се е стрелнал навън — хапливи думи, каквито винаги излизаха лесно. Той замълча, но мечтаеше непознатият да си тръгне.

— Имаш половин час — продължи мъжът. Очите му и за миг не изпускаха Томас. Неестествено втренчен, мрачен поглед. — Ще се върна за теб точно в осем часа. Можеш да ме наричаш доктор Левит. Аз съм от психоекипа. — Той най-сетне отмести поглед, излезе и затвори внимателно вратата след себе си.

„Аз съм от психоекипа.“ Томас нямаше представа какво може да означава това. А и апетитът му беше изчезнал. Въпреки това седна до бюрото и се насили да яде.

Доктор Левит потропа на вратата в осем часа, точно както бе казал. Томас бе приключил със закуската по-рано, но нямаше нищо против днес да го оставят на мира. Поне половин ден. Не му се ходеше никъде с новия. Ако по някаква причина доктор Пейдж го бе изоставила, това щеше да го съсипе.

Когато отвори вратата, Левит изглеждаше също толкова навъсен и неприятен, колкото и преди половин час.

— Да вървим — рече кратко той.

Поеха мълчаливо по коридора. Докато подминаваха вратата на Тереза, Томас я погледна с нега. 31 К.‍ Колко пъти бе виждал тази табелка и бе жадувал да се запознае с момичето от другата страна. Защо ли тези хора държаха всички деца разделени? Едва ли само защото бяха лоши. Как можеше доктор Пейдж например да е част от това?

— Виж — заговори неочаквано доктор Левит и Томас откъсна поглед от белите стени. — Зная, че се държах малко недружелюбно тази сутрин. Съжалявам. Днешната програма ще е доста напрегната за всички ни. — Той се изсмя суховато, странен звук, все едно разрязват жаба с електротрион. — От двама ни аз съм този, който със сигурност е подложен на по-голям стрес.

— Какво пък — сви рамене Томас. — Всички имаме лоши дни.

За какъв стрес говореше мъжът? Не него подлагаха на тестове и изпитания.

— Така е — изпъшка доктор Левит и отново замълча.

Влязоха в асансьор и Левит натисна бутона за етаж, на които още не бяха водили Томас. Девет. По някаква причина намираше нещо злокобно в това число. Девети етаж. Щеше ли да си мисли така, ако до него стоеше доктор Пейдж? Нямаше представа.

Вратата се отмести с весел мелодичен звън и доктор Левит пое наляво. Томас го последва, като плъзна поглед по стъклените стени и бюрата. Зад тях се виждаха трепкащи монитори и уреди. Този етаж вероятно бе нещо като болнично отделение.

Може би с доктор Пейдж се е случило нещо и сега го водят при нея.

— Ще ми кажете ли какво ще стане днес? — попита той, стараейки се да прозвучи любезно и безгрижно.

— Не — отсече Левит. После, сякаш размислил, добави: — Съжалявам, синко.

Томас го последва зад стъклената преграда. Продължиха нататък по коридора, подминавайки врата след врата, но освен медицинската апаратура нямаше нищо друго, което да разкрие предназначението на това място. Вратите бяха номерирани и затворени, стъклените стени закрити със завеси, дръпнати така, че да не оставят пролуки. Томас можеше да се закълне, че чува гласове зад една от стените, и подскочи, когато оттам долетя вик. Той продължи да крачи напред, а резкият вик бавно затихна по коридора. Помъчи се да не забави крачка, нито да поглежда назад.

— Продължавай напред — инструктира го доктор Левит. — Няма от какво да се плашиш.

— Какво става там? — попита Томас. — И какво се е случило с…

Левит го сграбчи за ръката. Не силно, не колкото да заболи, но достатъчно твърдо.

— Всичко ще бъде наред. Трябва да ми се довериш. Само не спирай — почти стигнахме.

Томас се подчини.

Спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от останалите, с електронно табло от едната страна и трепкащи ситни букви, които не можа да различи от мястото, където се бе изправил. Доктор Левит надзърна в таблото и после посегна да отвори вратата. Тъкмо бе завъртял дръжката, когато тишината в коридора бе нарушена отново.

Томас се обърна и видя да се отваря друга врата. Зад нея се показа момче в болнична нощница и с превързана глава, подкрепяно от две сестри. Момчето се олюляваше, сякаш бе упоено, и след първите две крачки се строполи на пода. Опита да се изправи, като се бореше със сестрите. Томас го гледаше изплашено и стъписано. Момчето падна отново, пак се надигна и побягна към него, като се клатушкаше от една страна на друга.

— Не влизай там — произнесе замаяно то. Имаше черна коса, азиатски черти и беше може би с година по-голямо от Томас. Лицето му бе зачервено и потно, през бинта на главата бе избило малко червено петно.

Томас продължаваше да го гледа невярващо. После доктор Левит застана между него и приближаващото се момче. Една от гонещите го сестри извика:

— Недей, Миньо! Спри. Състоянието ти не позволява… — Ала думите й нямаха ефект.

Миньо. Името на това момче бе Миньо. Сега вече Томас знаеше имената на поне още двама като него.

Момчето се блъсна в доктор Левит сякаш изобщо не го бе видяло. Очите му бяха втренчени в Томас, пламнали от заслепяващ страх.

— Не им позволявай да го направят с теб! — извика то, като сега се бореше с разперените ръце на Левит. Миньо бе твърде дребен, за да му надвие, ала това явно не го спираше.

— Какво… — Томас преглътна изплашено. — Какво става тук?

— Пъхат разни гадости в главите ни! — извика Миньо, цъклейки се като побъркан. — Казаха, че няма да боли, но лъжат! Ужасно боли! Те са едни лъжливи… — Последната дума остана непроизнесена, тъй като сестрата заби игла в шията на Миньо и инжектира в тялото му нещо. Той се отпусна и рухна на пода. Жените го уловиха за ръцете и го задърпаха обратно по коридора, а краката му се влачеха отзад.

Томас се обърна към Левит.

— Какво са му направили?

Левит изглеждаше все така спокоен и невъзмутим.

— Не се тревожи, това е само реакция на анестезията. Няма нищо страшно.

Изглежда, обичаше да повтаря тези думи.

Томас се колебаеше дали да не побегне. Мислеше за това през цялото време, откакто Левит бе отворил вратата, докато го следваше по коридора и се качваше на този етаж.

„Аз съм страхливец — рече си той. — Изобщо не съм като този Миньо.“

Левит го въведе в помещение, което наистина приличаше на болнична стая. Имаше две легла със завеси. Онова зад дръпнатата завеса бе оправено. Другото отдясно бе скрито зад завесата и Томас едва различи контурите на човешко тяло върху него. В стаята имаше всякаква медицинска апаратура, очевидно последна дума на техниката, както онази, която бе видял в лабораторията. Левит вече се бе изправил до един от мониторите, разглеждаше диаграмите и въвеждаше информация.

Томас насочи вниманието си към спуснатата завеса и леглото зад нея. Левит бе на шест-седем крачки от него, погълнат от това, с което се занимаваше.

„Трябва да видя кой е зад завесата“ — рече си Томас. Не помнеше кога за последен път го бе изпълвала такава решимост.

Вляво от него Левит се бе навел над екрана и четеше някакъв ситен текст. Томас се обърна безшумно. Пристъпи надясно, дръпна завесата и доближи леглото. Там лежеше друго момче с късо подстригана руса коса, затворени очи и дръпнати до брадичката завивки. Миг по-късно Левит се озова до него и дръпна завесата. Сграбчи Томас и го дръпна рязко назад. Но Томас вече бе успял да разгледа момчето. И да забележи две неща.

Първо, също като Миньо, и това момче имаше превръзка над ушите и от едната страна под нея се стичаше кръв.

И второ, видя името на мониторите.

Нют.

Станаха трима.

Знаеше три имена.