Кодът на болестта

50

231.05.05/7:13

Бяха останали осемнайсет.

Томас и приятелите му бяха в стаята на охраната, където доскоро се разпореждаха Рамирес и Рандал. Доктор Пейдж и още неколцина служители преглеждаха данните за стаите и коридорите в сектор Д.‍

— Всички са по местата, на които ги оставихме — съобщи доктор Пейдж, загледана в екрана. — Смятам да ви пратим да навестите петима от тях, после да се върнете тук за кратък отдих, а ние ще проверим дали има промяна.

Томас гледаше с отсъстващ вид образите, които постъпваха от лабиринта, докато останалите се бяха съсредоточили върху сектор Д.‍ Въпреки късния час Алби и Нют спореха за нещо с Ник недалеч от Чифлика. Ник отдавна се бе изявил като водач на групата. Поне не си разменяха удари. Повечето от останалите езерни спяха.

— Те нямат представа какво става тук — промърмори Томас и се изненада, че е заговорил на глас. — Но предполагам, че така е по-добре.

Тереза извърна глава. Изглеждаше готова да го укори, задето се разсейва, когато имат по-важна работа, но после изражението й омекна.

— Знам. Поне веднъж животът от тази страна да е по-труден.

— Да, стрелката се завъртя — добави Рейчъл.

— Ей, хора? — повика ги доктор Пейдж. Тя кимна към екрана, на който се виждаше комплексът на ЗЛО. — Нали имахме план?

— Извинете — смотолеви Рейчъл.

Томас насочи вниманието си към монитора. Един от пазачите посочи с химикалка.

— Това е стая 17-Д. Стая за почивка. Неколцина от тях са налягали на пода там. Това трябва да е първата ви спирка, след като влезете в сектора.

— Може би вече са мъртви — подхвърли Тереза.

Доктор Пейдж се наведе към екрана и неволно помръдна с устни, докато четеше данните.

— Там има петима. Планът е добър. Идете да се погрижите за тях, после се върнете и ще ви кажем къде да продължите.

„Да се погрижите за тях“ — помисли си Томас. Какъв мил начин да се изразят. Те вдигнаха пълните със смърт раници и се насочиха към изхода за сектор Д.‍

След като пазачите ги преведоха през заключената врата, Томас и другарите му се отправиха към определената стая. Почти я бяха стигнали, Когато нещо се раздвижи пред тях и ги принуди да спрат. Арис водеше и внезапно отскочи назад, изблъсквайки останалите в най-близкия ъгъл.

— Там има двама — прошепна той задъхано, опрял гръб на стената.

— И аз ги видях — потвърди Тереза. — Което означава, че вероятно те също са ни видели.

И в същия миг от другия край на коридора долетя вик.

— Ей, вие, деца! — беше мъжки глас и в него се долавяше нарастваща истерия. — Я елате тук, опитните ми зайчета!

Тези думи изпълниха Томас с такъв ужас, че той започна да трепери. Пот изби по челото и под мишниците му.

— Колко са? — попита.

Арис надзърна иззад ъгъла и бързо се прибра.

— Двама мъже. Единият пълзи, другият пристъпва бавно, подпира се на стената, за да не падне. Приближават ни. Изглеждат в ужасно състояние.

Томас обмисли чутото, но от него само се почувства още по-зле.

— Да се върнем ли обратно?

— Не, по-добре да ги нападнем — възрази Тереза. — Защо да отлагаме? Четиримата можем да се справим лесно с тези двама.

Томас въздъхна обезсърчено.

— Какво имаше предвид, като каза, че са в „ужасно състояние“?

— Ами този, който пълзи, е съвсем гол — обясни Арис. — И тялото му цялото е в дълбоки драскотини. Другият, който се подпира на стената, сякаш е повърнал няколко закуски върху ризата си. И косата му… мисля, че е изскубал цели кичури от нея. Гадна картинка.

— Дали и останалите изглеждат така? — попита Томас, изпълнен с опасения за задачата, която им предстоеше. — Не знаех, че болестта им е напреднала толкова много.

В коридора отекна ужасяващ вопъл, дълъг и протяжен звук, който завърши с кикот. Приближаваха се.

— Нали видя Андерсън — прошепна Тереза. — Останалите трябва да са като него или в подобно състояние.

Томас кимна, докато се опитваше да събере кураж.

— Добре, добре. Какво ще правим?

Тереза смъкна раницата от рамото си, отвори ципа и надникна вътре. Извади пистолет и две спринцовки. Подаде спринцовките на Томас.

— Аз ще съм за в краен случай — рече, докато зареждаше пистолета и поставяше пръст на спусъка. — Вие тримата ги ударете с гранати. Като ги повалите, Томас ще изтича и ще им инжектира отровата. Аз ще съм зад теб. Ако дори само помръднат, остави ги на мен.

Томас я гледаше втрещен, едновременно впечатлен от спокойствието й и ужасен от думите й. Но най-вече изпитваше благодарност, че тя бе поела командването.

— Хубаво — кимна, тъй като осъзнаваше, че няма смисъл да спори. И без това вече свикваше с мисълта, че работата, която ги чака, няма да е от приятните. Но все пак трябваше да се свърши.

— Става — присъедини се Арис. — Готови ли сте?

Томас кимна, стиснал във всяка ръка по една спринцовка. Вместо да отговори, Рейчъл вдигна гранатомета. Тереза нареди тихо:

— Тръгвайте.

Арис се оттласна от стената и изскочи иззад ъгъла, като крещеше от възбуда. Рейчъл го последва с готово за стрелба оръжие, после беше Томас и накрая Тереза, последната линия на отбраната. Звукът от гърмежа на гранатомета разтърси стените на коридора и гранатата профуча към двамата мъже. Единият наистина бе в ужасно състояние, с оскубана коса, на мястото на която имаше големи кървави петна. Гранатата го удари право в гърдите. Той извика, когато от нея по тялото му плъзнаха трепкащи синкави линии, сетне рухна на пода. Тялото му започна да се гърчи от енергията, която го изпълваше и заплашваше да го изпържи отвътре.

— Твой ред е, Томас! — извика Арис и се прицели във втория мъж, в случай че Рейчъл не уцели. Томас хукна към първата жертва, но се подхлъзна върху плочките на пода и успя да се спре едва на крачка от главата му. Той стисна спринцовката и я доближи до лицето на мъжа, изчаквайки да изчезнат електрическите разряди. Чу втори изстрел на гранатомет, после трети, последвани от глухите удари на попаденията. Вик, сякаш изтръгнат от гърлото на диво животно, разцепи въздуха.

Томас забеляза, че искрите по тялото на мъжа са изчезнали. Той забоде спринцовката в шията на побърканяка и натисна буталото. След това се дръпна назад, оттласквайки се яростно с крака, докато опря с гръб отсрещната стена и едва тогава се изправи. Главата на мъжа увисна, очите му останаха изцъклени. Спринцовката танцуваше напред и назад, увиснала на шията.

„Седемнайсет“ — помисли си Томас. Още седемнайсет като този имаше в комплекса.

— Насам! — извика Рейчъл. — Побързайте! — Беше се надвесила над втория мъж, който все още се гърчеше от електрическите разряди. Потъмнялото му и подпухнало тяло бе като огромен гръмоносен облак, изхвърлящ искри в околното пространство. Томас изтича при него. Въздухът миришеше на статично електричество. Той коленичи и заби втората спринцовка в шията на мъжа, освобождавайки с бутало течната смърт. Тереза се бе изправила зад него, стиснала с две ръце пистолета, прицелена в главата на мъжа, в случай че нещо се обърка. Рейчъл и Арис бяха зад нея и се озъртаха задъхани.

— Това е — обяви лаконично Томас. — Току-що убихме двама души, без никой от нас да получи и драскотина.

— Побърканяци — поправи го Тереза. — Не двама души — двама побърканяци.

Томас се изправи.

— Не бях помислял, че тези двамата са нещо друго.

Тя го изгледа навъсено и Томас неволно се присви.

— Стая 17-Д — припомни им Арис. — Да се придържаме към плана.

Тереза обърна гръб на Томас и ги поведе.