Кодът на болестта

45

231.05.04/23: 41

Тереза отвори вратата, преди той да успее да почука повторно.

— Влизай — прошепна му настойчиво, ала спокойното й на пръв поглед изражение го изплаши още повече.

Той пристъпи вътре и тя затвори вратата.

— Какво става?

Тереза му подаде бележка и Томас я погледна. На листчето бяха изписани няколко думи с молив:

Томас погледна Тереза.

— Добре… какво все пак става?

— Някой е пъхнал бележката под вратата ми, докато бяхме навън. — Тя замълча, леко задъхана. — Почти съм сигурна, че доктор Пейдж знае за случилото се отвън тази вечер. Трябва по някакъв начин да е свързано с Рандал.

Томас се облегна на стената. Беше сигурен, че нещо се е объркало много сериозно. Сковаващ страх стисна гърдите му. Усещаше смазваща несигурност, разклащане на познатия свят.

— Какво ще правим? — попита.

Тереза постави ръка на рамото му.

— Да идем да намерим доктор Пейдж. Тя е най-умният човек, когото познавам. Щом иска да говори с нас, значи е важно.

— Добре — кимна покорно Томас. — Няма друг тук, на когото бих се доверил повече.

Тереза го потупа по рамото, после отвори вратата и излезе в коридора.

Томас я последва. Той почука тихо на вратата на доктор Пейдж. Последното, което биха искали, бе да събудят всички служители в този коридор. Тя не отговори и той почука по-силно. Най-сетне чу тихия й глас от другата страна:

— Кой е?

— Томас — отвърна и внезапно му хрумна нова мисъл. Ами ако бележката всъщност не е от нея? — И Тереза. Получихме съобщението ви.

Вратата се отвори съвсем леко. Никога не бе виждал доктор Пейдж толкова… разчорлена. Косата й бе спусната, гримът бе измит от лицето й. Тя отвори вратата по-широко и им кимна да влизат.

— Радвам се, че дойдохте. — Доктор Пейдж седна зад бюрото, а Томас и Тереза се настаниха един до друг на леглото и я зачакаха да заговори. Томас откри, че мислите му все се връщат към Нют, единствения от тях, който нямаше имунитет за болестта. За Нют имаше само две възможности: или ще открият лек за болестта, или един ден ще изгуби разсъдък и ще свърши като Рандал.

Доктор Пейдж най-сетне заговори. И макар да изглеждаше спокойна и сдържана както винаги, очите й издаваха страха й.

— От месеци очаквам със страх този ден и все се молех да се отдалечи поне още малко — поде тя. Беше се изправила, замислена, после се обърна към тях. — Има причина, поради която се борих за вас и търсих помощта ви толкова пъти — продължи доктор Пейдж. — Вие сте част от тази организация. Израсли сте тук като свои сред свои и зная, че имаме общи цели. Зная също така, че бихте направили всичко, което е нужно и е по силите ви, за да ни помогнете да осъществим нашата мисия. Но сега искам да ми се доверите. Можете ли да го сторите?

Томас и Тереза се спогледаха. Той почти предугаждаше какво си мисли.

И двамата кимнаха.

Доктор Пейдж ги надари с топлата си усмивка.

— Да, така си и мислех — рече. — Добре, вече нямаме друг избор. Захванем ли се с това, няма да има връщане назад. — Тя се взря в очите им. — Затова ще ви попитам още веднъж: готови ли сте?

Томас се изправи. Тереза също. И двамата кимнаха повторно.

— Добре, тогава. От известно време храня подозрения, че някои служители на ЗЛО прикриват от нас информация, която би могла да подкопае всички наши планове. Някои от ръководителите ни не са се появявали от седмици. Време е да задействаме установения протокол. — Тя замълча за кратко, преди да заговори отново. — Време е да дадем ход на Пречистването.