Кодът на болестта

9.

224.10.07/22:43

Главата на Томас заздравяваше доста по-бързо, отколкото очакваше. Скоро го върнаха в неговата стая и уроците се възобновиха сякаш нищо не се бе случвало. След деня на операцията не бе зървал Тереза, Миньо и момчето, което се казваше Нют. Както и други като тях. Понякога, докато отиваше на урок, чуваше гласове. Бяха далечни и не можеше да определи откъде идват, но със сигурност принадлежаха на деца. Чудеше се какво ли не е наред с него, че не му позволяват да се среща с тях? Кога ли ще дойде неговият ред?

Питаше се това всеки ден. Понякога си го обясняваше като част от експериментите. Може би някои деца трябваше да са заедно, а други не. Може би това скоро щеше да се промени.

Една тънка черта над ухото му бележеше мястото, където го бяха отваряли, но косата над нея вече бе пораснала и я скриваше. Предполагаше, че скоро дори няма да може да я напипа. Понякога го измъчваше дълбока, вибрираща болка в главата, сякаш вътре се бе пъхнала невидима ръка и притискаше нещо. Когато попита доктор Пейдж и наставниците за импланта, те му казаха същото, което и преди — че само анализира функциите на мозъка и че така няма да се налага да ходи често до лабораторията за кръвни проби. Е, поне последното го караше да се чувства доволен.

Доктор Пейдж непрестанно го уверяваше, че има основателни причини да го държат в изолация, защото искат да се грижат добре за него и да го пазят от всякакви опасности. Че външният свят е страшно място, навсякъде има радиация и побърканяци. И че трябва да опознаят по-добре болестта, преди Томас да може да общува с другите, че случаят му е особен — макар никога да не навлизаше в подробности. Но му носеше книги, осигури му и един компактен таблет, с който да се забавлява, и го уверяваше, че не върши всичко това само за да го успокои. Винаги успяваше да го накара да погледне от друга страна на своя странен живот.

Един ден той се събуди с пронизваща болка в главата и слабост, каквато не бе изпитвал досега. Необходими му бяха и последните резерви от воля, за да стане от леглото и да подхване всекидневната програма. Успя да подремне по обяд в стаята си, но имаше чувството, че едва е затворил очи, когато някой почука на вратата. Стресна се и стана да отвори с мисълта, че вероятно е проспал следобедните уроци. Движението породи нов болезнен пристъп, който сякаш заплашваше да разцепи черепа му.

Сърцето му се сви, когато видя в коридора доктор Левит, с лъщящи по голото теме отражения от лампите на тавана.

— Уф въздъхна той разочаровано, преди да успее да се овладее.

— Здрасти, синко — поздрави Левит, с весел глас, сякаш да му внуши, че няма от какво да се страхува. — Имаме голяма изненада за теб днес следобед и мисля, че ще ти хареса.

Томас втренчи в него замаян поглед. Думите на доктора предизвикаха толкова силно усещане за deja vu, та си помисли, че може би още спи.

— Хубаво — измърмори той, прикривайки лошото си настроение. Всяка промяна на досадното всекидневие можеше да е добре дошла. — Каква е тя?

На устните на доктор Левит трептеше неспокойна усмивка.

— Ние… психолозите… — продължи той все така захилено — решихме, че е дошло времето да се срещнеш с останалите. Та избрахме за начало да те запознаем с… ъъ, Тереза. Как ти звучи? Би ли желал да се срещнеш с нея и да прекарате известно време заедно? Може би нещата този път ще потръгнат по-добре, в сравнение с първата ви… неофициална среща.

Усмивката му се разширяваше все повече, но очите му оставаха сериозни.

Много време бе минало от последния момент, когато Томас бе изпитвал подобно въодушевление. Мечтаеше да се запознае с Тереза повече от всичко на света.

Докато вървяха по коридора, странното deja vu го навести отново, сякаш и преди бе вървял нататък със същата цел. Мъжът го отведе в малък кабинет на същия етаж, оскъдно обзаведен с бюро и няколко стола. Момичето на име Тереза вече седеше на един от столовете и когато влезе, му отправи срамежлива усмивка.

В душата му нахлуха противоречиви чувства със силата на мощен ураган и той едва не се олюля. Всичко в тази сцена — стаята, Тереза, светлината — му бе толкова познато, та беше изключено да се случва за първи път. Объркването замъгли мислите му.

— Седни — покани го Левит и махна нетърпеливо.

Томас се помъчи да се овладее. Той седна, мъжът пристъпи обратно в коридора.

— Решихме, че е дошло време да си побъбрите — рече той през пролуката, която бе оставил, като продължаваше да се усмихва. — Приятно прекарване. — След което затвори вратата. Но усещането, че всичко това вече е било, остана.

Томас продължаваше да гледа към мястото, където допреди малко бе стоял Левит, твърде засрамен да извърне очи към Тереза. Чувстваше се неловко — преди няколко минути бе толкова развълнуван, ала сега бе на ръба да стане и да побегне под въздействие на непреодолимия напор на чувствата. Най-сетне намери сили да се облегне назад и да я погледне крадешком. И откри, че тя го гледа. Очите им се срещнаха.

— Здравей. — Това бе най-доброто, което успя да измисли.

— Здравей — отвърна Тереза. Тя го дари с още една срамежлива усмивка. Усмивка, за която Томас бе готов да се закълне, че е виждал и друг път, в същата тази стая.

Но сега не беше време да размишлява върху неща, които може да са се случили — по-късно щеше да го прави на спокойствие. Той махна с ръка към стаята.

— Защо ли ни доведоха тук?

— Не зная. Предполагам, че искат да се запознаем и да си поговорим.

— От колко време живееш тук?

— Откакто бях на пет.

Томас я погледна, опитвайки се да прецени възрастта й, но се отказа.

— Значи…

— Значи от четири години — поясни тя.

— Ти си само на девет?

— Да. Защо? Ти на колко си?

Томас не беше сигурен, че знае отговора на този въпрос. Но предполагаше, че е горе-долу на същата възраст.

— И аз съм на толкова — отговори той. — Просто ми изглеждаше по-голяма.

— Скоро ще стана на десет. Отдавна ли си тук?

— Аха.

Тереза се намести на стола и сгъна крака под себе си. Томас не знаеше защо, но се почувства малко по-добре, че тя изглеждаше по-отпусната. Същото важеше и за него — колкото повече разговаряха, толкова по-бързо се топеше усещането за deja vu.

— Защо ни държат разделени? — въздъхна тя. — Понякога чувам виковете и смеха на другите деца. И видях голямата столова. Там може да се хранят стотици.

— И на теб ли ти носят храната в стаята?

Тереза кимна.

— Три пъти на ден. В повечето случаи има вкус на тоалетна.

— Че откъде знаеш какъв е вкусът на тоалетната? — попита той с надеждата да го приеме като шега.

Тереза не го разочарова.

— Какъвто и да е, едва ли е по-лош от този на храната, която ни дават.

Томас се разсмя и изведнъж се почувства страхотно.

— Така е. Имаш право.

— Сигурно с нещо сме различни от останалите — продължи Тереза, която внезапно отново бе станала сериозна. Томас се смути от промяната. — Не мислиш ли?

Томас се постара да кимне с разумен и дълбокомислен вид. Не искаше тя да се досети, че тази мисъл не му бе хрумвала досега.

— Предполагам. Със сигурност има някаква причина да ни държат в изолация. Но няма как да разберем каква е, докато не открием защо сме тук. — Струваше му се, че бръщолеви глупости, но Тереза явно не мислеше така.

— Зная. И твоят ден ли е изпълнен с уроци — от рано до късно?

— Нещо такова.

Тереза кимна и продължи замислено:

— Непрестанно ми повтарят колко съм умна.

— На мен също. Странно е.

— Мисля, че това има някаква връзка с изблика. Твоите родители бяха ли болни, преди ЗЛО да те отведат?

Внезапно радостта, изпълнила душата му, взе да помръква. Видя в спомените си баща си, пиян, изпаднал в пристъп на гняв, и майка си, която се сбогуваше с него, Когато още нямаше пет.

— Не искам да говоря за това — промълви.

— Защо не искаш? — попита Тереза.

— Просто не искам.

— Добре де. Аз също. — Не изглеждаше да му се сърди.

— Защо ли сме тук всъщност? — Той отново посочи малката стая. — Наистина, какво ли очакват от нас?

Тереза скръсти ръце и пусна един крак на земята.

— Да си говорим. А те да ни изследват. Не знам. Съжалявам, ако ти е скучно с мен.

— Какво? Сърдиш ли ми се?

— Не, не ти се сърдя. Но не зная защо се държиш малко грубо. Харесваше ми, че най-сетне си имам приятел.

На Томас му идваше да се зашлеви.

— Извинявай. Радвам се да го чуя. — Нямаше представа дали отношенията им се развиват към добро, или към лошо.

Тереза му помогна да се успокои с поредната си усмивка.

— Тогава навярно сме издържали теста. Може би са искали да видят дали ще се разбираме.

— Както и да е. — Той също се засмя. — Отдавна се отказах да мъча ума си с предположения.

— Е… приятели ли сме? — попита тя след продължителна пауза.

— Приятели.

Тереза протегна ръка през бюрото.

— Да си стиснем ръцете.

— Добре. — Той се наведе напред и улови ръката й.

Тереза се облегна назад и лицето й отново се промени.

— Чакай да те питам, боли ли те понякога глава? Искам да кажа, не като нормално главоболие, а дълбоко вътре?

Томас можеше да си представи какво слисано изражение е придобил.

— Сериозно ли питаш? Разбира се! — Тъкмо се готвеше да й опише болката, която го измъчваше от заранта, когато тя опря пръст на устните си.

— Тихо, някой идва. После ще говорим.

Нямаше представа откъде бе разбрала. Не беше чул нищо, но наистина след няколко секунди на вратата се почука. Миг по-късно тя се отвори доктор Левит пъхна глава вътре.

— Здравейте, деца — подвикна весело той. Погледът му шареше между двамата. — Времето за днес изтече. Да ви връщаме по стаите. Мисля, че мина добре, пък и ще имате още много възможности да се опознаете.

Томас и Тереза се спогледаха. Не беше сигурен какво му казват очите й, ала наистина се надяваше, че има нов приятел. Двамата станаха и доближиха Левит. Томас му беше благодарен дори за тази кратка среща и си обеща, че ще се държи добре, само и само да има още подобни срещи. Бяха до вратата, когато Тереза спря и зададе на Левит въпрос. По-точно два въпроса.

— Какво е спусков заличител? И вярно ли е, че някои деца са умрели, докато им поставяли импланти?

Томас се стъписа. Обърна се и погледна Тереза, докато Левит се бореше с въпросите.

— Как… — поде той и млъкна, осъзнал това, за което току-що се бе досетил и Томас: че Тереза бе засегнала някаква важна тема. Нещо истинско. — Откъде ти хрумнаха тези глупости?

Томас се питаше същото. Къде може да е чула за тези неща? Той самият нямаше представа. Тереза сви рамене:

— Понякога, когато не знаят, че можем да ги чуваме, вашите хора се изпускат.

Левит не беше доволен от отговора й, но гласът му остана спокоен.

— А понякога нещо дочуто изобщо не е цялата история. Да не се занимаваме с неща, които не са наша работа, ясно?

Той се обърна и пое надолу по коридора. Като че ли не го интересуваше дали ще го последват, но и двамата побързаха да го застигнат.

— Много е приятно — прошепна Тереза на Томас. — Да вървя по коридора с моя нов приятел.

Той я погледна зарадвано и учудено.

— Наистина? Пусна бомбата за умрелите деца и сега се държиш сякаш нищо не е станало? Толкова си странна. — Опита се да прозвучи като шега, но все още бе разтърсен от въпросите й. Дали бяха само слухове?

Почувства се по-добре, когато тя внезапно го целуна по бузата и после хукна по коридора след доктор Левит.

На Томас определено му харесваше, че си има нов приятел. Но докато я гледаше да се отдалечава тичешком, усети, че го завладява паника. Какво стана днес с него? Първо ужасното главоболие и усещането за deja vu. Все неща, които го караха да се чувства изнервен докрай, на ръба на равновесието. Сякаш съществото му бе изгубило синхрон с околния свят.

Опитваше се да не мисли за възможния отговор.

Да не мисли за изблика.