Кодът на болестта

36.

230.03.13/14: 36

Томас седеше на стола, загледан в редицата от монитори на стената. Чувстваше се малко по-добре, отколкото напоследък. Но не много. Поне все пак нямаше нищо против да продължи да живее, вместо да храни доскорошните надежди да бъде покосен от някоя непозната болест, за да напусне веднъж завинаги този свят. От толкова отдавна не се бе чувствал… добре.

А днес се чувстваше точно така.

Доктор Пейдж все още му позволяваше да наблюдава приятелите си в лабиринта, стига да спазваше времето за уроци, изследвания, тестове и всичко останало. След отварянето на лабиринта вече не се налагаше да ходи на работа и разполагаше с допълнително време за наблюдение. И на никое друго място не би искал повече да бъде.

Техниците бяха инсталирали нова мониторна система и може би това бе една от причините най-сетне да излезе от меланхоличното си настроение. Сега можеше да избира всеки от бръмбарите остриета и да прехвърля образа му на значително по-детайлния централен екран, с фантастичен цвят и разделителна способност, както и далеч по-добър звук. Беше толкова хубаво да вижда и чува старите си приятели, докато скитат из лабиринта, почти сякаш беше с тях. Новата система превъзхождаше многократно старата и той бе готов отсега нататък да търси всякакви поводи и извинения, за да посещава стаята за наблюдение. Да ги следи. Да намира в действията им вдъхновение. За нещастие, спомените им така и не се върнаха, нещо, което продължаваше да измъчва безкрайно Томас.

Той избра бръмбар номер трийсет и седем и прехвърли картината от миниатюрните му камери на централния екран. Появиха се Алби и едно хлапе на име Джордж, изправени до най-близката врата към лабиринта. Двамата си бъбреха и се смееха, докато похапваха праскови. Томас никога преди не бе разговарял с Джордж, но от тази сцена му стана приятно. Повечето езерни всъщност се наслаждаваха на живота. Факт, който го изпълваше с надежда и го утешаваше заради онова, което се готвеха да им причинят. Тъй като за момента не се случваше нищо интересно другаде, той продължи да ги следи. Все едно че беше с тях.

Някой почука на вратата.

— Влез! — извика Томас, без дори да обръща глава. Познаваше кой е по звука от стъпките. Здрасти, Чък — поздрави той малчугана.

— Здрасти, Томас! — отвърна момчето, в гласа му се долавяше обичайният ентусиазъм. Чък дръпна един стол и се настани до Томас с уморено пъшкане. Нещо интересно да се е случвало?

— Сам виждаш — отвърна Томас. — Хайде, погледни по-внимателно. Виж какво ядат Алби и Джордж. Няма да повярваш.

Чък се наведе към екрана и примижа късогледо.

— Прилича на праскова.

— Именно — потвърди Томас и го тупна по гърба. — От теб ще излезе най-добрият анализатор на ЗЛО.

— Ха-ха — престорено се засмя Чък, което бе любимият му отговор. — Много смешно. — Друга негова любима реплика.

Томас бе измолил от доктор Пейдж да позволят Чък да бъде негов помощник и той идваше през един-два дена. От ЗЛО бяха започнали да харесват и одобряват съветите, които Томас им даваше, както и идеите за промени в лабиринта, които му хрумваха понякога. Тереза обикновено бе твърде заета с работа над компютърните системи, за да може да му помага. Томас се хвалеше, че готви Чък за свой заместник, но истината бе, че се нуждаеше от него. Когато оставаше сам, често го налягаха тежки мисли и Чък бе като пътеводна звезда в мрака. Доктор Пейдж нямаше нищо против това сътрудничество, но без съмнение го използваха за своите проучвания, както и всичко останало. От страна на Томас това си бе чиста проба егоизъм, но не можеше да го надмогне. Чък за него бе жизненоважен като въздуха, като спасителен екип насред бедствие.

Чък бе неизменната светлинка в тунела сред всичко онова, което се случваше през последните месеци, откакто пратиха първата група деца вътре и откакто Томас бе разбрал, че са им откраднали спомените. Дори не знаеше дали щеше да оцелее, ако не бяха Чък и Тереза. И сякаш последната му мисъл я бе повикала — което бе напълно възможно, — защото Тереза заговори в ума му.

„Ей, какво правиш? Тъкмо привърших с подготовката на следващото хлапе, което ще пратим вътре. Утре заранта влиза в Кутията. Бедничкият.“

„Аз съм в стаята за наблюдение — отвърна той. — Познай от три пъти кой седи до мен, но първите два не се броят.“

„Сладкият малък Чък-Чак? — Томас усети радостта в гласа й. И двамата изпитваха едни и същи чувства към хлапето. — Нещо против да се присъединя към вас?“

„Шегуваш ли се? Никога не е същото без теб.“

Тя не бързаше да отговори и Томас се досети, че се готви да каже нещо сериозно. Той се присви в очакване.

„Виждам, че се чувстваш по-добре — рече тя най-сетне. — И това ме кара да бъда щастлива.“

Той въздъхна с облекчение.

„Ти и аз, двамата — бе неговият отговор. — А сега си докарай задника тук.“

Тереза се появи в стаята за наблюдение след няколко минути. Влезе, без да поздрави, и дръпна един стол. Движенията й бяха отиграни като многократно повтарян мач. Чък я погледна и й намигна — да флиртува с по-големите момичета бе неговата идея за приятно прекарване на времето. После вдигна палец за поздрав.

— Как си, Чък? — попита тя. — Днес пращаха ли те вече в стаята ти?

— Не, госпожо — отвърна той и запърха с мигли. — Аз съм истинско малко ангелче, както винаги.

— Предполагам. — Тя се пресегна през Томас и ощипа Чък по крака. Той извика от болка и скочи от стола, разтърквайки болезненото място.

— Не е смешно! Не е смешно — повтаряше, докато скачаше.

— Това е, защото ми открадна варените яйца от подноса, докато отидох за още сок — заяви тя, вдигайки обвинително вежди. — Знаеш колко обичам варени яйца.

— Какво? — ококори се малчуганът и погледна Томас. — Как можа… Това момиче чете мисли.

— Не се забърквай с Тереза — предупреди го Томас и поклати глава, сякаш изпитваше благоговение пред нейните способности. — Синко, ако трябва да научиш едно нещо от мен в тоя живот, нека бъде това. Не си играй с Тереза.

— Ела тук, варено яйце такова. — Тереза скочи и погна Чък из стаята, опитвайки се да го задуши в прегръдките си. Въпреки че обичаше да се закача с нея, момчето никак не харесваше тази част от играта. Томас се облегна на стола, наслаждавайки се на всяка секунда от сцената.

„Ами да — помисли си. — Ето че пак се чувствам добре.“