Кодът на болестта

24.

226.11.12/11:21

Това бе последният път, когато Томас чу Миньо да споменава за плана за бягство. Изминаха шест месеца, изпълнение приятни преживявания. Веднъж седмично Тереза повтаряше своя трик с камерите и те се събираха в една от стаите или, по-често, в стария склад, дълбоко в мазето.

Групата им вече се бе оформила: Алби, Миньо, Нют, Томас и Тереза. Понякога идваше и малкият Чък. Беше станал техен любимец. Беше глуповат, невинен и лековерен и често приемаше шегите им на сериозно. Все едно беше братчето, което са изгубили, или, в случая с Томас, което никога не бе имал.

Понякога донасяха храна, която бяха задигнали, и тогава си похапваха, докато разговаряха и се смееха. След няколко месеца на подобни среднощни занимания всички забравиха напълно страховете, които преди ги измъчваха. Че Рандал може да се появи отнякъде. Или Рамирес. Или да ги пратят в ямата на побърканяците. И че този път няма да има огради, които да ги пазят.

Забравиха да се боят и се чувстваха в безопасност. Това бе най-хубавото време от техния живот.

„Добре — заговори мислено Тереза. — Кажи ми, когато видиш блещукаща червена точка точно в средата на тавана.“

„Разбрано, шефе“ — отвърна той.

„И ще престанеш ли да говориш така?“

Томас сдържа смеха си. Стоеше насред високи като планини стени от камък, вдигнати от строителите върху скелета от стомана и фибростъкло. Близо половината лабиринт бе завършен и вече започваше да придобива внушителен изглед. Докато чакаше сигнала на Тереза, той се опитваше да си представи как ще изглежда това място, Когато бъде завършено, особено след като активират системата за оптическа илюзия. Техниката щеше да работи ръка за ръка с определени… внушения, подавани чрез стимули от мозъчните импланти, за да накара всичко тук да изглежда три пъти по-голямо. Но и без това бе достатъчно голямо.

Макар че двамата с Тереза бяха пълноправни членове на екипа, ръководният състав от ЗЛО не споделяше с тях почти никаква информация за това какво ще се случва тук, след като пуснат лабиринтите в експлоатация. Томас дочу думата „променливи“ да се подхвърля от време на време и знаеше, че психоекипът бе прекарал няколко години в подготовка на експериментите за гибелната зона.

Освен това бе наясно, че ще има трудности. Двамата с Тереза не бяха глупави и използваха всяка възможност да научат колкото се може повече за проекта, над който работеха. Веднъж се натъкнаха на документация, в която се описваха споменатите „променливи“, и там имаше изрази, като „принудителна болка“, „атака“ и „лишаване от удобства“. Те бяха примесени с куп научни термини, в които почти не намериха смисъл.

Но нещата вървяха напред, макар и с леко изоставане от плана. Един ден, след само още няколко години на изследвания и изпитания, ЗЛО щеше да открие своя лек. И Томас щеше да е важна част от това постижение. Все по-често си го повтаряше. Не беше трудно и го караше да се чувства по-добре.

„Наистина ли още не я виждаш?“ — попита намусено Тереза.

„О, извинявай! — Все по-често му се случваше да бъде погълнат от мислите си. — Да, там е, яркочервена точка. Точно над мен.“

„Точно над теб? Или на точното й място?“

„Ами, така де. Всъщност, може да е на няколко метра встрани. Освен това виждам още десетина като нея, но те са размазани и разпръснати наоколо. Извинявай.“

Трябваше да е една. Само една червена точка, в центъра.

„Томас, важно е да го свършим, преди да продължим със следващата задача. А да ти призная, тази взе да ми писва.“

„На мен ли го казваш? Вратът ме заболя да извивам глава нагоре.“

Тя не обърна внимание на оплакванията му, вече знаеше, че това е най-ефикасният начин да го скастри, когато е подразнена от думите му.

„Ще опитам отново“ — рече.

Бяха се захванали с тази задача преди повече от две седмици, с опити и провали. Мис Маквой ги бе назначила в проект „Небе“ и от тях се очакваше да програмират и настроят системите така, че отдолу да се вижда нормално небе. Синьо небе, нощно небе, звезди, преминаването на слънцето, всичко. Томас нямаше търпение да види крайния резултат.

Но преди това двамата с Тереза трябваше да нагласят баланса. Томас предполагаше, че ЗЛО е в течение на способността им да общуват телепатично още преди да им съобщят „официално“, че могат да го правят, и да ги „научат“ на това. Но никой не коментира случая. ЗЛО можеше да има само полза от умението им и мигновената им комуникация ги правеше идеални за изпълнение на задачи от този тип, когато двамата трябваше да са на разстояние. Тереза прожектираше червени точки от хиляди различни места из огромната вътрешност на лабиринта, докато Томас забележи определена точка на определено място. Едва тогава техниците получаваха зелена светлина за активиране на компютърната програма.

След около половин час Тереза опита отново. Този път имаше само шест червени точки и най-голямата бе едва на метър и половина от центъра. Бяха много близо.

„Да оставим края за утре — предложи Томас. — Искам да поспя преди нощната ни среща с момчетата.“

„Съгласна.“

Само една дума, при това непроизнесена на глас, но в нея вече се долавяше умора.

Към един след полунощ се събраха в склада. Томас бе успял да поспи три-четири часа, ала въпреки това се чувстваше изтощен, докато Миньо им сипваше някакъв ужасен алкохолен концентрат, от който гърлото направо изгаряше. Алби бе донесъл огромна торба с картофен чипс, никой не знаеше откъде я е отмъкнал — нито пък си правеше труда да попита. Солените, хрупкави картофки бяха ужасно вкусни, особено в този късен час. Чък посягаше доста по-често от останалите.

— Тази вечер ще ви запозная с един нов човек — обяви Миньо десетина минути след като се събраха.

Ръката на Томас замръзна на средата на пътя към устата му. Тереза се наведе напред. Нют повдигна вежди. Алби само попита: „Какво каза?“ а Чък не спря нито за миг да похапва от чипса. Тъпчеше се, сякаш от това зависеше откриването на лек за изблика.

— Няма за какво да се безпокоите, изтърсаци. Той е свястно момче. — Миньо млъкна, макар че очите му говореха повече, отколкото им бе казал.

— „Свястно момче“? — повтори Тереза. — И това е критерият ти, за да разкриеш нашата тайна?

Увереността, с която се държеше Миньо допреди малко, сякаш се стопи в миг.

— Казва се Гали. Той е… нали си спомняте плана, за който ви разказвах преди време. Планът за бягство?

Томас усети, че сърцето му се свива. Напоследък предполагаше — надяваше се, — че Миньо се е отказал от намерението си да бяга.

— Да, помним — потвърди Алби. — Но помним също така ямата с побърканяците, храната, която получаваме даром, стените, които ни пазят от безумието на външния свят. Ти какво ще предложиш в замяна?

— Гали ще ми помогне — отвърна Миньо, като се озърташе смутено. — Всеки миг ще дойде.

И като по команда на вратата се почука още преди да е завършил изречението.