Кодът на болестта

51.

231.05.05/7:47

— Де… седемнайсет… — прочете Арис, докато тичаше по коридора. — Тука е!

Томас, който имаше чувството, че днес всички се опитват да му отнемат инициативата, пристъпи до вратата и опря ухо в нея. Молеше се да не чуе нищо. Предпочиташе да спят или вече да са мъртви.

— Чуваш ли нещо? — попита Тереза.

Томас поклати глава. Сетне вдигна ръка.

— Не, чакайте. — Отново притисна ухо към вратата. Чу ниско стенание, този път съвсем ясно. — Аха… има поне един в съзнание.

Те се приготвиха, също както при краткото стълкновение в коридора. Според камерите от другата страна имаше петима побърканяци, всичките в тежко състояние. Томас нагласи три спринцовки в дясната си ръка и две в лявата, а Арис и Рейчъл приготвиха гранатометите и провериха дали са заредени. Тереза стоеше отзад с пистолета в ръка. Кой знае защо Томас си помисли, че този път може би ще й се наложи да го използва.

Когато всички потвърдиха, че са готови, Тереза се пресегна и отвори вратата. Стаята тънеше в сумрак, посрещна ги миризма на застояло и мръсни човешки тела. Миризма на болест.

Томас преглътна няколко пъти, за да овладее чувството за гадене, и пристъпи вътре. Рейчъл, Арис и Тереза го последваха с насочени оръжия. Томас се озърна и почти веднага се ориентира в обстановката. Сърцето му забави ход. Помещението беше голямо, имаше столове дивани и маса за пинг-понг. Петимата, които бяха засекли на камерите, бяха събрани в единия край. Един мъж лежеше проснат ма диван, с отпуснати към пода ръце, друг бе рухнал ма пода в краката му. Двете жени също лежаха на пода до два преобърнати стола и се бяха прегърнали, сякаш да се утешат. Имаше и един мъж, седнал на стол, с отпусната назад глава и зяпнала уста, от която бликаха силни хъркащи звуци.

Арис и Рейчъл приближиха забързано групата, свели оръжия. Настъпи дълга тишина, сетне въздухът се изпълни с пукот и свистене, докато гранатометите изхвърляха металните носители на заряди. Последваха пет отчетливи приглушени удара и стаята се озари от синкави искри, докато телата на побърканяците потрепваха от електрическите импулси.

— Сега! — извика Арис на Томас. — Чакай, ще ти помогна. -Той дотича, взе една от спринцовките и подаде друга на Рейчъл. Тереза държеше пистолета насочен към петимата.

Томас изтича при двамата мъже, чиито спазми тъкмо бяха започнали да утихват. Сграбчил по една спринцовка във всяка ръка той се подпря на коляно и забоде двете игли в шиите на побърканяците. Изстреля отровата и се дръпна назад, изненадан колко гладко бе минало всичко. Рейчъл се бе погрижила за мъжа на стола, а Арис приключваше с жените на пода.

Това означаваше, че са останали още единайсет в целия сектор. Давайки си сметка за това, което всъщност вършат — та те убиваха човешки същества, — Томас се опитваше отново и отново да си припомни аргументите, които ги бяха подтикнали. За необходимостта. Това му подейства успокояващо. Може би в края на краищата щяха да успеят.

Вратата към коридора се отвори с трясък.

Четирима побърканяци нахлуха в стаята и всичките изглеждаха достатъчно здрави, за да могат да се бият. Те се пръснаха на различни посоки. Една скочи върху Арис, преди той да успее да стреля с гранатомета — момчето се просна по гръб, а жената, която го бе нападнала, го възседна и вкопчи пръсти в гърлото му. Рейчъл се отказа от идеята да я простреля, защото можеше да засегне своя приятел, и за това пристъпи напред, замахна с оръжието и го стовари като прът върху главата на нападателката. Жената нададе болезнен вик и се прекатури на една страна, едва тогава Рейчъл успя да я простреля с граната в гърдите.

Арис все още бе парализиран от неочакваната атака, но бързо се овладя. Той бръкна в джоба, извади нож и като нададе яростен вик забоде острието в гърдите на поразената с електрически заряд побърканячка, която се мяташе до него. Ала зарядът все още не се бе разсеял достатъчно — Арис отлетя с вик назад и събори Рейчъл на пода.

Всичко се случваше прекалено бързо. Томас видя, че други двама побърканяци тичат из стаята без някаква видима цел или посока. Ръцете му бяха празни. Тереза въртеше пистолета напосоки, ала не бе натиснала нито веднъж спусъка. Вероятно се страхуваше, че ще пропусне иди ще улучи Арис и Рейчъл.

Някой блъсна Томас отзад. Нечии ръце обгърнаха тялото му и го повалиха по лице. Носът му се блъсна болезнено в пода, дъхът напусна със свистене гърдите му и ги остави пусти. Томас изпадна в паника и започна да се мята, опитвайки се отчаяно да се освободи от нападателя отгоре.

Тереза извика името му. Той видя краката й съвсем наблизо.

— Помощ — опита се да извика, ала вместо това се чу само глухо сумтене. Мъжът отзад бе извадил ръце изпод тялото му и сега притискаше лицето му в пода, опитвайки се да го накара да млъкне. Томас мислеше само как да си поеме дъх — не успяваше да прокара и глътка въздух през притиснатата си уста. Колене опряха в гърба му и натиснаха ребрата му толкова силно, че всеки миг щяха да ги строшат.

В стаята отекна изстрел.

Натискът върху Томас внезапно намаля. После изчезна напълно. Той вдигна глава и видя, че нападателят му се е килнал на една страна и бавно се свлича на пода. На челото му имаше кървав отвор, последните признаци на живот бързо напускаха очите му. Томас погледна към Тереза. Тя трепереше, стиснала пистолета, който все още бе насочен към главата на мъжа.

— Има още двама — промълви Томас с отпаднал глас.

Тереза дойде на себе си, пое си дъх и се завъртя бавно с насочен пистолет към другия край на помещението. Макар да усещаше, че цялото тяло го боли, Томас се изправи и се озърна, за да се увери, че няма да последва още някоя изненадваща атака.

Нямаше и следа от последните двама побърканяци — вероятно се бяха прикрили зад столовете и мебелите, изпълващи стаята. Томас намери захвърлената си раница и потърси вътре още спринцовки, докато неговите другари внимателно си проправяха път между столовете и масите, проверявайки за притаен противник. Засега нищо. После Тереза нададе вик и точно когато Томас погледна към нея, тя изчезна зад един диван, падайки с тропот на пода.

Томас хукна нататък с разтуптяно от уплаха сърце. Беше зарязал всичко отзад — раницата и всички смъртоносни инструменти, които съдържаше. Струваше му се, че въздухът се втвърдява, че всячески затруднява движенията му. Откъм мястото, където изчезна Тереза, не се чуваха други звуци, а Арис и Рейчъл бяха твърде далече, за да помогнат.

Той стигна стената, отблъсна се с ръка и когато се завъртя, видя, че Тереза лежи на пода, а шията й е стисната от мъжка ръка. Тя се съпротивляваше с две ръце, ала безуспешно. Мъжът я стискаше толкова силно, че очите й заплашваха да изхвръкнат от орбитите. От гърлото й се изтръгнаха хъхрещи звуци.

— Пусни я! — извика Томас. Думи, които не значеха нищо за побърканяка — плешив мъж с потно лице и голяма кървава резка на челото. Доктор Левит.

Беше доктор Левит.

Кръв, примесена с пот, се стичаше в очите му, които бяха зачервени и изпълнени с омраза. Докато се бореше отчаяно, Тереза протягаше ръка към някакъв предмет до нея на пода.

Пистолетът.

Томас го вдигна, усещайки как животът напуска бързо тялото на любимата му приятелка. Никога досега не бе стрелял с пистолет и не знаеше дали ще успее да се прицели. Опря пръст в спусъка и насочи отново вниманието си към Тереза и човека, който доскоро бе доктор Левит. Мъжът не се бе отказал от усилията си и кожата на шията на Тереза, около мястото, където я стискаше, бе станала лилава. Томас се хвърли върху тях и тупна върху Тереза, чието лице бе на сантиметри от неговото. Очите им се срещнаха, споделяйки болка и страх. Левит замахна със свободната си ръка и блъсна Томас в слепоочието. Томас плъзна ръката с пистолета нагоре покрай тялото на побъркания доктор, докато дулото опря слепоочието му. Лицето на Левит внезапно се промени, от него изчезна омразата и вместо нея се появи просещо, детинско изражение. Ръката, която стискаше Тереза, видимо се отпусна.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, не ме наранявай.

Томас натисна спусъка и сложи край. Изстрелът бе като тътен на гръмотевица, като цепнатина в тъканта на света. Ушите му зазвънтяха, той сграбчи Тереза и я претърколи далеч от нейния мъртъв нападател. Томас си помисли, че и без това никога не го бе харесвал.

Тя трепереше в прегръдките му, рядка проява на слабост след ужасното премеждие. Той я притисна силно към себе си. Арис положи ръка на рамото му, но Томас не се обърна.

— Къде е другият? — попита едва чуто. — Трябва да има още един.

— Рейчъл се справи с него — отвърна Арис. — Не се безпокой. Всички са мъртви.

Томас притискаше Тереза силно, сякаш иначе тя щеше пропада до недрата на света.

— Не мога да продължа повече — промълви той.

— Шест — обяви Рейчъл. — Остават още шест.

По обяд бяха приключили и с останалите побърканяци. В сравнение с кошмара, който трябваше да преживеят в стаята за почивка, шестимата се оказаха истинска разходка. Всички спяха и животът им приключи със забождане на спринцовка и натискане на буталото с отрова.

И това беше краят.

С Пречистването бе приключено.