Кодът на болестта

16.

224.10.20/2:09

Томас не знаеше кога са се хванали, но двамата с Тереза се държаха за ръцете. Стояха близо един до друг, споделяйки страха от предстоящото наказание. Един от пазачите — оказа се, че е жена — пристъпи към тях.

— Не се бойте — прошепна им тя. — Рандал иска само да ви даде малък урок за опасностите, които ви дебнат тук, отвън. За ваше добро е и ще бъдете в безопасност. Само правете каквото ви казваме и ще свърши бързо. Съгласни?

Томас кимна, ала думите „побърканяци“ и „яма“ все още отекваха в главата му. Колко пъти в живота си бе слушал за побърканяците — хора, преболедували изблика, ала изгубили напълно разсъдък. Превърнали се в кръвожадни животни.

Какво имаше предвид Рандал? Къде щяха да ги водят?

— Хайде, елате — подкани ги жената и го улови внимателно за ръката. — Ако ни съдействате, ще се приберете в стаите си преди дори да сте разбрали какво е станало, и ще имате достатъчно време да поспите.

Тереза стискаше ръката му толкова силно, че чак го заболя. Той кимна и последва жената, която ги поведе по тясна пътека, обикаляща стената на комплекса. Друг пазач тръгна с Алби и Миньо, които изглеждаха стъписани също колкото Томас.

Третият пазач остана с Нют, който бе свел покорно и изплашено глава. Томас потърси с очи Рандал и го видя да говори по телефона на няколко метра от тях.

Изгуби ги от поглед, когато свиха зад ъгъла, ала не можеше да се отърси от мисълта за това, което Рандал бе казал за Нют. Хлапето не беше муни. Едва сега започна да осъзнава какви може да са последствията от това. Но ако е така, какво изобщо търсеше Нют тук?

Гласът на Тереза го накара да се сепне от мислите си.

— Можете ли да ни кажете къде отиваме? — попита тя. — Какви са тези ями на побърканяци?

Малката група продължаваше да следва извивките на пътеката. Жената не отговори, нито пазачът, който ескортираше Миньо и Алби на няколко крачки зад тях. Шумът на океана и мирисът на солена морска вода изпълваха тишината.

— Отговорете й — подкани Томас. — Моля ви. Нищо лошо не сме направили — само излязохме да видим какво има наоколо. Да не сме затворници?

И този път никой не отговори.

— Кажете нещо! — викна Тереза.

Жената се завъртя и спря пред тях.

— Да не мислите, че на мен ми харесва? — тросна им се. После се огледа като някой заловен да краде и сниши глас. — Съжалявам. Наистина. Правете каквото ви се казва и всичко ще мине по-леко. Искаме само да ви покажем колко по-добре е да си стоите вътре.

Тя ги изгледа продължително, обърна се и продължи покрай външната стена на сградата. Никой не каза нито дума повече. Излязоха на път. Той продължаваше надясно, виеше се из полето и се губеше в гората в далечината. Вляво навлизаше в комплекса и се превръщаше в стръмна рампа, слизаща надолу под сградата. Без да се подвоуми, жената стъпи на асфалта и сви вляво, към мрака на тунела на трийсетина крачки пред тях.

Томас се огледа. Виждаше високите гранитни стени на комплекса на ЗЛО и звездите над тях, разпръснати из тъмното небе. Страшно му се искаше да зърне луната.

Пътят се спусна стръмно и скоро се озоваха под сградата, в широк и тъмен тунел. Някои вероятно бе изключил осветлението, защото едва ли иначе пространството можеше да се използва.

Чу се звук, който го накара да застине насред крачка. Беше кошмарен, нещо средно между крясък и стенание. Едва ли бе човешки. Косата му настръхна, внезапен ужас стегна гърдите му. Беше толкова тъмно, че едва различаваше силуета на жената пред тях. Тя спря, обърна се, извади фенерче и го включи. Прокара светлия лъч по лицата им, сетне го насочи вляво. Там имаше паянтова желязна врата, заключена с верига и катинар. Без да каже и дума, вторият пазач остави Миньо и Алби, пристъпи към вратата и отключи катинара. Острото дрънчене на веригата разцепи тишината. Мъжът пусна веригата на земята и отвори вратата.

— Влизайте — нареди той. — Искаме само да ви изплашим — те няма да могат да ви сторят нищо. Обещавам.

— Какво има вътре? — попита Томас.

— Побърканяци — отвърна жената с нехаен глас, който никак не се връзваше със страшната дума. — Понякога се налага да ви напомним колко ужасна може да е тази болест.

— Те няма да ви наранят — повтори мъжът. Говореше с мрачен глас. — Ще ви изплашат до смърт, но няма да ви наранят.

— Хайде, момчета — Миньо подмина пазачите. — Да идем да видим какво толкова има в тая дупка от ада.

Томас не искаше да върви. Всички кошмари, които го бяха спохождали някога, сега се надигаха в него. Тереза обаче не беше толкова изплашена. Тя доближи вратата, след нея и Алби. Томас ги последва.