Кодът на болестта

2.

221.11.28/9:56

Когато излязоха в коридора, Стивън за първи път, откакто бе дошъл, зърна другото дете. Беше момиче. Имаше кестенява коса и изглеждаше малко по-голяма от него. Но беше трудно да прецени, тъй като успя да я зърне само за миг, преди жената, която я водеше, да я вкара в съседната стая. Вратата се захлопна и докато я подминаваха, той успя да прочете надписа върху бялата повърхност: „31 К“.

— Тереза нямаше проблеми с приемането на новото си име — рече мъжът със зеления комбинезон, докато крачеха нататък по мъждиво осветения коридор. — Разбира се, това може да е, Защото е искала да забрави старото.

— И какво е било то? — попита Стивън с престорено любезен глас. Ала в действителност искаше да знае. Ако момичето наистина се е предало толкова лесно, може пък той да продължи да я нарича с предишното й име — нещо като услуга на възможен приятел.

— И без това ще ти е трудно да забравиш своето име — гласеше отговорът. — Не бих искал да товаря паметта ти с още едно.

„Никога няма да го забравя — зарече се Стивън. — Никога“.

Той си даде сметка, че някъде в крайчеца на съзнанието си вече е променил позицията си, макар и все още не напълно. Вместо да настоява да го наричат Стивън си бе обещал никога да не забравя, че се казва така. Дали пък вече не се е предал? Не! Едва не го извика на глас.

— А вие как се казвате? — попита, опитвайки се да промени насоката на разговора.

— Рандал Спилкър — отвърна мъжът, без да забавя крачка. Свиха зад ъгъла и се приближиха към поредица асансьори. — Повярвай ми, преди не бях такъв гадняр. Светът, хората, за които работя… — той махна неопределено с ръка, — всичко това превърна сърцето ми в късче антрацит. Толкова по-зле за теб.

Стивън не отговори, тъй като се питаше къде ли отиват. Вратата на асансьора издаде мелодичен звън, отвори се и те пристъпиха вътре.

Стивън седеше в странно кресло с монтирани в него прибори, които се опираха в краката и гърба му. Безжични сензори, всеки един с размер на нокът, бяха прикрепени към слепоочията, шията, китките, сгъвките на лактите и гърдите му. Той гледаше как на монитора пред него с писукане се изписва разнообразна информация. Мъжът с комбинезона седеше в съседното кресло и следеше събирането на данни.

— Съжалявам, Томас. Обикновено чакаме по-дълго, преди да се стигне до това — заговори Рандал. Гласът му бе поомекнал. — Трябваше да ти оставим малко повече време, за да си избереш сам ново име — както направи Тереза. Но времето е лукс, с който не разполагаме.

Той вдигна сребърна пръчица с един заострен и един заоблен край.

— Не мърдай — рече и се наведе към него, сякаш се готвеше да му прошепне нещо в ухото. Преди Стивън да попита какво става, той почувства внезапна и остра болка в шията, точно под брадичката, и после неприятното усещане, че нещо се е забило в гърлото му. Извика, ала всичко приключи преди още да е започнало и не усети нищо друго, освен надигаща се в гърдите му паника.

— К-к-какво б-беше това? — попита, заеквайки. Опита се да стане от креслото въпреки всички прикачени към него неща.

Рандал го бутна обратно. Не беше никак трудно, като се имаше предвид, че бе дваж по-едър от него.

— Болков стимулатор. Не се безпокой, ще се разтвори и ще се отмие с времето. А когато това стане, едва ли ще имаш нужда от нов. — Той сви рамене, като че казваше: „Какво друго ти остава?“. — Но винаги можем да ти поставим друг, ако ни принудиш. Така че, успокой се.

Стивън се мъчеше да си поеме въздух.

— И за какво е той?

— Ами, зависи… Томас. Двамата с теб ни чака доста дълъг път. А и не само нас. Но днес, точно сега, можем да минем напряко. По малка пътечка в гората. Трябва само да ми кажеш името си.

— Това е лесно. Стивън.

Рандал подпря брадичката си с ръце.

— Направи го — рече с глас, който бе малко по-силен от уморен шепот.

До този момент Стивън не знаеше какво е болка, освен от дребни ожулвания и охлузвания. Ето защо, когато огнената напаст изригна в тялото му, когато вените и мускулите му се изпълниха с непоносима агония, той нямаше представа как да я нарече, нито можеше да я разбере. Имаше само писъци, които едва достигаха до слуха му, преди умът му да изключи напълно, за да го спаси.

Стивън дойде на себе си, дишайки тежко и плувнал в пот. Все още беше в странното кресло, ала този път бе пристегнат с колан от мека кожа. Всяко нервно окончание в тялото му трептеше от остатъчния ефект на болката, която му бе причинил Рандал през имплантираното устройство.

— Какво… — зашепна с пресипнал глас Стивън. Гърлото му гореше, което бе достатъчно, за да си представи колко силно бе крещял допреди малко. — Какво става? — повтори, докато умът му се опитваше отчаяно да заработи на предишните обороти.

— Опитах се да ти кажа, Томас — отвърна Рандал и в тона му може би — може би — се долови състрадание. Дори съжаление. — Нямаме много време за губене. Съжалявам. Наистина съжалявам. Но ще трябва да опитаме отново. Сега вече сигурно разбираш, че не съм блъфирал. За всички тук е много важно да приемеш своето ново име. — Мъжът се извърна и втренчи поглед във вратата.

— Как можахте да ми причините това? — изхриптя Стивън, като преглъщаше мъчително. — Аз съм само едно малко дете. — Даваше си сметка обаче колко жалко звучат аргументите му.

Стивън знаеше, че възрастните реагират по два начина на подобни жалостиви думи — сърцата им или се стопяват от умиление, или се разпалват в огъня на чувството за вина и се втвърдяват като камък. Рандал бе от втория тип и когато изкрещя, лицето му стана мораво:

— Трябваше само да приемеш името си! Повече няма да си играя с теб! Как се казваш?

Стивън не беше глупав — само се бе преструвал на такъв.

— Томас. Името ми е Томас.

— Не ти вярвам — тросна се Рандал и го изгледа мрачно. — Повтори!

Стивън отвори уста да заговори, но Рандал не говореше на него. Болката се върна, по-силна и по-бърза. Едва успя да почувства агонията, преди да изгуби съзнание.

— Как се казваш?

Стивън почти нямаше сили да говори.

— Томас.

— Не ти вярвам.

— Не — простена той.

Болката вече не беше изненадваща, нито мракът, който се спускаше след нея.

— Как се казваш?

— Томас.

— Не искам вече да го забравяш.

— Няма — извика момчето, разтърсвано от ридания.

— Как ти е името?

— Томас.

— Имаш ли друго име?

— Не. Само Томас.

— Някой наричал ли те е някога по друг начин?

— Не. Само Томас.

— Ще забравиш ли някога името си? Ще използваш ли друго?

— Няма.

— Добре. Тогава ще ти го напомня за последен път.

По-късно той лежеше в леглото, свит на кълбо. Светът отвън бе много далеч и много притихнал. Сълзите му бяха пресъхнали, цялото му тяло бе изтръпнало и само от време на време усещаше неприятни бодежи. Сякаш съществото му бе в плен на непреодолим сън. Представяше си Рандал, седнал отсреща, превърнал гнева и вината си в сила, насочена срещу него, и със зловеща маска на лицето, докато отново и отново му причинява болка.

„Никога няма да забравя — мислеше си той. — Никога, никога не бива да забравям.“

След което, отново и отново повтаряше в ума си познатата фраза. И макар да не знаеше точно какво, нещо му се струваше различно.

„Томас. Томас, Томас. Името ми е Томас.“