Кодът на болестта (Джеймс Дашнър) читать бесплатно онлайн полную версию книги

53.

231.09.22/11:17

Томас чу тихо потропване и когато отвори вратата, пред него стоеше Тереза. Животът в щаба на ЗЛО се бе върнал почти към нормалното, доколкото това бе възможно след Пречистването.

— Здрасти — поздрави я уморено. — Можеше направо да ме повикаш мислено. Тъкмо си подремвах.

В отговор тя вдигна таблета.

— Видя ли това?

— Кое? — Томас нямаше представа за какво говори.

Тя влезе в стаята, заобиколи го и седна на бюрото.

— Ела да погледнеш. Ти ли прати тази бележка? Или доктор Пейдж ти е поискала разрешение да използва името ти?

— Какво? Не.

— Аха. — Тя кимна към светещия екран.

Томас се наведе да погледне.

Меморандум на ЗЛО, дата 231.5.22

До: тези, които ще ни заменят

От: Томас (Субект А2)

Относно: Пречистването

Поемам пълна отговорност за това, което трябваше да направим през последните няколко дни. Но не бива да забравяме, че сега ЗЛО е по-жизнеспособна и по-силна от всякога. Лабиринтът е построен и функционира, и изследванията ни вървят с пълна пара. Поели сме по този път и не можем да кривнем от него.

Това, за което моля, е случилото се да остане в рамките на организацията и никога вече да не бъде обсъждано. Станалото е станало и то беше проява на състрадание. Но сега всичките ни усилия трябва да бъдат насочени към създаване на модел.

Ейва Пейдж е новият председател на ЗЛО, считано от този час.

Тереза дръпна таблета, преди той да успее да осъзнае напълно прочетеното.

— И виж още какво открих — рече тя, прелиствайки страниците на екрана. — Предполага се, че е пратено от председателя Андерсън в деня, преди да напише онова налудничаво послание, което видяхме на неговия монитор. Няма начин да е написал това. Виж сам.

Тя му подаде отново таблета.

Меморандум на ЗЛО

Дата 231.5.4

До: всички колеги

От: Кевин Андерсън, председател

Относно: сбогуването ми с всички вас

Надявам се, че всеки от вас ще ми прости, че го правя като истински страхливец и ви пращам писмо, когато би трябвало да се срещна с вас лично. Но нямам избор. Избликът вече определено влияе на действията и решенията ми и със сигурност повлиява на волята ми. И нашето решение да не позволяваме употребата на наркотика „Блаженство“ в пределите на комплекса означава, че няма да мога да се прикривам още дълго, за да успея да се сбогувам с всеки един както подобава.

Достатъчно трудно е дори да напиша това писмо. Но поне ми е останал малко разум, за да се справя с тази задача.

Не зная защо вирусът ме порази толкова бързо и разрушително. Влошавам се с много по-кратки темпове, отколкото това става с другите от групата на заболелите. Няма значение. Вече съм освободен от служба и моят заместник Ейва Пейдж е готова да заеме мястото ми. Елитните напредват добре в подготовката си, за да послужат за свързващо звено между нас и онези, които ще продължат да ръководят ЗЛО. Самата Ейва признава, че ролята й ще е по-скоро на фигурант и че истинските водачи ще бъдат елитните субекти.

Ние сме и ще продължим да бъдем в добри ръце. Благородната кауза, на която положихме начало преди десет години, скоро ще започне да дава плодове. Усилията ни и животът, който дадоха много от нас, няма да бъдат прахосани напразно. Лекът ще бъде открит.

Честно казано, това е по-скоро лично писмо. Искам да ви благодаря за приятелството, за вашето състрадание, за разбирането, което показахте пред лицето на една толкова сурова действителност.

И едно кратко предупреждение: накрая става много зле. Не отлагайте момента до своя тотален разпад. Аз го направих и сега съжалявам. Просто си тръгнете и сложете край на страданието. Защото е твърде силно.

Благодаря ви.

И сбогом.

— Какво е това? — попита напълно обърканият Томас, — Не така се случи всичко. Какво се опитва тя — да пренапише историята, за да изглежда по-приемлива в бъдеще?

Тереза сви рамене.

— Мислех, че ще искаш да го видиш.

— Ела — рече той. — Трябва да говорим с нея.

Томас продължи да чука на врата на доктор Пейдж, докато тя накрая отвори. Беше толкова потиснат от случващото се, че дишаше развълнувано и на пресекулки.

Доктор Пейдж го погледна изненадано.

— Случило ли се е нещо?

— Защо го направихте? — отвърна с въпрос Томас. Чувстваше се предаден, беше смутен и ядосан. — Да пишете писма от името на други хора — защо ви трябваше да го правите?

— Томас, необходимо е, за да могат останалите да се справят с текущото положение — отвърна тя, поуспокоена от факта, че разбира за какво говорят. — Така се създава усещане за ред. А освен това показва доколко си станал част от нашата организация и колко си съзрял. — Тя го погледна и в очите й се четеше гордост. — Мисля, че е символичен начин да се построи мост в умовете на всички. Връзка. Между старото и новото.

Томас не знаеше какво да отговори. Защо го караше да изглежда толкова важен? И защо ще праща писмо от негово име, без дори да го попита дали е съгласен? Същото, естествено, важеше и за Андерсън.

— Така е най-добре — продължи тя. — И за двата свята. Да имаме някого, действащ като обединител.

— Можехте поне да го попитате — обади се Тереза.

Доктор Пейдж ги изгледа тъжно.

— Прави сте. Съжалявам. Мисля, че превиших правата си.

— Това не е никак хубаво — въздъхна Томас. Той се обърна и си тръгна, изплашен, че може да каже нещо, за което ще съжалява. Доктор Пейдж бе доказала, че може да лъже. Че може да лъже за всичко.

Томас се върна право в стаята си. Каза на Тереза, че не се чувства добре и иска да си легне. Затвори очи и се опита да успокои мислите си, обърна се на една страна, надявайки се сънят да дойде. Всичко изглеждаше различно. Не можеше да признае пред Тереза какво мисли, а почти всички, които познаваше или на които държеше, сега бяха в лабиринта. Пък и тези писма. Беше толкова странно щом доктор Пейдж е могла да го стори, какво още е направила? Жалко, че не се опита да разговаря с нея. Че вместо това се изплаши и побягна.

И ето го сега, втренчил поглед в стената. Изпълнен с объркани мисли.

Това бе най-лошата част. Да можеха само с Тереза и Чък да избягат и да започнат някъде нов живот. Но после той си спомни за Нют. Как бе паднал от стената и че не беше муин. Нуждаеха се от лек, час по-скоро. Ако го открият, всички ще получат свободата си — Алби, Миньо, Нют, Чък, Тереза, дори Арис и Рейчъл. Може би ще могат да живеят заедно, да остареят един до друг, да седят и да си приказват, да се наслаждават на дребните радости в живота. Да си разменят истории за това как са спасили света. Представи си Миньо пред голяма група хлапета, как им демонстрира какво е да си бегач, но по някаква причина образът му се менеше и Миньо размахваше ръце, тупаше се в гърдите и се чешеше под мишниците като огромна маймуна.

Да можеше всичко да е по-лесно. И вместо тази картина да види Миньо пред група внуци.

Томас осъзна, че иска да отиде в лабиринта. Каквото и да е, само да се махне от това място, да се озове сред приятели, да започнат следващия етап. Каквото и да е, само да открият лека. Да получат обещаното щастливо бъдеще. Пък дори и чрез измама.

Бъдещето, един свят, лишен от побърканяци, в който той приятелите му да живеят като в рая.

И да говорят за всякакви глупости.

Той въздъхна и после, въпреки обърканите си мисли най-сетне заспа.