Кодът на болестта

57.

231.12.11/16:40

Фаза 2.

Това бе всичко, което успя да измъкне от техниците, към които бе прикачен. Фаза 2. Разпита всеки един от тях за наученото от Бренда и в отговор получаваше тези думи. В добавка към: „Защо не попиташ доктор Пейдж?“, „Не му е времето сега да го обсъждаме“ или „Само си върша работата“.

Но никой от отговорите нямаше значение, Защото Томас се досещаше точно какво става. Би трябвало да го прозре дълго преди Бренда да се изпусне. ЗЛО планираше да прати езерните на това прокълнато място за нова поредица от изпитания. Това бе причината да провеждат тестовете за дългообхватен мониторинг на имплантите — за да знаят доколко ефективно ще могат да следят момчетата, когато ги доведат тук. Лъжите продължаваха да се трупат една върху друга. Нещата вървяха от зле към по-зле. Много по-зле.

Ако е имало и най-малкото зрънце на съмнение, то бе изчезнало напълно. Каквото и да се случи оттук нататък, Томас бе твърдо решен да отиде в лабиринта и да спаси своите приятели. Обгорените земи ставаха все по-ужасяващи с всяка изминала крачка.

Той вървеше след техниците по твърдата безжизнена пръст, омотал главата си с кърпа. Използваше я, за да се предпази поне малко от сипещите се от небето огън и жупел. Единственото облекчение донасяше за кратко ветрецът, макар че вдигаше пясък, който полепваше по тялото му. Бяха се насочили към някакви тунели, където трябваше да разположат апаратурата и да се заемат с изпитанията. Сега вече Томас знаеше каква е целта им.

Докато вървяха през пустошта, той имаше предостатъчно време да мисли как да спаси приятелите си. Би могъл да се справи. Наистина. Достатъчно бе да убеди ЗЛО в две неща — да го прехвърлят в лабиринта и да го сторят, без да му изтриват паметта. За да успее планът му, той се нуждаеше от напълно запазен ум. Едва тогава щеше да знае как да ги измъкне.

Оставаха много подробности, които трябваше да обмисли. Как, кога и откъде да вземе оръжия. Как да изключи скръбниците. Къде да отидат, ако успеят по някакъв начин да избягат от комплекса. Но Томас разполагаше с предостатъчно време.

И беше сигурен, че ще се получи.

Опита се да запази това зрънце оптимизъм, докато вървеше през пустинята.

Местиш единия крак. Избърсваш потта. После местиш другия.

— Тук е! — провикна се по някое време един от мъжете. Останалите се скупчиха около него, а той коленичи и започна да рови из пясъка. Разчисти тънък слой пясък и отдолу се показа метален люк с обикновена дръжка. Дори не изглеждаше да е заключен — какви бяха шансовете някой да го открие тук, насред пустинята?

Една жена се наведе и помогна на мъжа да повдигне люка, после двамата се надвесиха над отвора. Томас се изправи отзад на пръсти и се опита да надникне над раменете им — видя само тясна стълба, изчезваща надолу в мрака.

— Не зная дали ще повярвате — извика жената, за да надвие поривите на вятъра, — но наблизо имаше затвор. И това е таен път за бягство, построен от картелите. Ние само го пригодихме за нашите цели. Остава ни около час път през тунела.

Не добави нищо повече и заслиза по стълбите.

Един по един другите я последваха.

Томас беше последен. Последва дълго и неочаквано прохладно спускане в дълбините по безкрайния коридор, който сега се използваше от ЗЛО. Никой не проговори през цялото време, или ако разменяха някакви думи, беше шепнешком, като че мястото бе обитавано от призраци.

— Почти стигнахме — обяви мъжът на име Дейвид, обръщайки се към Томас. Момчето толкова бе привикнало с тишината, че гласът му го накара да трепне.

— Почти стигнахме къде? — попита, а думите му прокънтяха.

— Малко по-напред има равнотранс, който инсталирахме при предишното си идване тук. Най-сетне ще влезе в употреба.

— Равнотранс? — повтори Томас. Така ли смятаха да прехвърлят езерните в Обгорените земи?

— Именно — потвърди Дейвид. — Да се надяваме, че работи, Защото възнамеряваме да се върнем с него тази вечер!

Томас едва не падна, когато го чу.

— Нямаш представа колко е скъпо това нещо — продължи мъжът. — Преди изригванията само милиардери можеха да си позволят подобен лукс. Имаше цели страни, които можеха единствено да мечтаят да се сдобият със средства за равнотранс.

— ЗЛО толкова ли са богати? — попита Томас.

Дейвид се засмя.

— Не им се наложи да го купуват. Просто го откраднаха от милиардерите, които са твърде мъртви, за да ги е грижа. Или твърде побъркани. Както и да е, не се тревожи, включим ли го, с грижите ни е свършено. Ще видиш, страхотен начин е за пътуване.

— Стигнахме —извика отпред жената. Тя освети с фенера си висока правоъгълна постройка, която приличаше на голяма врата към нищото. Или по-точно рамка за врата. От едната страна на устройството бе монтирано командно табло със светлинки.

Дейвид се приближи и застана до жената.

— Направихме всички възможни тестове. Остава ни само да включим тази проклетия.

Томас се отдалечи на известно разстояние от групата, докато техниците вадеха от раниците си инструменти и се захващаха за работа. Не познаваше тези хора и се чувстваше чужд сред тях. Отиде до стената на тунела, в самия край на осветената част, и се облегна на каменната плоча. Скръсти ръце и ги загледа, докато работят.

Въздухът внезапно се изпълни с бръмчене, което го разтресе до кости. Зелена светлина засия на контролното табло на равностранен. Бръмченето се усили. Не можеше да повярва, че след броени минути ще прекрачи през това чудо на техниката и ще се озове на хиляди мили оттук. Завладя го безпокойство, помисли си, че със същия успех може да бъде запокитен на другия край на вселената, да се превърне в облак от атоми и молекули, без никаква връзка помежду им.

Последва ново бръмчене и изведнъж в рамката се появи блещукаща сивкава стена. Тя трептеше, на няколко пъти изникваше и се губеше, но накрая застина неподвижно. Тихият равномерен пулс на стаената в нея енергия караше Томас да настръхва. Още малко и наистина ще го направи. Ще пристъпи през тази енергийна стена.

— Всички показатели са стабилни — обяви Дейвид, вгледан в малкия монитор на таблото. — Пращам пробен обект. — Той замахна и запокити фенерчето си в отвора на равнотранса. След няколко секунди то изскочи отвътре и мъжът го улови. На лицето му затрещя усмивка. — Май всичко е наред.

— Кой иска да е пръв? — попита жената. — Томас, какво ще кажеш да си ти? — Тя го погледна подкупващо.

— Ами… добре. — Без да разбира какво го е прихванало, той повдигна рамене и закрачи към вратата на равнотранса, стараейки се всячески да прикрива колебанието и страха си. Предполагаше, че ако има някакви причини да се бои, щяха да го спрат на крачки от него. Но никой не понечи да го спре. Двама от техниците нададоха одобрителни възгласи. Трети изръкопляска.

Томас прекрачи право през сивкавата блещукаща стена.