Кодът на болестта

62.

231.12.31 23:24

Най-сетне часът удари.

Томас бе изтощен от подготовката. Научи за скръбниците каквото успя да намери, включително слабите им места и източниците на енергия. Като комбинира това с познанията си от построяването на лабиринта и тайния отвор за скръбниците, реши, че съществува голяма вероятност да оцелее при среща с някое от тези биомеханични чудовища. С помощта на Тереза бе получил кодовете за оръжейната, разположена най-близо до входа на лабиринта, откъдето смяташе да измъкне езерните. Бяха избрали едно малко градче в Аляска, където смятаха да потърсят убежище, само на трийсетина мили от комплекса на ЗЛО. Арис и Рейчъл също бяха в течение на плана, но нямаше да предприемат нищо, докато Томас и Тереза не дойдат в техния лабиринт. Всичко си бе застанало на мястото. Оставаше само да чакат. Нищо не можеше да се случи, докато не се озоват в лабиринта и не наберат поддръжници на плана.

И този момент най-сетне настъпи.

Томас седеше на леглото, опрял глава на стената Тереза се бе настанила на стола, който бе придърпала до леглото. Беше навела глава към него, за да може да разговарят шепнешком. Седяха тук от часове, дойдоха веднага след вечеря. За първи път от Пречистването насам се бяха усамотили за толкова дълго.

— Обещай ми, че няма да се изплашиш — рече Томас. — И че няма да им позволиш да променят решението си за заличаването на спомените.

— Току-що наруши договорката, глупчо.

Бяха решили да не обсъждат плана за бягство, поне тази вечер. И почти бяха успели. Говореха за детството, смееха се на разни моменти от живота им с Нют и останалите, разсъждаваха за бъдещето на света. Говореха, говореха и говореха.

Докато Томас не развали всичко, когато ги върна към реалността.

— Да, зная — изпъшка той. — Но ми се изчерпаха темите.

— Добре, кълна се, че ще се появя в Езерото двайсет и четири часа след теб, точно както се уговорихме — с напълно запазени спомени. Обещавам. Сега успокои ли се?

Тя му подаде ръка и Томас я стисна.

— Уф — въздъхна той. — Вече се чувствам малко по-добре.

Тереза не пускаше ръката му.

— Понякога забравям колко чалнат сладур си на моменти. Ще ми се по-често да ми показваш тази страна на характера си.

— Моята сладка чалната страна? Не знаех, че притежавам подобно нещо. Но сигурно трябва да го приема за комплимент?

— Да приеми го. — Тя пусна ръката му, но притегли стола още по-близо до леглото. — Извинявай, ако напоследък съм ти се струвала малко дръпната.

— Ни най-малко — увери я Томас, но не звучеше убедително.

Тя се разсмя.

— Просто… все още дълбоко в себе си вярвам, че могат да открият лек. При теб не е ли така? Поне мъничко?

— Да, разбира се. — Чувстваше се леко засрамен. — Но трябва да има и друг начин. Според мен не е редно да търсят лекарство, като измъчват приятелите ми.

— А и изглежда, че нещата само ще се влошават — подхвърли тя.

Томас внезапно усети прилив на въодушевление. Той седна, спусна крака от леглото и се обърна към нея, притискайки колене в нейните.

— Странно, но се чувствам доста развълнуван. Сигурно е от облекчение. Беше ми омръзнало ми да чакам и да чакам. А ето че най-сетне дойде часът и вече няма връщане назад. Остава ми само да се прехвърля в Езерото и да довърша нещата докрай. Глупаво, нали?

— Никак даже. Аз се чувствам по същия начин. — Тя се засмя, сетне се надигна и приседна на леглото до него. Прегърна го и отпусна глава на рамото му.

— Ти си целият свят за мен — прошепна тихо.

Вълна от чувства заля Томас. Гърдите му пламтяха, сякаш вътре бяха разпалени хиляди огньове. Всички тези години, спомените, хубавите неща. Не се сдържа и изхлипа, давайки воля на чувствата си. Остана така приведен няколко минути, позволявайки на натрупаното напрежение да се излее навън. Тя го притисна към себе си, също разплакана. Въпреки че бяха преизпълнени с тъга, двамата се почувстваха по-добре. Ободрени. От доста време Томас не бе изпитвал такава радост.

— Кажи ми, че ще успеем — каза той, когато най-сетне успя да намери думи в себе си. — Кажи ми, че ще стигнем там и ще измъкнем приятелите си.

— Ще оцелеем — увери го. После стисна лицето му в длани и го погледна в очите. — Обещавам.

Той кимна, не знаеше какво повече да каже. Двамата останаха прегърнати, излегнати един до друг на леглото. Така прекараха нощта, докато сутринта и лабиринтът не ги призоваха.