Кодът на болестта

4.

223.12.25/10:00

През двете години, откакто отнеха името на Томас, времето му бе изцяло запълнено. Уроци и изпити по цели дни — математика, физика, химия, креативно мислене и още интелектуални и физически предизвикателства, за каквито не си бе и помислял, че може да съществуват. С него се занимаваха учители и учени от всевъзможни специалности, ала нито веднъж не се срещна, нито чу да говорят за Рандал. Томас не знаеше какво може да означава това. Дали мъжът си бе свършил работата и бе освободен? Дали не се бе разболял — например от изблика? Или бе оставил на други да се грижат за Томас, измъчван от угризения, че е постъпи така с едно момче, което още не бе на възраст да ходи на училище?

Томас нямаше нищо против да забрави за Рандал, макар че не можеше да потисне уплахата си всеки път, когато срещаше някой мъж със зелен комбинезон. Всеки път само за миг си помисляше, че това може да е Рандал.

Две години. Две години на кръвни тестове, медицински изследвания и постоянен мониторинг, урок след урок, задача след задача. Без никаква истинска информация.

Досега. Поне се надяваше.

Томас отвори очи. Чувстваше се отлично след един здрав сън. Малко след като се облече и закуси, жена, която никога досега не бе виждал, прекъсна нормалния ход на дневната програма. Повикаха го за „една много важна среща“. Томас не си направи труда да поиска уточнения. Вече беше почти на седем, достатъчно голям, за да изпълнява каквото му нареждат възрастните, а и след две години в тяхната компания знаеше, че никога не отговарят на въпросите му. Бе научил, че съществуват и други начини да узнае каквото му е нужно, ако е търпелив и използва ушите и очите си.

По това време Томас вече бе живял толкова дълго в комплекса, че почти не помнеше външния свят. Виждаше само безкрайни бели стени, картини по коридорите, монитори с трепкаща информация в лабораториите, луминесцентни светлини, сивкавите завивки в леглото и белите плочки в тоалетната и банята. И през цялото това време нито веднъж не бе разговарял с някого, който да е близо до неговата възраст.

Знаеше, че не е единственото дете тук. От време на време успяваше да зърне момичето, което живееше в съседната стая. Винаги само за секунда-две, очите им се срещаха точно преди вратата да се затвори. За него надписът на онази врата се бе превърнал в синоним на името й, Тереза. Отчаяно жадуваше да поговори с нея.

Животът му бе неизмерима скука, редките свободни часове се посвещаваха на стари филми и книги. Много книги. Това бе единственото, което му позволяваха да използва свободно. Огромната колекция, до която имаше достъп, бе като спасително въже в бездната на безумието. През последния месец погълна неимоверно количество класически произведения, всичките разказващи за един свят, който почти не разбираше, ала си представяше с нега.

— Ето тук е — рече жената, която го доведе, Когато двамата влязоха в малко преддверие, където пред друга врата имаше двама въоръжени часови. Гласът й му заприлича на компютърна симулация. — Председателят Андерсън ще те приеме след миг. — Тя се завъртя, без да го поглежда в очите, и го остави в компанията на двамата мъже.

Томас ги огледа. И двамата носеха еднотипни черни униформи, под които изпъкваха бронежилетки, и пистолетите им бяха огромни. Изглеждаха някак различни, в сравнение с пазачите, с които бе привикнал. На гърдите на тези с главни букви бе изписано ЗЛО. Томас не бе виждал досега този надпис.

— Какво означава? — попита той и посочи надписа. Но единственият отговор, който получи, бе бързо намигване и едва доловима усмивка, преди лицето на единия от пазачите отново да придобие сериозно изражение. Томас вече бе попривикнал да общува с възрастни и му беше ясно, че тези двамата нямат никакво намерение да си бъбрят с него. Обърна се и се настани на един от столовете.

ЗЛО. Замисли се над тази дума. Какво можеше да значи? Защо някой, например пазач, би носил подобно обозначение на гърдите си? Томас се почувства объркан.

Мислите му бяха прекъснати от шума на отваряща се зад него врата. Томас се обърна и видя мъж на средна възраст с посивяваща коса и големи торбички под очите — надвиснали като буреносни облаци. Нещо във вида му накара Томас да си помисли, че е по-млад, отколкото изглежда.

— Ти трябва да си Томас — рече мъжът, опитвайки се безуспешно да заговори с ведър тон. — Аз съм Кевин Андерсън, председател на тази чудесна организация. — Той се засмя, но очите му останаха мрачни.

Томас се изправи и го погледна смутено.

— Уф, приятно ми е да се запознаем. — Не знаеше какво друго да му каже. Макар че през последните две години се бяха отнасяли добре с него, споменът за Рандал продължаваше да го навестява, а и самотата му го измъчваше. Нямаше никаква представа защо са го довели тук и защо трябва да се среща с този човек.

— Влизай в кабинета ми — подкани го председателят. Той отстъпи встрани и го покани с любезен жест, сякаш вътре го очакваше някаква награда. — Избери един от столовете пред бюрото ми. Предстои ни дълъг разговор.

Томас надзърна боязливо в кабинета, като че вътре можеше да го дебне някаква опасност. Избра най-близкия стол и се отпусна върху него, без дори да се оглежда. Намираше се пред голямо бюро, което изглеждаше като изработено от истинско дърво, но със сигурност не беше така, а върху него бяха поставени няколко рамки за фотографии — обърнати с гръб. Дощя му се да ги погледне, да си представи какъв може да е животът на този мистър Андерсън. Ако се изключеха няколко уреда с неясно предназначение и столовете, кабинетът бе почти празен.

Председателят прекоси помещението и се настани зад бюрото. Натисна няколко копчета на клавиатурата пред себе си и очевидно остана доволен от резултата, защото сплете пръсти и подпря на тях брадичката си. Настъпи продължителна тишина, докато той оглеждаше внимателно Томас. Момчето се почувства неудобно.

— Знаеш ли какво е днес? — попита накрая председателят Андерсън.

През цялата сутрин Томас се бе опитвал да не мисли за това, Защото превръщаше спомена за единствената хубава Коледа, която бе преживял, в болезнено ясно видение. Въпросът го изпълни с такава непреодолима тъга, че всеки дъх го пронизваше като падащ върху гърдите му остър камък.

— Началото на празничната седмица — отвърна той, опитвайки се да скрие тъгата си. За един кратък миг му се стори, че долавя миризмата на елхови клонки и щипещия вкус на ябълково вино в устата си.

— Точно така — кимна председателят и скръсти ръце, доволен от отговора. — И днес е най-хубавият ден, нали? Вярващ или не, всеки празнува Коледа по един или друг начин. Но да си признаем честно, дали са останали много вярващи през последните десет години? Освен почитателите на Апокалипсиса, разбира се.

Мъжът замълча, зареял поглед някъде встрани. Томас нямаше представа накъде отиваше разговорът, но влоши още повече настроението му.

Андерсън внезапно се оживи и се наведе напред, опрял ръце върху бюрото.

— Коледа, Томас. Семейство. Празнична вечеря. Топлина. И подаръци! Не можем да забравим за подаръците! Какъв е най-хубавият подарък, който си получавал на Коледа?

Томас извърна глава, за да скрие сълзите, които напираха в очите му и заплашваха да се търкулнат по бузите. Не желаеше да отговаря на този гаден въпрос, независимо какви намерения се криеха зад него.

— Навремето — продължи Андерсън, — когато бях хлапе като теб, получих велосипед. Лъскав и зелен. Светлинките на коледното дръвче блещукаха по новата му боя. Вълшебство, Томас. Истинско вълшебство. Нищо такова няма да се повтори през целия ти живот, особено ако ще ставаш изкукал старец като мен.

Томас се бе възстановил достатъчно, за да погледна злобно председателя.

— Моите родители вероятно са мъртви. Аз също получих от тях колело, но трябваше да го оставя, когато вашите хора ме отведоха. Никога повече няма да имам такава Коледа, благодарение на изблика. Защо говорим за това? — Гневното избухване го накара да се почувства малко по-добре.

Лицето на Андерсън бе пребледняло и следите от спомените за щастливи Коледи бързо се топяха. Той опря длани на бюрото и на лицето му се спусна сянка.

— Именно, Томас. За да можеш да разбереш, че правим каквото е нужно за успеха на ЗЛО. Да открием лек за болестта, каквото и да ни струва. Каквото… и да ни струва. — Той се облегна назад, завъртя креслото и се загледа в стената. — Искам си Коледите.