Кодът на болестта

37.

230.03.14/6:03

Пореден ден за прехвърляне.

Името на момчето беше Зарт и беше негов ред да влезе в Кутията. На Тереза бяха възложили да определи времето за прехвърляне. Тя разговаря със Зарт предния ден, сетне той премина през заличителя. Сега Томас го гледаше — излегнат в безсъзнание на количката. Не знаеше с какво упояват момчетата, преди да ги вкарат в лабиринта, но сигурно упойката можеше да повали и носорог.

Той погледна към Тереза и тя му се усмихна. Намираха се в асансьора заедно с доктор Пейдж, две сестри и Чък. За пореден път Томас бе успял да убеди доктор Пейдж да вземе своя любимец със себе си. Момчето обожаваше да се откъсва от всекидневната рутина и уроците. С всеки изминал ден Томас се убеждаваше все повече, че не бива да скрива от Чък какво го очаква, че ще е най-добре да подготви ума му, въпреки че повечето от това щеше да остане на подсъзнателно ниво.

Кабината бръмчеше равномерно, докато се спускаха в подземията на комплекса. Никой не проговори по време на пътуването им, дори Чък, което си беше цяло чудо. Томас се рееше в мислите си.

„Какво ли ще изпитва?“ — чудеше се той. Колко ли странно е да се събудиш лишен от спомените си? Доктор Пейдж му бе обяснявала много пъти как се прави, но сега за него по-важният въпрос бе какво ли би чувствал? Ето кое би искал да узнае. Да разполагаш с напълно непредубедена картина на света, картина, от която е изтрито всичко, което е имало значение. Приятели, семейство, познати места. Едновременно невероятно и ужасно.

Асансьорът издаде мелодичен звън и те пристигнаха. В подземието. Томас усети, че сърцето му се разтуптява. Тъкмо тук се бе срещал с приятелите си допреди седмици. Тук се бе превърнал от самотно и нещастно хлапе в сравнително щастлив човек с приятели.

Вратите се разтвориха и санитарите изтикаха количката в коридора. Томас потърси с очи Тереза, докато излизаха след доктор Пейдж. Чък крачеше отзад, ококорил очи от нетърпение да види какво ще последва. По нищо не си личеше да се притеснява от непознатото.

Колелата на количката потракваха по плочките на пода докато вървяха по дългия коридор към Кутията.

— Какво сте се умълчали? — наруши тишината Чък. От време на време се налагаше да подтичва, за да се изравни с тях.

— Ами все още не е пукнала зората — отвърна Тереза. — И не сме закусвали.

— Нито сме пили кафе — добави доктор Пейдж в една от редките си прояви на закачливост. — Бих убила скръбник с голи ръце за чаша кафе.

Томас и Тереза се спогледаха учудено. Доктор Пейдж току-що се бе пошегувала. Може би идваше краят на света.

„Това ме плаши“ — призна Тереза.

„Кое те плаши?“ — попита той.

„Идеята за лабиринта. За прехвърлянето на хора. Но също така ме вълнува. Понякога завиждам на момчетата в Езерото, Да, животът им е доста труден, но и се забавляват.“

Томас повдигна рамене, преструвайки се, че никога не му е хрумвала подобна мисъл. Но истината бе, че напоследък доста често мислеше за това.

„Не зная — отвърна. — Нали си даваш сметка, че психолозите няма да ги оставят още дълго да се забавляват и веселят.“

Тереза не отговори. Известно време крачеха мълчаливо по коридора.

„Съвсем скоро положението ще се сговняса“ — рече накрая. Бяха стигнали високите двойни врати, които водеха към Кутията. Въпреки всички сложни апаратури и техника, с които разполагаше комплексът на ЗЛО, тъкмо тази част беше лишена от каквато и да било представителност. Кутията представляваше голяма прашна кабина на дъното на шахта, извеждаща в Езерото, и бе свързана с помощта на вериги и скрипец с масивния капак на повърхността. Вълшебен асансьор към един прекрасен нов свят.

Томас потрепери при мисълта какво ли е да се събудиш в черна кутия от метал, напълно лишен от спомени. Сигурно преживяването бе ужасно.

— Ето ни и нас — обяви доктор Пейдж и изтика количката до сребристата стена. — Зная, че през последните няколко седмици прехвърлихме доста опитни екземпляри в лабиринта, тъй като психоекипът се нуждае от поле за работа, но след Зарт нещата ще се поукротят. Ще пращаме само по едно момче в Езерото веднъж седмично, в един и същи ден и час. Като по часовник. Освен ако не настъпят промени.

„Винаги си оставят отворена вратичка, нали?“ — попита Томас.

„И още как.“ — По някакъв начин Тереза успя да проектира в съзнанието му лицето си с изплезен език и ококорени очи. Изглеждаше глупаво, ала същевременно бе най-подходящият отговор.

Санитарите спряха при Кутията, която бе висока близо три метра. Един от тях отиде в ъгъла и домъкна оттам тежка метална стълба.

— Къде е вратата към това нещо? — попита Чък, докато оглеждаше обшивката, по която не се виждаха никакви шевове или цепнатини. Никой не отговори, докато той заобикаляше металния контейнер, за да се появи от другата му страна.

— Само гледай — предупреди го Тереза, без да крие презрението си.

— Не е нещо, което ще наречеш величествено — присъедини се към нея Томас.

— Нямам търпение! — възкликна радостно Чък. Понякога Томас си мислеше, че е напълно лишен от чувство за хумор.

— Добре — намеси се доктор Пейдж. — Да го пращаме горе. Всичко би трябвало да е нагласено. От командната зала съобщиха, че са готови.

Санитарите хванаха Зарт — единият под мишниците, другият за краката, и го вдигнаха от количката. След това се изкачиха бавно и внимателно по стълбичката, която заскърца под увеличеното тегло. После настъпи момент на объркване, тъй като санитарят, който прикрепяше Зарт през гърдите, се опита да го прехвърли през ръба. Накрая успя да го задържи подпрян там, докато чакаше втория санитар да прехвърли краката.

„Ама че несръчно — рече Томас на Тереза. — Не можаха ли да измислят някой по-добър начин? Пъхнаха импланти в мозъците ни, разполагат с равнотранс, с миниатюрни насекомоподобни роботи с камери. И това ли е, което измайсториха тук…“

Той млъкна, когато санитарите внезапно изпуснаха тялото, и Зарт изчезна от погледа им и тупна на пода на Кутията, а звукът отекна чак във високия таван. Чък се изкикоти, но после се огледа засрамено, а доктор Пейдж го изгледа строго.

— Извинете — смотолеви малчуганът.

— Той добре ли е? — попита доктор Пейдж и в гласа й се долови раздразнение. Двамата санитари се наведоха през ръба и огледаха Зарт.

— Изглежда добре — съобщи единият. — Свил се е на кълбо. Спи като бебче.

— Защо не поставят врата отстрани на Кутията? — попита Чък със сладък гласец, за да прикрие яда си. Все едно питаше: Как може да сте толкова глупави?

— Всичко, което правим, си има причина — изтъкна Пейдж, ала думите й не прозвучаха убедително. Дали пък не се опитваше да се пошегува? — Хайде, да идем да видим прехвърлянето.

— Какво ще стане сега? — любопитстваше Чък, докато се връщаха по пътя, по който бяха дошли. — Той кога ще се събуди?

Доктор Пейдж отговори:

— След около час. Веднага щом дойде на себе си, ще започнем симулираното пътуване нагоре и наблюдението. През следващите няколко дни сигурно ще станем свидетели на нови и интересни поведенчески модели.

Настроението й се променяше бързо, в тона й се долавяше вълнение.

— Страхотно — каза Чък.

Продължиха по коридора.

Томас и Тереза се върнаха в стаята за наблюдение. Бяха оставили Чък в неговата стая, тъй като не искаха да присъства на ужасните моменти от събуждането без памет. Нямаше смисъл да му показват отсега какво го очаква.

Докато гледаха, и двамата се опитваха да си представят какво ли е в действителност. Зарт се събуди в мрака и камерите в Кутията проследиха движенията му. В началото не промълви нито дума и се въртеше в металния сандък като пиян. Но после осъзна всичко. Загубата на памет, странното място, движенията, звуците. Изпадна в паника и заблъска стените с юмруци, крещейки:

— Помощ! Помогнете ми!

Истерията го държа още известно време, докато разкървави ръцете си от блъскане. После рухна на пода и седна, притеглил колене към гърдите си. В началото по бузите му се търкулваха отделни сълзи, но скоро се чуха хлипания и раменете му се разтресоха.

Кутията спря и тишината, която се възцари в нея, бе напрегната като задействана бомба. Зарт едва не подскочи, когато таванът неочаквано се отвори със скърцане. Светлината, която нахлу през процепа, го заслепи. Той притисна ръце към очите си, претърколи се по корем и изпъшка.

Дочу шум от стъпки, шепот и тих смях, идващи от небето. Най-сетне събра смелост и надзърна през сплетените си пръсти. Видя квадрат от светлина и силуетите на трийсет момчета, скупчени и гледащи надолу. Някои от тях си проправяха път с лакти, сочеха го и се подхилкваха.

Спуснаха му въже и завързаната на долния край примка опря в пода до него. Издърпаха го, прекатуриха го през ръба на Кутията и го изправиха на крака. Три от момчетата го отупаха от прахта, удряйки го по-силно, отколкото бе необходимо, но смехът и закачките им му действаха успокояващо. Все едно стари приятели приветстваха изгубена душа.

Към него пристъпи високо момче с кестенява коса и му протегна ръка. Зарт я пое.

— Името ми е Джордж — представи се момчето. — Добре дошъл в Езерото.