Кодът на болестта

55.

231.11.30/20:32

Томас и Чък крачеха по дългия коридор, който изглеждаше сякаш се простира в безкрайността. Така му изглеждаше всичко днес. Безкрайно дълго и неопределено. А може би беше заради тъжното му настроение. Денят най-сетне бе настъпил.

Днес щяха да прехвърлят Чък в лабиринта.

Томас бе помолил да го оставят поне за час с малчугана, за да похапнат заедно за последен път и да поговорят за това-онова. Да се сбогуват по свой начин. След това Томас смяташе да го предостави в ръцете на специалистите и да се прибере в стаята си. Не би могъл да понесе да гледа как изтриват паметта на хлапето, как го носят отпуснат безжизнено, досущ труп, как го хвърлят в Кутията. По-добре да се сбогуват, а после Томас искаше да остане насаме с мислите си.

В столовата цареше тишина, тъй като не беше настъпил часът за хранене. След като напълниха по една чиния с остатъци от обяда, двамата седнаха до прозореца, от който се разкриваше гледка към гората на Аляска. Почти не бяха разговаряли, откакто Томас взе Чък от стаята му. Нито пък имаха апетит.

— Въпросът сигурно ще ти се стори глупав — поде Томас. — Но… страх ли те е?

— Прав си — отвърна Чък и взе парче шунка от чинията. — Въпросът е глупав.

— Ще го приема за „да“.

Чък отхапа от шунката.

— Има вкус на цопло.

— Разбира се, че ще има. Кой знае кога са я изпържили. Но тъй като едничкото ти желание за днес бе да те оставят да се наспиш, те го изпълниха. Не си очаквал да ти поднесат хрупкав бекон, нали? Или пък еднопосочен билет до Денвър.

Чък му отправи любезна усмивка, от която изглеждаше още по-зрял.

— Хайде бе, човече — подкани го Томас. — Отпусни си душата. Кажи ми какво мислиш. Какво чувстваш. Безпокоя се за теб.

Хлапето повдигна рамене.

— Наистина ли трябва да минаваме през всичко това? Пращат ме в лабиринта и аз нямам право на дума. Ще ми липсва животът тук, ще ми липсвате и вие. Но няма смисъл да хленча и плача.

— Известно време няма да виждаш хубавото ми лице. Така че по-добре си поплачи сега. Излей душата си, дай воля на сълзите. И ако не ги видя до три минути, много ще ти се обидя.

— Какво ще стане, след като ме прехвърлят там? — попита Чък, който се държеше сякаш не е чул нито дума от изреченото от Томас. — Не може да продължава вечно, нали?

Томас имаше чувството, че някой е изсмукал всичкия въздух от стаята.

— Разбира се, че не може да продължава вечно — кимна той. — Но дочух, че вече са близо до завършване на модела. И направят ли го, след това идва и лечението. Сигурен съм, че скоро пак ще бъдем заедно.

Томас не знаеше защо му говори тези полуистини. Но какво значение? И без това скоро щяха да изтрият паметта на хлапето и Томас не мислеше, че му внушава напразни надежди.

Чък втренчи поглед в него.

— Какво има? — попита Томас.

Чък му отвърна, че е пълен с цопла.

— Не съм — ядоса се Томас. — Виж, човече, имаш право. Няма смисъл от тия празни приказки. Сбогуваме се, но въпреки това ти и аз ще бъдем наблизо, във вътрешността на огромен комплекс. И аз ще те наблюдавам, ще следя всяка твоя стъпка. Винаги. Обещавам.

— Аз дори няма да помня кой си — възрази Чък. — Така че това си е истинско сбогуване.

— Не, човече, не е. — Томас се изправи, заобиколи масата и застана до своя приятел. — Напоследък доста мислих за разни неща. Ще дойде време, в недалечното бъдеще, когато най-сетне ще разполагаме с лек, и тогава ще живеем щастливи заедно — богати и винаги сити. Всички ще си възвърнат спомените и животът ни ще бъде хубав. Мисли за това.

— Щом така смяташ.

— Така смятам.

— Добре тогава. — Момчето се усмихна, после извърна глава, за да скрие сълзите си. — Звучи добре.

— Знаеш ли какво? — поде Томас. — Не е необходимо да се сбогуваме. Сбогуването винаги е трудна работа. Аз ще стана и ще си тръгна все едно не се случва нищо особено, а после пак ще се срещнем, нали? Без сълзи и сантименталности.

Чък кимна, но когато Томас се надигна, той скочи неочаквано и се притисна към него.

— Много ще ми липсваш — проплака хлапето. — Много, много.

Томас също го прегърна и от очите му върху косата на Чък покапаха сълзи.

— Зная, човече. Ти също ще ми липсваш ужасно.

Можеха да останат така вечно, но доктор Пейдж прати някого да вземе Чък и да го отведе. Когато на излизане Чък погледна през рамо, Томас имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето. Томас остана дълго след това в столовата, представяйки си Чък в лабиринта. Чък е нападнат от скръбник. Или умира от глад и жажда. Измисли стотици начини, по които хлапето можеше да изгуби живота си, без да може с нищо да му помогне.

Замисли се за Нют, Алби и Миньо.

За Тереза.

В гърдите му се появи и започна да расте твърда и болезнена буца. Засега ще следва плановете на ЗЛО. Но не смяташе винаги да се придържа към тях.

Хрумна му идея. Смешна, нелепа идея. План. Веднъж, много отдавна, Тереза бе казала, че един ден двамата ще станат големи.

И този ден бе дошъл.

„Дали ще мога да ги спася? — запита се той. — Ще мога ти да спася моите приятели?“