Кодът на болестта

58.

231.12.11/21:32

По тялото му премина студена вълна, сякаш се бе потопил в басейн с ледена вода, но после всичко приключи с бързината, с която се бе преместил в пространството. Няколко души чакаха от другата страна в помещение, което не бе виждал никога досега. Доктор Пейдж бе сред тях, както и Тереза, но някои от останалите не го знаеше.

Тереза го стигна първа и го притисна в обятията си.

— Слава на Бога — прошепна тя в ухото му. После го повтори и в мислите му.

Той отвърна на прегръдката, изпитвайки толкова силно облекчение в топлината на обятията и че почти се разтрепери. Искаше да й разкаже за плановете си за лабиринта и нежното и посрещане му подсказа, че това ще стане скоро. Нуждаеше се от помощта й, ако имаше дори най-малък шанс да успеят.

— Всичко е наред — рече й той. Забеляза, че доктор Пейдж ги гледа като горд родител, — Нищо страшно не стана там. Бяхме в пълна безопасност.

— Зная. Зная — прошепна Тереза, но не го пускаше от прегръдката си.

— Ей — погледна я той. — Какво има?

Тя най-сетне се отдръпна от него.

— Нищо. Просто… ти беше толкова далече. Притесних се.

— И ти ми липсваше. — Нескопосан отговор, но се надяваше тя да долови как се чувства по очите му.

„Трябва да поговорим — побърза да добави мислено. — Колкото се може по-скоро.“

— Резултатите от дългообхватния мониторинг са положителни — намеси се в разговора им доктор Пейдж. Тя ги доближи със сияеща усмивка на лицето. — Нещата вървят от добре към по-добре. Бележим прогрес с всеки изминал ден.

Томас кимаше, но мислите му бяха другаде.

Само ако знаеше.

Той огледа непознатата обстановка — приличаше му на огромна спалня, но нямаше нищо общо е бараките на ЗЛО. Стените бяха тухлени, облицовани е дърво, вратите също бяха дървени.

— Къде сме? — попита той.

— Това е ново помещение, вън от комплекса — отвърна доктор Пейдж. — Набираме доброволци за по-разширени изследвания и ни трябваше място, където да ги настаним.

Томас не повярва и на една дума от чутото. Защо ще свързват с равнотранс Обгорените земи, щом това място е предназначено за доброволци? Дали не е свързано по-скоро с Фаза 2 и езерните? И в двата случая не биваше да допуска плановете на ЗЛО да се осъществят.

— Разполагаме с вагонетка, която ще ни върне в централния комплекс — добави доктор Пейдж. — Чака ни много работа. — Последните думи, изглежда, бяха предназначени за Тереза.

— На какво разстояние е оттук? — попита Томас.

— Само на няколко мили по пътя. По-малко от две, ако минеш напряко през гората.

Той въздъхна облекчено.

— Хубаво. След Обгорените земи имам нужда от разходка на чист въздух, от която дробовете ми няма да се изпекат. Вие вървете — аз ще ви намеря там. — Краката го боляха от дългото ходене през последните дни, но ужасно му се искаше да остане сам. И да се подготви за разговора с Тереза.

— Какво пък… напоследък не сме забелязвали побърканяци из околностите — склони доктор Пейдж. — Но навън е тъмно. Виж какво ще ти кажа. Вземи гранатомет и ще ти позволя да го направиш. И един от нашите пазачи. Не, нека бъдат двама.

Томас понечи да възрази, но се отказа, когато видя лицето й. Ясно беше, че няма да го пусне сам.

След няколко минути двама въоръжени пазачи го придружиха вън от сградата.

— Най-добре да побързаме — рече единият от тях. Очевидно бе склонен да уважи желанието на Томас да остане сам, ала същевременно отговаряше за неговата сигурност. — Става късно.

— Вярно ли е, че напоследък насам не са се навъртали побърканяци? — попита Томас, докато се отдалечаваха от новата постройка и навлизаха в гората и мрака.

— Аха. Сигурно тези, които са живели наблизо, или са измрели, или са се озовали в ямата. Но все пак, заради мрака и студа ще е разумно да не се бавим.

На Томас му хареса, че мъжът не се опитваше да го командва. Поне засега. А другият сякаш бе ням.

— Добре, съгласен. Вие ли ще вървите отпред, или аз?

— Ще съм зад теб — отвърна приказливият, вдигна гранатомета и посочи към мястото, където се намираше комплексът, някъде отвъд гъстата гора. Томас бе преметнал своя гранатомет през рамо. — Така едновременно ще те виждам и ще мога да оглеждам гората. Ксавир пък ще пратим да разузнае напред. Така добре ли е?

— Разбира се. — Сякаш имаше избор. — Да тръгваме.

Без да каже нито дума, мъжът на име Ксавир ги заобиколи и потъна сред храсталаците. Томас потрепери от внезапния хлад и пое след него.

Измина около половин час, докато крачеха през тъмната и студена гора. Над тях се поклащаха клони като безброй дървени ръце, разперили пръсти, едва различими в беззвездната нощ. Томас насочи светлината на фенерчето си напред и от време на време я повдигаше нагоре, сякаш очакваше да зърне там някое призрачно създание от книжките. Жълти очи, нокти, привидения. Беше изплашен и съжали, че не тръгна с Тереза и останалите.

В гората отекна крясък на бухал и Томас подскочи. После се разсмя, както и пазачът зад него.

— Бухал? — рече гласно Томас. — Сериозно? Чувствам се като във филм на ужасите.

— Малко е страшничко тук — съгласи се мъжът. — Със и без побърканяци. Децата имаше от какво да се страхуват още преди изригванията.

— Така е. — Томас вдигна светлината от фенерчето нагоре, надявайки се да зърне очите на бухала. Понякога забравяше, че преди изблиците на Земята бе имало цяло едно животинско царство, което не се интересуваше от страшната болест. Но от животинчето нямаше и следа. Томас продължи нататък.

Тялото му се бе затоплило от движението, краката му се освободиха от предишната скованост. Трябваше да измине известно време, преди да осъзнае, че вече не вижда Ксавир отпред. Мъжът бе свърнал зад дънера на едно дърво, но когато Томас мина покрай него, вече го нямаше.

— Ксавир? — провикна се той.

Никакъв отговор, нито звук, нито помръдваме накъдето и да било.

Внезапно зад гърба му се чу шум, тропот на крака и строшени съчки. Томас се извърна да разбере какво става и в този миг чу нов звук. Нещо средно между жвакане и хрущене.

И тогава го видя.

Пазачът зад него бе спрял и бе изпуснал оръжието си. От устата му се стичаше кръв. Дълъг заострен клон бе забит отстрани в шията му и краят му бе окървавен. Мъжът още се свличаше на колене, а Томас вече видя и кой го е пронизал — нападателят все още стискаше другия край на клона и гледаше ухилено жертвата си, докато тя се давеше в собствената си кръв.

После нападателят погледна към Томас.

Беше Рандал.