Кодът на болестта

18.

224.10.20/3:14

Непознатият посочи черната дъска и кимна със сериозен вид, а устните му потрепнаха, сякаш се готвеше да заплаче. После прибра отново дъската под мишница.

Томас тъкмо понечи да го заговори, когато мъжът се обърна и се отдалечи. Нямаше друг избор, освен да го последва — инак трябваше пак да се върнат в ямата. Побърканяците от двете страни продължаваха да вият неистово, да крещят, да се зъбят и да протягат ръце. За Томас те се бяха превърнали само във фонов шум, той не сваляше втренчен поглед от гърба на непознатия.

Докато го следваха, те напуснаха тунела и трябваше да мине известно време, преди да осъзнаят, че ужасяващите звуци са утихнали. Мъжът ги отведе при металната врата, отвори я и пристъпи отвън. Почака, докато Томас и останалите сторят същото, сетне я затвори. Пазачите стояха там, където ги бяха оставили, и наблюдаваха мълчаливо сцената. После един от тях се приближи, вдигна веригата от земята и заключи вратата. Виковете на побърканяците сега бяха само далечно ехо.

Томас и приятелите му стояха притиснати един до друг, събрали се инстинктивно в защитен кръг. Алби и Миньо бяха смълчани, Тереза изглеждаше разтърсена от преживяното. Томас не можеше да свали поглед от непознатия мъж, който им бе показал странния надпис.

ЗЛО е добро.

Междувременно мъжът се приближи към тях и спря на няколко крачки. Огледа ги бавно, един по един и заговори за първи път:

— Вероятно се питате кой съм — поде той. Говореше бавно и спокойно. Прекалено спокойно, като се имаха предвид обстоятелствата. — Така и би трябвало. Видяхте бремето, което съм принуден да нося, тежестта, легнала на плещите ми. Три думички, приятели мои. Само три думи. Но се надявам тази нощ ви е научила, че тези три думи са най-важните на света.

— Кой сте вие? — попита Алби, изричайки въпроса, който вероятно измъчваше и останалите. — Тук ли… работите?

Мъжът кимна.

— Казвам се Джон Мичъл. Аз… — Той млъкна, покашля се и опря ръка на гърдите си. — Аз бях много важен за тази организация. Навремето. Някога. Аз бях… Аз… събрах оцелелите. Водачите. Доведох ги тук. Имах идея, приятели. Аз имах… идея! — Той изкрещя последната дума и от устата му се разлетя слюнка.

Томас отстъпи назад и останалите го последваха.

— Но после… виждате ли — продължи Джон Мичъл и сега очите му бяха разширени, изцъклени. — После се разболях от изблика. Проклетият… изблик. Положих толкова усилия да помагам на хората. — Главата му клюмна и по бузите му се търкулнаха сълзи. — Не е честно точно аз да се разболея. Скоро ще отида при…

Погледът му ги подмина, насочен към вътрешността на тунела. Към ямата.

— Но не бива… — заговори отново. — Не бива да свърша житейския си път тъй недостойно. Не и аз. Не и човекът, създал Коалицията за спасяване на света, борил се за оцеляването й, доказал важността й. Ще захвърлите ли такъв човек в ямата? Питам ви? Ще го направите ли?

Мъжът бе втренчил поглед в Томас. В гласа му се долавяше надигаща се истерия.

— Ще… го направите ли?

Томас поклати глава и изведнъж осъзна, че е много по-изплашен, отколкото от каквото и да е друго през тази нощ.

Джон Мичъл пристъпи към групата, толкова неуверено, че сякаш бе залитнал. Лицето му лъщеше от сълзи.

— Не съм тук, за да ви искам услуга — рече той. — Дойдох, за да ви покажа, че нямате избор. Длъжни сте да помогнете… на хора като мен. Да помогнете на бъдещите хора като мен. Разбирате ли? — Той подчерта последните думи, докато ги гледаше със сърцераздирателна печал в очите.

Пазачите не помръдваха, сякаш бяха восъчни фигури. Сенките пречеха да се видят очите им.

— Ние… разбираме — отвърна Тереза с далеч по-уверен глас, отколкото вероятно щеше да е гласът на Томас при тези обстоятелства. — Съжаляваме, че сте се заразили. Нашите родители също са болни и знаем какво е.

Лицето на мъжа внезапно се преобрази в ужасна, трепереща, червена маска. Очите му се изцъклиха, от устата му бликна гневна тирада:

— Нямате представа какво е! — изкрещя той и гласът му потрепери. — Как можахте да се опитате да избягате, да зарежете единствения ни шанс да намерим лек за тази болест!

Мъжът очевидно едва се сдържаше. Томас не знаеше колко още ще издържи на тази сцена. Изведнъж Миньо го заобиколи и застана отпред. Странно, но пазачите не направиха нищо, за да го спрат.

— Никъде нямаше да бягаме — заяви Миньо, опитвайки се да успокои треперенето в гласа си. — И не е редно да ни заплашвате по този начин.

— Какво си мислиш, че… — Мъжът неочаквано скочи напред и протегна ръце към гърлото на момчето. Сграбчи го, преди Миньо да успее да се дръпне, и пръстите му обгърнаха тънкото момчешко вратле. После двамата се свлякоха на земята. Джон Мичъл се претърколи върху Миньо и започна да го души.

Момчето риташе, извиваше нагоре гръб и се опитваше да разтвори пръстите на мъжа. Томас понечи да пристъпи напред, макар да не знаеше как да помогне, но Алби го изпревари, засили се, блъсна нападателя с рамо и го претърколи настрани. Миньо се надигна, поемайки си хрипливо дъх.

Междувременно Алби и Джон Мичъл се затъркаляха по земята, като всеки се опиташе да вземе връх над другия. В крайна сметка мъжът яхна Алби също както бе направил с Миньо. Този път Миньо се притече на помощ на приятеля си, преди Томас да успее да реагира. Той блъсна Джон Мичъл, събори го и двамата с Алби му се нахвърлиха.

Пазачите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се втурнаха да разтървават биещите се.

— Хайде стига — заговори жената, гласът й бе напълно спокоен. — Достатъчно. Виждате, че той не е добре.

Нито Миньо, нито Алби подсказаха с нещо, че са чули думите й. Жената извади пистолет, вдигна го и извика:

— Спрете веднага!

Томас и Тереза успяха да сграбчат приятелите си през гърдите и ги дръпнаха от поваления мъж. Скоро всички стояха един до друг, дишайки тежко, само мъжът остана да лежи на земята с окървавен нос и подута устна. Сетне, изненадвайки всички, дори пазачите, ако се съдеше по израза на лицата им, той коленичи, сплете пръсти и ги вдигна пред гърдите си.

— Моля ви — произнесе с разтреперан глас. — Моля ви, не ме съдете. Моля ви, спасете ме. Ако не мен, то тези, които идват след мен. Моля ви, умолявам ви. Моля ви, моля ви, моля ви. — Всяка негова дума бе мъчително ридание, сълзите се стичаха като малки потоци по лицето му. Раменете му се разтърсиха, гърдите му се повдигаха в мъчително хлипане.

— Моля ви, спасете ни. Моля ви, открийте лек. — Вече почти шепнеше.

А после от мрака край тях се появи Рандал, сякаш бе наблюдавал цялата сцена скрит в сенките. Приближи се мълчаливо и се изправи до Джон Мичъл.

— Ето в какво се превърна нашият свят — заговори Рандал. — Освен ако не си муни, разбира се, и докато не открием лек. Иначе ни остават две възможности. Да станем като… съществата, които видяхте в ямата, или да напуснем доброволно този свят, преди да сме изгубили разсъдък. Което ме помоли да сторя този добър човек, когато настъпи моментът. Надявам се, ще оцените усилията, които му бяха нужни, за да успее да състави няколко разумни изречения тази вечер. — Той кимна на пазачите. — Отведете ги вътре. Мисля, че часът на нашия стар приятел удари.

Рандал извади пистолета от кобура и го зареди.

— Какво ще правите? — възкликна Томас.

Рандал не отговори, но не беше и нужно.