Кодът на болестта

38.

230.03.15/15:15

Денят бе почти като всички останали. Закуска, няколко урока, после няколко часа в стаята за наблюдение. Обяд. Стаята за наблюдение. И през цялото време Тереза бе до него. Позволиха на Чък да дойде следобед.

Чък отляво.

Тереза отдясно.

Томас не знаеше каква точно е ролята му в плановете на ЗЛО. Засега му позволяваха да прави каквото поиска, да ходи където пожелае. Обикновено се хранеше в столовата с момчетата, които все още не бяха изпратени в лабиринта. Не се бе сближил с тези така, както с Нют, Миньо и Алби, но сред тях също имаше свестни. Особено му харесваха две момчета на име Джеф и Лио, макар че те бяха погълнати от това, което им предстоеше — очевидно бяха дочули слуховете за лабиринта. Останалите не настояваха особено да се сприятеляват.

Докато следеше мониторите, Томас за кой ли път си помисли, че поне засега се чувства добре. Че е доволен от положението, в което се намира.

— Какво става там? — попита Тереза, изваждайки го от унеса. Тя сочеше един от мониторите вдясно. Томас изведе картината на централния монитор, за да я виждат по-добре.

Група момчета, водени от Алби и Нют, се бяха скупчили около дървен навес, опрян в каменната стена близо до северозападния край на Езерото. В началото ЗЛО бяха оставили на момчетата тази примитивна структура, която да използват за убежище, с надеждата, че постепенно участниците в експеримента ще се възползват от пристигащите материали и ще построят нещо по-добро. През последните няколко седмици момчетата наистина крояха подобен план и дори бяха започнали да събират подходяща дървесина, която подпираха на стената. Някои от тях използваха този импровизиран навес, за да нощуват.

Но сега групата, събрала се близо до ъгъла, изглеждаше… обезпокоена. Първо, бяха се скупчили твърде плътно един до друг, като че не искаха да допуснат бръмбарите остриета да минат през редовете им и да заснемат какво има там. Второ, въртяха непрестанно глави и се озъртаха подобно на престъпници, замислящи или участващи в нещо незаконно. Алби и Нют шепнеха развълнувано или се караха, или даваха израз на безпокойството си.

— Какво може да са намислили? — промълви Томас и се наведе, сякаш можеше да види по-добре отблизо. Но нямаха никакъв достъп от този ъгъл.

Тереза побърза да натисна едно копче, което ги свързваше с командната зала — и където работеха важните хора.

— Някаква възможност да вкараме там бръмбар? — попита Тереза.

— Не — отвърна мъжки глас. Вероятно някой от психоекипа. Те избягваха да се намесват в случващото се в лабиринта, дори ако Томас и Тереза имаха предложения. — Нека си изиграят ходовете. Не бива да разберат, че ги следим постоянно.

— Не можем ли поне да получим картина на ставащото там? — попита Томас.

— Ще се опитаме — отвърна мъжът. — Край на връзката. — Чу се изщракване, очевидно бяха прекъснали линията, за да обсъдят помежду си действията. С други думи, казваха им „Оставете ни на мира“. Понякога го правеха.

Някакво движение на екрана привлече вниманието на Томас. Алби се бе наклонил под навеса се бореше с нещо, защото тялото му изглеждаше напрегнато от усилието. Нют се присъедини и двамата извлачиха някакъв предмет от мрака вътре на сивкавата светлина — фалшивото слънце вече залязваше зад огромната стена на запад и този район на Езерото тънеше в сянка.

— Какво… — поде Тереза. — Какво е това?

— Това е човек! — извика Чък и Томас подскочи от изненада.

Хлапето беше право. Алби и Нют държаха всеки по един крак и влачеха тялото към мястото, където се допираха северната и западната стена. Когато стигнаха там, Алби коленичи и удари момчето в лицето. Тереза извика от изненада, а Томас отстъпи неволно назад. Алби замахна силно и халоса момчето отново, после още веднъж. Нют го сграбчи за ръката и го задърпа настрани.

— Можеш ли да познаеш кой е това? — попита Тереза.

Чък бе заобиколил пулта и почти бе опрял лице в екрана.

— Аз го познах — рече той. — Това е Джордж.

— Същият, който посрещна Зарт в Езерото? — попита Томас. — Та това беше само преди двайсет и четири часа. Как е възможно всичко да се е объркало за толкова малко време?

— Кое се е объркало? — обади се Тереза. — Та ние изобщо не знаем какво става там. Защо Алби се опитва да пребие Джордж?

Томас забеляза, че един от мониторите вляво внезапно оживява. Някой от бръмбарите бе пратен да наблюдава сцената отблизо през бръшляна.

— Чък, върни се тук — тросна се той. — Не виждам добре всички монитори.

Чък се подчини, лицето му имаше изплашено изражение. Томас прехвърли образа от монитора на централния екран. Почти в същия миг камерата надзърна през клоните, показвайки от птичи поглед Алби, Нют и Джордж. Въпреки шума, който издаваха металните крилца на бръмбара, явно никое от момчетата не го забеляза.

Сега Томас виждаше всичко съвсем ясно и можеше да чуе дори дишането им.

Джордж бе в ужасно състояние. Той се гърчеше на земята, напрегнал мускули, сякаш вкочанени в това положение, набъбнали и изопнати. Очите му бяха изцъклени, устните — стиснати в тясна и бледа цепнатина, кожата на лицето му изглеждаше като одрана, сварена и изопната отново. Томас премигна объркано и потърка очи. Джордж приличаше по-скоро на манекен от студио за специални ефекти, отколкото на жив човек. Докато се гърчеше, сякаш изпитваше невъобразими болки, издаваше остри, хленчещи звуци през здраво стиснатата си уста.

— Какво, по дяволите, му е станало? — извика Нют. Още едно момче стоеше до него — Томас не го познаваше. То заговори:

— Нали ви казвах бе, сбърканяци. Тръгнахме да изследваме лабиринта. Той вървеше пред мен. Чух един от онези механични звуци, после Джордж изпищя. Едва успях да го домъкна тук. — Изглеждаше ядосан и объркан.

— Кой е този? — попита Томас. Напоследък гледаше на обитателите на Езерото като на свои стари приятели.

— Казва се Ник — обясни Чък. — Все си бърка в носа.

— Сериозно? — погледна го насмешливо Томас. — И сега ли?

— Само това знам за него!

— Не искам другите да го виждат — заяви Алби. — Ще настъпи истинска паника. Но като гледам, май вече няма надежда да го избегнем.

— А защо го удряше в лицето? — попита момчето на име Ник и изгледа ядосано Алби. — Той ми е приятел, ако не знаеш. Има нужда от медицинска помощ, а не някаква луда глава да го блъска по носа.

— Опитваше се да ме ухапе, бе човек! — кресна в отговор Алби. — Назад!

— Момчета, успокойте се — намеси се Нют и пристъпи между тях. — Да се помъчим да разберем какво става. И какво можем да направим.

Стояха надвесени над Джордж, който видимо се влошаваше. Главата му бе подута и сякаш всеки миг щеше да експлодира. Кожата му бе зачервена като на сварен рак и подпухнала. На слепоочията му бяха изпъкнали вени. А очите му… те бяха огромни. Никога досега Томас не бе виждал нещо подобно.

— Видя ли кой го нападна? — обърна се Алби към Ник, сякаш забравил, че допреди малко двамата бяха готови да се сбият.

Ник поклати глава.

— Нищо не видях.

— Джордж каза ли нещо? — попита Нют.

Ник кимна.

— Ами да, струва ми се. Не съм сигурен, но… мисля, че непрестанно шепнеше: „ужили ме, то ме ужили… ужили ме“. Беше много странно, човече. Като че бе обладан от някакъв зъл дух. Какво ще правим с него?

Томас се облегна на стола. Чутото го разтърси дълбоко.

„То ме ужили.“