Кодът на болестта

60.

231.12.13/6:11

Томас се събуди, преди да се включи алармата. Не искаше да буди Тереза, преди да се е наспала добре, затова остана да чака. Опипваше тялото си, докосваше внимателно превързаните места и присвиваше болезнено устни. Времето се влачеше със скоростта на охлюв.

Беше си подарил цял един ден, за да се възстанови напълно, да си събере мислите и да подготви точен план, с който да убеди Тереза. И с всяка изминала минута силите му се възвръщаха.

Искрата се разпали от един разговор, който бе дочул вчера в столовата. Ставаше дума за „слузести същества“. Томас не чу много, но беше сигурен, че е свързано по някакъв начин с онези странни сияещи вани, в които с Нют бяха видели да растат и помръдват чудовищни органи. Зловещ спомен.

Но и още едно доказателство, че ЗЛО никога нямаше да се спре. Пред нищо.

Най-сетне търпението му се изчерпа.

„Будна ли си?“ — попита той Тереза.

Изминаха само три секунди.

„Да“ — отвърна тя. Нямаше и следа от укор, че я е събудил, което бе добро начало.

„Чакай ме на закуска веднага щом отворят столовата. Седни близо до мен, за да можем да разговаряме шепнешком.“

Не беше сигурен дали ЗЛО не могат да подслушват телепатичната им връзка и искаше разговорът им да се запази в тайна.

„Добре.“ — Тази сутрин Тереза не беше многословна, но толкова по-добре за него.

„Страхотно. Ще се видим скоро.“ — Той стана от леглото и закуцука към душа.

В столовата Томас намери тихо местенце далече от неколцината служители, дошли по-рано. Взе си закуска и седна да чака Тереза. Изпи три чаши вода. Накрая побутна подноса встрани, скръсти ръце и се намести неспокойно на стола. Тереза най-сетне се появи, но пропусна шублера с храна и дойде право при него.

„Какво има?“ — попита го мислено.

— Нищо — отвърна той. — Ще разговаряме на глас.

Седнаха, опрели рамена един в друг, Томас се наведе към нея и започна да шепне:

— Искам да ме изслушаш без предубеждение, ясно? Чуй ме докрай, преди да започнеш да възразяваш.

Тя го погледна изпитателно, сякаш търсеше обяснение на лицето му. После кимна и зачака.

— Извинявай, но това е много важно за мен. Виж, Тереза, аз съм… на края на силите си. На абсолютния край. Пречистването, лъжите, жестокостите в лабиринта. През последните няколко дни дочух достатъчно, за да се досетя, че ЗЛО подготвят нов етап на изследванията — в Обгорените земи и кой знае какво още. Ти знаеше ли нещо за това?

Тереза поклати глава, изглеждаше искрено изплашена.

— Да ти призная, подозирах нещо, а после се стигна до експедицията в Обгорените земи, тази нова постройка, равнотранса. Но не са споделяли с мен нищо. — Тя млъкна и отново поклати глава. — Сигурен ли си, че си дочул правилно?

— Напълно.

— Понякога е много трудно да им повярваш, нали?

Реакцията й накара Томас да почувства, че току-що е преодолял първото препятствие.

— Точно така — рече той. — Аз бях в Обгорените земи. Ужасно място. Видях и онези лигави същества, които подготвят в лабораторията. Приличат на излезли от кошмар. Тереза, това трябва да спре. Всичко това трябва да спре. Говоря сериозно.

Тя не бързаше да отговаря и чувствата й оставаха тайна за него. Но Когато най-сетне заговори, той усети в думите й едва доловим трепет.

— Какво можем да направим, Том? ЗЛО е голяма организация. Каквото и да вършат в нея, те все пак имат оправдание.

— За лека ли говориш? — тросна се Томас. — Никога няма да го открият. Просто не го вярвам. След цялото това време и след всички тези изпитания не разполагат дори с експериментално лечение, с първичен продукт, който да подложат на тестове. Единственото, което правят, е да измислят нови и нови променливи и да търсят някакъв мистериозен, нелеп модел.

— Наистина ли мислиш, че смятат да ги пратят в Обгорените земи? — попита тя.

— Да. Ти не мислиш ли?

Тя въздъхна.

— Сигурно си прав.

— Тереза, тези хора са наши приятели. Спомни си хубавите часове, които сме прекарвали заедно. Божичко, ако не друго, представи си как хвърлят Чък в Обгорените земи, в оня град, претъпкан с побърканяци.

Последното, изглежда, я засегна. Очите й се напълниха със сълзи.

— И така да е — въздъхна тя. — Какво бихме могли да направим? Само двама сме срещу могъща империя с всичките й оръжия.

Беше ударил часът да й каже. Той събра всичкия си кураж и продължи:

— Сега искам да ме изслушаш внимателно. Първо, ще убедим доктор Пейдж да ни прати в лабиринта. Ще й кажем, че имат нужда от известна промяна в равновесието на силите. Но трябва да сме сигурни, че ще ни прехвърлят, без да изтриват паметта ни. Това е ключът. Ще изтъкнем, че е необходимо да направим обстоен анализ на положението вътре и да се върнем с доклад. За психолозите това ще е като Коледа по никое време — представи си всички тези променливи, които ще отчетат. Можем да се престорим на ентусиазирани от идеята, да ги убедим, че и ние го искаме. Няма значение какво ще говорим, важното е да ни прехвърлят.

— А после какво? — попита тя. Поне не беше отхвърлила веднага идеята.

— Ще се подготвим старателно. Ще вземем ключове за оръжейната или ще скрием оръжия близо до изхода на лабиринта. Ще изтеглим всичката налична информация за скръбниците, ще открием как да ги изключваме. Ще се ориентираме къде е най-близкият град, до който можем да се доберем, след като измъкнем всички от лабиринта. После влизаме, прекарваме няколко дни като езерни, убеждаваме момчетата, съставяме план и го осъществяваме.

— От устата ти звучи толкова лесно — рече тя. — Но не забравяй, че ще следят всяко наше движение и ще чуват всяка дума.

— Тогава ще трябва да си шепнем, нали? Ще разговаряме в мрака, ще избягваме бръмбарите остриета, каквото е нужно. Те ни вярват и трябва да се възползваме от това.

Тереза се наведе към него и почти опря устни в ухото му. Дъхът й стопли кожата му.

— Наистина ли си мислиш, че можем да влезем в лабиринта, да съберем езерните и да излезем с тях? Без да убием един куп хора? И без самите ние да загинем?

Той въздъхна.

— Зная, че звучи невероятно. Но по-лошо е да седим тук, без да се опитаме да ги спрем.

Тя въздъхна, но не каза нищо.

— Тереза, аз изливам пред теб душата си. Вероятно стана заради историята с Чък. Толкова много обичам това хлапе. Не мога… просто не мога да позволя на ЗЛО да го нарани. Да не говорим за другите. Не мога. Моля те, кажи, че ще си с мен.

Никога преди не бе говорил с нея по този начин. Беше изложил всичко като на длан.

Тя го погледна с изплашени очи.

— Сериозно си го намислил, така ли?

— Напълно. Като го казах на глас, се почувствах още по-сигурен.

Тя замълча. Този път за по-дълго време.

— Добре, дай ми двайсет и четири часа да го обмисля.

След което стана и си тръгна, оставяйки след себе си един силно обезпокоен приятел. В края на краищата й бяха нужни само Четиринайсет часа. Томас прекара този ден, възползвайки се от свободното време. Между изследванията и тестовете той прерови таблета за всякаква налична информация за скръбниците във файловете, които не бяха защитени с пароли. Неутрализирането на тези същества щеше да е от жизненоважно значение при опита им за бягство. Не откри много, но се натъкна на схема на биохимичните им вериги, забравена сред цял куп разнообразни данни във файл отпреди година.

Лежеше в леглото и изучаваше схемата, търсейки слаби места, Когато Тереза го повика телепатично.

„Добре — рече тя. — Съгласна съм.“

Томас едва не скочи от леглото.

„Наистина? Ще участваш?“

„Заради теб. Заради Чък. Ще ти помогна.“

„Страхотно. Направо страхотно. Остава само да убедим доктор Пейдж.“

„Не се тревожи за това. Мисля, че ще й хареса идеята да ни внедрят в група А.‍ а Арис и Рейчъл в група Б.‍ Остави на мен да се погрижа.“

„Ще се справиш ли?“

„Ще се справя. Още утре ще я потърся.“ Томас стоеше в стаята за наблюдение и гледаше как Нют се храни край високия пилон в средата на Езерото. По някаква причина беше останал сам. Може би имаше нужда да бъде насаме. Може би му бе омръзнало да дрънка празни приказки с Чък. Беше приседнал там, дъвчеше замислено и въртеше бавно глава.

Томас си спомни за Лизи, сестрата на Нют, която живееше в бараките на група Б.‍ Няма ли да е страхотно, ако може да спаси и двамата?

— Нют, идвам за теб — прошепна Томас толкова тихо, че едва ли някой би могъл да го чуе. — Идвам за всички вас, приятелю.

На следващия ден получи официално становище.

Доктор Пейдж бе одобрила прехвърлянето на елитната група в лабиринта.