Кодът на болестта

19.

224.10.20/4:01

Никой не заговори. Нито дума. Прибраха ги в комплекса на ЗЛО и ги поведоха. Томас и приятелите му мълчаха като вцепенени. Двама пазачи ги придружиха до асансьорите и после по коридорите. Най-сетне стигнаха до асансьора, който водеше нагоре. Тук мъжът отдели Миньо и Алби, които едва успяха да им кимнат на раздяла, а Томас и Тереза бяха насочени към близката врата. Докато вървяха по следващия коридор, Томас беше напълно погълнат от мрачните си мисли.

Най-сетне, след едно сякаш безкрайно пътуване, Томас и Тереза се озоваха пред вратите на своите стаи, охранявани единствено от жената.

— Ето че пристигнахме — обяви тя.

Тереза се прибра, без да каже нито дума.

— Как може да го направи? — избухна Томас, внезапно завладян от гняв. — Да застреля човек просто така, да насочи оръжие в тила му и да дръпне спусъка?

„И да зашлеви едно петгодишно момче“ — искаше да добави, но премълча.

Жената въздъхна, давайки израз на чувства, твърде сложни, за да бъдат разбрани.

— Джон Мичъл, човекът, благодарение на когото всички ние сме тук сега, го помоли да го направи. — Тя отвори вратата. — Хайде, трябва да си лягаш. Ще мине доста време, преди отново да се срещнеш с приятелите си.

— Колко? — попита Томас, изненадан от внезапното съобщение. Не му беше хрумвало, че ще ги разделят.

— Няколко години, така ми казаха — отвърна жената. — Чака ви доста работа, а и всеки има нужда от сън. Така че… без повече среднощни забавления. Заради собствената ви безопасност. — Тя се обърна и се отдалечи забързано.

Томас влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея, загледан в скучната, позната до болка обстановка, която обитаваше, откакто го бяха докарали в комплекса на ЗЛО.

„Няколко години“ — бе казала жената. Изведнъж го споходиха нови опасения. Ами ако му забранят да се среща и с Тереза?

Ако не им позволят да работят над проекта с лабиринтите? Не, Маквой каза, че се нуждае от помощта им. Едва ли случката от тази нощ ще промени нещо. Той се изтегна на леглото, но не успя да заспи. Скоро часовникът изписука, напомняйки, че е време за закуска, ала той все още не можеше да се отърси от видяното през тази нощ. Мисълта, че само преди няколко часа е бил на крачка от тълпа побърканяци, споменът за виковете им, за злощастното им съществуване. Те бяха хора, ала същевременно в тях нямаше нищо човешко. Спомни си за Джон Мичъл и жалкия край на живота му.

Замисли се за изблика. За тази отвратителна напаст.

А ЗЛО искаха да открият лек срещу нея. Искаха да им помогне. Не трябва ли и той да го иска? Главата го болеше от всички тези въпроси, а междувременно бе дошло време за закуска. На вратата се почука. Беше доктор Пейдж.

Томас я попита знае ли за среднощните събития. Тя му отговори с тъжна усмивка.