Кодът на болестта

26.

226.11.14/3:17

Дойдоха за Томас часове преди зазоряване.

Рандал, доктор Левит и Рамирес. Тримата мускетари. Въпреки че бе сънен и уморен, Томас знаеше, че щом тримата идват заедно, нещо лошо се е случило. Или предстои да се случи. Скочи на крака веднага щом го събудиха.

— Какво става? — попита.

— Защо ми се струва, че знаеш много добре какво става — отвърна с висок и рязък глас Рандал. — И тъкмо затова идваш с нас, още сега. Нуждаем се от твоята помощ.

Томас понечи да попита нещо, но доктор Левит го прекъсна:

— Хайде, Томас. Всичко ще бъде наред. Само прави каквото ти казват.

— И побързай — добави Рамирес. Томас за първи път чу гласа му тази вечер.

Тримата го поведоха по коридорите, като от време на време, на завои или пред кабинките на асансьори, го хващаха за ръката, сякаш се нуждаеше от насочване. Не се държаха грубо и очевидно бързаха.

Спряха, когато стигнаха пред масивна бронирана врата.

Рамирес опря палец в стъкленото табло и произнесе името си. Вратата се отвори. Рандал побутна Томас да влиза.

Томас искаше да получи обяснения, но реши, че ще е по-добре да мълчи. Рандал се държеше по-мило, отколкото в нощта, когато ги отведоха до ямата на побърканяците, затова не желаеше да го дразни. Намираше се на ново и непознато място — предполагаше, че това е някакъв контролен център на отдела за безопасност. По стените бяха накачени големи монитори, на които се виждаше всичко — от болнични стаи, до участъци от незавършения лабиринт. Странно, но картините от лабиринта се поклащаха, сякаш камерите са били монтирани на гърбовете на ядосани котки. В центъра на помещението се издигаше масивен пулт, върху който имаше още монитори и табла, а пред него бяха поставени няколко стола. Двама пазачи седяха там, втренчили очи в екрана вдясно.

Томас проследи погледа им и дъхът му секна. Видя Миньо, в малка стая, завързан за стол — въжетата се впиваха в кожата му, — с окървавено и подпухнало лице. Гледаше право в камерата, но явно не знаеше за съществуването й, защото лицето му не трепваше. Томас не можеше да не се възхити на невъзмутимото му поведение. И същевременно да не съжали приятеля си. Очевидно Миньо се бе опитал да избяга и го бяха хванали.

— Неприятно ми е да го кажа — поде Рандал, — но изглежда, че твоето приятелче не си е взело урок от предишния опит да излезе навън. Предполагам, че сме били твърде меки. Сега нямаме друг избор, освен да се поправим. Съгласен ли си?

Томас не откъсваше очи от Миньо, който гледаше право в него. Възможно ли бе да са поставили двупосочна камера? Томас внезапно се почувства смутен.

— Точно сега мълчанието не е най-добрата политика — обади се доктор Левит. — Сядай и да поговорим. Хора като Миньо и Гали — хора, които смятат, че стоят над опитите ни да помогнем на човечеството — трябва да бъдат държани изкъсо. Надявам се, че поне ти ще научиш нещо от тази сцена.

Рамирес сложи ръка на рамото на Томас и го побутна към един от свободните столове.

— Свободни сте — нареди Рандал.

В първия миг Томас не разбра какво има предвид, но после съобрази, че говори на двамата охранители, които се надигнаха.

Рамирес седна на стола вляво от Томас, доктор Левит се настани отдясно. Рандал застана между пулта и мониторите и скръсти ръце, сякаш се готвеше да изнесе лекция.

— Томас — поде той, — да си говорим честно. Нали знаеш, че ви наблюдавахме, когато ти и приятелите ти се събирахте нощем? Може да си млад, но едва ли си толкова глупав да мислиш, че можете да се измъкнете от нас.

Томас понечи да отговори, но не посмя. За съжаление, бе се надявал, че поне ги е надхитрил. Не знаеше защо са им позволявали да се събират, но като гледаше сега назад във времето, осъзна, че е допуснал да приеме желаното за действително. Той кимна.

Рандал опря ръце на пулта и се наведе към Томас.

— Слушай — продължи той. — Не сме се събрали тук да те наказваме за грешките на Миньо. В края на краищата видяхме, че се опитахте да го разубедите. Но има някои ценни уроци, които могат да се извлекат от тази случка, и смятаме да се възползваме от създаденото положение.

Томас нямаше търпение да разбере накъде бие Рандал.

— Сега ще седиш с нас и ще гледаш, докато даваме на Миньо един урок. Трябва ни свидетел, това е истината. Някой, който да разкаже на останалите. Не може да позволим нещо подобно да се случи отново. Искаме другите да осъзнаят, че действията им имат последици.

— Какво ще му направите? — почти извика Томас и погледна изплашено своя приятел.

Рандал трепна от внезапната му реакция, но после продължи, сякаш не бе чул въпроса му.

— Когато приключим, ще доведем Тереза, за да й покажем и на нея. Същото ще направим и с Арис и Рейчъл в контролната зала на група Б.‍ Но искаме да си сам, докато гледаш, без присъствието и утехата от близостта на твоите приятели.

— Това ще е голяма крачка в нова посока — добави доктор Левит. — Остават само година-две до Лабиринтните изпитания, ако се съди по сегашния ви напредък. — Той посочи с ръка стаята. — Ще идваш доста често тук, след като пуснем първите опитни екземпляри в лабиринта. Така че го приеми като обучение. Ясен ли съм?

Томас мълчеше. Понякога се държаха толкова снизходително с него.

— Томас! Ясен ли съм?

Внезапно Томас почувства толкова силен гняв, че едва успя да се овладее — беше като остър недостиг на въздух.

— Пределно ясен — отвърна той.

Рандал посочи един друг монитор, където не се виждаше Миньо. Там имаше овален контейнер, с панти от едната страна и тънка пролука от другата. Приличаше на ковчег, но за някой много охранен извънземен.

— Какво е това? — попита Томас, надушвайки поредната клопка. Ала междувременно в него надви любопитството.

— Това е пашкул, Томас — отвърна Рандал. — Пашкул на биомеханично същество, което разработихме с помощта на военните. За момента сме го кръстили скръбник. Все още е в доста ранен стадий на разработка, макар че напоследък можем да се похвалим с доста голям напредък. Мисля, че сме само на две или три модификации от създаването на перфектното лабиринтно чудовище.

Томас бе толкова изумен от чутото, че можеше да си представи какъв глупав израз се е изписал на лицето му. Затвори уста и премигна няколко пъти.

— Е, какво очакваш да се случи сега? — попита Рандал.

— Аз… аз не… да очаквам ли? — Не знаеше какво повече да каже. — За какво изобщо говорите? Биомеханично същество. Чудовище в лабиринта? Как го нарекохте? Скръбник?

— Скоро ще узнаеш всички подробности — обади се Рамирес. — Честно казано, не смятахме да споделяме тази информация с теб още известно време, но след като възникна удобен случай… Като човек, работил от самото начало в екипа за усъвършенстване на живи оръжия, ще ти призная, че това, което виждаш, е истинско постижение.

— Накратко — добави Рандал, — ако искаме да разберем как функционират мозъците на мунитата, въпреки че са поразени от изблика, трябва да сме в състояние да стимулираме всякакъв вид чувства и мозъчна активност, каквито се срещат при нормалните хора. Започнем ли веднъж Лабиринтните изпитания, тези създания ще ни бъдат незаменими помощници. Трябва да видиш докладите на психоекипа. Много са интересни.

Томас разтърси глава. Имаше чувството, че над него е преминала тъмна сянка. Че нещо е изсмукало живота от въздуха и въздуха от гърдите му. Всичко, което му казваха тези хора, всяка тяхна дума го караше да се чувства все по-зле.

— Да приключваме с това — рече Рандал. Той посегна и натисна нещо. — Давай, Алис. Отвори контейнера.

Процепът в единия край на пашкула започна да се разширява. При отварянето отвътре бликна пара и за известно време закри гледката. Помещението се изпълни с гъста, мътнобяла мъгла. Томас погледна към монитора, на който се виждаше Миньо. Момчето най-сетне бе откъснало поглед от камерата и сега гледаше някъде вдясно. По пода от тази страна се плъзгаха мъгливи повлекла.

Томас се надигна и усети, че кожата му е покрита със студена пот.

Миньо бе в едно и също помещение с пашкула.