Кодът на болестта

34.

229.11.22/8:47

„Виж Миньо“ — каза Тереза на Томас.

Беше сутринта преди големия ден — първото прехвърляне в лабиринта. Четиресет момчета от група А бяха строени покрай стената на коридора, готови за последния си медицински преглед. Нют, Миньо, Алби, Гали — всички момчета, с които Томас бе станал толкова близък през последните няколко години, — бяха част от групата. Между тях сновяха сестри, вземаха кръвни проби, мереха температурата, преглеждаха очите, гърлата.

„Да, виждам го“ — отвърна Томас. Двамата с Тереза присъстваха по молба на председателя Андерсън, за да наблюдават и оказват помощ. Но всичко, което той изпитваше, бе само дълбока тъга от предстоящата раздяла.

Миньо бе през десетина момчета от мястото, където стояха двамата с Тереза, и през цялата сутрин пристъпяше нервно от крак на крак. Но сега промяната бе още по-тревожна — тялото му бе като зареден пистолет, с изопнати, готови за действие мускули.

„Божичко — въздъхна мислено Томас. — Дано не е намислил пак да опита нещо. Какво смяташ?“

Всъщност имаше десетки неща, които можеха да обезпокоят или изплашат неговия приятел. В стаята за преглед — която виждаха всеки път, когато се отвореше вратата — бе пълно с медицински апарати, окачени над всяко от леглата, приличаха на маски на роботи, метални, свързани с безброй кабели и тръби. Томас предполагаше, че са предназначени да улавят параметрите на гибелната зона, основа за бъдещите изследвания в лабиринта.

„Ела с мен“ — подкани го Тереза. Тя се отдели от стената и тръгна към Миньо. Томас я последва. Тереза се държеше с властна увереност и сестрите се отдръпваха от пътя й. Спря пред Миньо и сложи ръка на рамото му. Той трепна и за кратък миг Томас си мислеше, че ще избухне, но сетне момчето видимо се овладя. За изненада на Томас очите му се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — каза му Тереза. — Не влошавай нещата, като се мъчиш да се бориш с тях. Всичко ще бъде наред в лабиринта. Ще видиш.

— Вие идвате ли с нас? — попита Миньо.

Въпросът му ги завари неподготвени.

— Амиии — проточи колебливо Тереза.

— Още не — побърза да вметне Томас, но спря дотук. Не му се щеше да го разпитват повече.

За миг на лицето на Миньо се изписа гняв.

— Сериозно? И ме съветвате да не се боря с тях? Дали не искахте да кажете — с нас! Какво всъщност търсите тук, Томас? Не виждам да ви бодат и подкарват като добитък.

Алби, който стоеше наблизо, извърна глава.

— Да, той има право — рече. — Ще ни хвърлите във вихъра на вашия велик експеримент, а после ще се приберете по стаите си и ще си легнете? Смятахте ли изобщо да ни го кажете? Или щяхте да ни оставите да си мислим, че идвате, а после… изненада!

Томас не знаеше какво да отговори. Беше привикнал с идеята, че между него и тях няма разлика. Че не ги е грижа, задето с Тереза са отделени и имат други задачи. Как да си помисли, че това има значение? Че накрая ще се обърне срещу тях?

— Какво? Забрави ли сценария, който трябва да следваш? — подхвърли ядно Алби. — Или се тревожиш да не обезпокоиш приятелчетата си? — Той кимна към лекарите и сестрите, които продължаваха работа сякаш нищо не се бе случило.

— Момчета, стига. — Тереза най-сетне се бе съвзела. — Не сме различни от никого от вас. Просто правим каквото ни кажат.

— И от това се чувствате по-добре — подсмихна се Алби. Той скръсти ръце и се облегна на стената, извърнал глава настрани. Отношенията им бяха изопнати докрай.

Изведнъж Томас осъзна цялата сериозност на положението. Щяха да пратят приятелите му в лабиринта, а той оставаше. Не знаеше дали изобщо някога ще дойде и неговият ред. Беше различен от тях и вече никой не можеше да го отрече. Стояха срещу него, облегнати на стената, и се държаха, сякаш той го е знаел през цялото време. Сякаш ги е лъгал. Дори Нют, в края на редицата, поглеждаше Томас с гневно изражение.

Миньо мълчеше, но и на неговото лице се четеше хлад, дори ненавист. И страх от предстоящата промяна — за всичко това най-лесно бе да вини Томас. И той го разбираше.

Миньо отблъсна ръката на Тереза от рамото си.

— Алби е прав — рече той. — Опитвах се да ви вярвам. Мислех си, че ще ни помогнете. Но сега вече разбирам какво сте правили. През цялото време сте помагали само на тях. Всичко е било, за да ни подготвите да сторят това с нас, нали? — Той се удари с юмрук в гърдите при последните думи.

— Миньо, чуй ме… — поде Тереза.

— Махай се от очите ми! — кресна Миньо.

Светът се разпадаше и Томас не знаеше какво да направи. Алби, Миньо, Нют. Допреди пет минути ги смяташе за най-добрите си приятели, беше сигурен, че го разбират и подкрепят във всичко. А сега този свят бе рухнал само в един миг и той стоеше пред тях като кръгъл глупак. Всичко, което им бе казвал, звучеше като лъжа дори за него самия. С крайчеца на окото си забеляза, че някой се приближава по коридора. Обърна се и видя, че е Гали. Беше напуснал мястото си в редицата и лицето му бе почервеняло от гняв. Две сестри подтичваха отзад в опит да го задържат, преди да е стигнал до Томас.

— Томас! — извика момчето и ускори крачка. Едва сега, когато се приближи, Томас видя, че на лицето му не се чете гняв — по-скоро беше страх. — Трябва да ни помогнеш! Не можеш ли?

Сестрите най-сетне застанаха до него и го уловиха за ръцете.

— Знаем, че имаш известна тежест пред тях. Помогни ни, моля те! — Говореше с нескрито отчаяние и се опитваше да не изпусне Томас от погледа си, докато сестрите го дърпаха назад, към стаята за прегледи.

Томас беше безсилен. Докато оглеждаше редицата момчета, които доскоро му бяха най-близки приятели, сърцето му се късаше — отново и отново. Миньо, Алби, Нют — погледът му се замъгли от напиращите в очите му сълзи. Как така всичко бе рухнало изведнъж?

Трябваше да каже нещо, не биваше повече да мълчи. Скоро щеше да е съвсем късно. Трябваше да поправи това. Нека да знаят, че грешат, че двамата с Тереза не работят за ЗЛО. Няма да им помагат, дори ако прехвърлянето на хора в лабиринта е единственият им път към спасение. Или ако ще помагат, тогава нека и те двамата идат в лабиринта.

Томас отвори уста, готов да даде воля на тези мисли, на молбите и извиненията.

Но нещо се случи. Нещо дълбоко в ума му прещрака и той изпита чувството, че някаква гигантска, невидима ръка е сграбчила тялото му и го ръководи вместо него — задейства импулси по нервите, контролира мислите му. Беше изгубил напълно власт над себе си, сякаш бе обладан от някакъв зъл дух. Думите, които в края на краищата произнесе, бяха против волята му.

— Съжалявам — рече с глас, който дори на него прозвуча чужд и безсърдечен. — Нищо не мога да направя.

А след това остана да наблюдава, ням и безсилен, докато отвеждаха приятелите му.