Кодът на болестта

Пролог

Заваля сняг в деня, когато убиха родителите на момчето. По-късно нарекоха смъртта им злощастен случай, но той беше там и знаеше, че нямаше нищо случайно.

Снегът дойде преди тях, почти като студена и бяла поличба, сипеща се от сивото небе.

Помнеше добре колко объркано бе всичко. Знойни горещини измъчваха града месеци наред — месеци, които се бяха проточили в години, безкрайна поредица от дни, изпълнени с лепкава пот, болка и глад. Той и семейство му бяха сред оцелелите. Изпълнени с надежда сутрини се превръщаха в следобеди на мъчително търсене на храна, на шумни побоища и ужасяващи звуци. А после и вечери, в които жегата малко по малко се уталожваше. Тогава сядаше заедно със семейството си да гледа как светлината в небето гасне и светът бавно изчезва пред погледа му, и се питаше дали ще го види отново на зазоряване. Понякога идваха побърканяците, независимо дали е ден, или нощ. Но в семейството му не говореха за тях. Нито майка му, нито баща му и със сигурност не и той. Струваше му се, че ако признае гласно съществуването им, може да ги повика, както се викат демони със заклинания. Единствено Лизи, с две години по-малка и дваж по-храбра, не се плашеше да говори за побърканяците, сякаш само тя бе достатъчно мъдра, за да погледне отвъд суеверните предразсъдъци.

А бе само едно малко момиче.

Момчето знаеше, че той трябва да е куражлията, този, който утешава по-малката си сестричка.

„Не се бой, Лизи, мазето е залостено здраво, светлините са угасени. Лошите хора няма да разберат, че сме тук.“

Но винаги му бе трудно да намери подходящите думи. Вместо това я прегръщаше силно, притискаше я сякаш бе неговото любимо плюшено мече. И всеки път тя го тупаше по гърба. Обичаше я толкова силно, че понякога го болеше сърцето за нея. Притискаше я в обятията и се кълнеше, че никога няма да позволи на побърканяците да й сторят нещо лошо, ала същевременно очакваше с нетърпение да усети топлата й длан на гърба си. Двамата често заспиваха така, сгушени в ъгъла на мазето върху стария матрак, който баща им бе смъкнал долу по стълбите. Майка им винаги ги завиваше с одеяло въпреки горещините — това бе нейният начин да се противи на слънчевите изригвания, унищожили всичко.

Нов онази сутрин се събудиха от чудна гледка.

— Деца!

Беше гласът на майка им. Той беше сънувал нещо, някакъв футболен мач, топката подскачаше по зелената трева, насочена към опразнената врата насред пуст стадион.

— Деца! Събудете се! Елате да видите!

Той отвори очи и видя, че майка му надзърта през малкото прозорче, единственото в мазето. Беше свалила дъската, която баща им бе заковал предната вечер, както правеше винаги по залез. Мека, сива светлина озаряваше лицето й и изцъклените й в почуда очи. И се усмихваше, както не беше правила от много отдавна.

— Какво става? — изломоти той, докато се надигаше. Лизи потърка очи, прозя се и се затътри след него към мястото, откъдето майка им гледаше сивата светлина.

Помнеше няколко неща за онзи момент. Докато поглеждаше навън, присвил очи, за да привикне към светлината, баща им продължаваше да похърква като спящо чудовище. По улицата не се виждаха побърканяци, небето бе скрито зад облаци — нещо много рядко в онези дни. Той застина, когато видя белите снежинки. Сипеха се от сивия небосвод, въртяха се и танцуваха, сякаш се присмиваха на гравитацията, и подскачаха, преди отново да литнат надолу.

Сняг.

Сняг.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той леко задъхано, като употреби ругатнята, която бе научил от баща си.

— Но, мамо, как е възможно да вали сняг? — вдигна очички Лизи, която вече се бе пробудила напълно и лицето й бе озарено от радостно изражение. Той протегна ръка и я дръпна нежно за плитката, надявайки се, че с този жест й дава да разбере колко е щастлив задето я има, въпреки измъчения им живот.

— О, нали знаеш — каза мама. — Всички онези неща, които говорят хората. Времето на тази планета се е побъркало и всичко е заради слънчевите изригвания. Хайде да се насладим на гледката, а? Направо е невероятно, не мислите ли?

Лизи отвърна с щастлива въздишка.

А той гледаше през прозореца и се питаше дали някога ще види пак нещо подобно. Снежинките се рееха, накрая докосваха земята и почти веднага се топяха. Върху стъклото полепнаха мокри кристали.

Още дълго стояха така, загледани в света отвън, докато нечии сенки не закриха прозореца за кратко. Изчезнаха веднага, щом се появиха. Момчето завъртя глава да види кой е минал, но беше закъсняло. След няколко секунди по вратата горе се стовариха тежки удари. Баща му скочи на крака още преди звуците да утихнат, събуден и ококорен от изненада и тревога.

Видяхте ли кой е отвън? — попита той с пресипнал глас. Усмивката бе изчезнала от устните на майка им и сега лицето й бе придобило познатото тревожно и загрижено изражение.

— Бяха само сенки. Ще отворим ли?

— Не — тросна се баща им. — Как можа да ти хрумне? Моли се да си тръгнат, които и да са.

— Може да разбият вратата — прошепна мама. — Зная, че ще го сторят. Сигурно мислят, че мазето е изоставено и че може да има консерви.

Баща им я изгледа продължително. А после: бум, бум, бум. Резки удари по вратата, от които се разтърси цялата къща, сякаш неканените гости мъкнеха със себе си таран.

— Стой тук — нареди полугласно баща им. — Остани при децата.

Майка им понечи да отговори, но вместо това само сведе поглед към момичето и момчето, давайки си сметка, че те са най-важни. Тя ги притегли в обятията си, сякаш ръцете й можеха да ги защитят, и момчето усети успокояващата топлина на тялото й. Притисна се към нея, докато баща им се изкатери тихо по стълбите и подът над главата им тихо проскърца, Когато доближаваше външната врата. А след това настъпи тишина.

Въздухът натежа и ги притисна. Лизи се пресегна и хвана ръката на брат си. Той най-сетне намери подходящите думи да я успокои и те се заредиха от устата му.

— Не се плаши — прошепна и гласът му бе почти като дихание. — Сигурно са изгладнели хора, които търсят храна. Татко ще им даде малко от нашата и те ще си продължат по пътя. Ще видиш. — Той стисна пръстчетата й с цялата си обич, ала не вярваше и на една своя дума. А след това отгоре долетяха нови звуци.

Вратата се отвори с трясък.

Силни, гневни гласове.

Нещо тупна на пода и дъските се разтресоха. Тежки, заплашителни стъпки.

И после по стълбите се спуснаха непознати. Двама мъже, трима, сетне и жена — общо четирима. Новопристигналите бяха облечени със странни дрехи и не изглеждаха нито добронамерени, нито заплашителни. По-скоро сериозни и делови.

— Пренебрегнахте всички наши съобщения — рече един от мъжете, докато оглеждаше помещението. — Съжалявам, но момичето ни трябва. Елизабет. Наистина нямаме друг избор.

И ето как светът на момчето се срина. Свят, сега изпълнен с повече тъга, отколкото едно малко момче би могло да понесе. Непознатите се приближиха, разсичайки напрегнатата атмосфера. Посегнаха към Лизи, сграбчиха я за блузката, избутаха майка му… която започна да крещи като побъркана и да притиска своето малко момиченце. Момчето изтича и заблъска с юмруци гърбовете на мъжете. Безполезно. Все едно комар, нападащ слон. Помнеше лицето на Лизи, докато се случваше това. Нещо студено и твърдо се строши в гърдите му и отломките му падаха и го раздираха със заострените си ръбове. Беше непоносимо. Той нададе пронизителен вик и се нахвърли с удвоена сила върху натрапниците, обсипвайки ги с удари.

— Стига! — кресна жената. Тя замахна и го зашлеви през лицето — сякаш го ухапа змия. Някой блъсна майка му в главата. Тя се свлече. А след това отекна звук като екот на гръмотевица, отблизо и едновременно от всички страни. Ушите му зазвъняха от оглушителния шум. Той се дръпна назад към стената и огледа ужасната сцена.

Един от мъжете бе прострелян в крака.

Баща му стоеше на вратата с пушка в ръка.

Майка му пищеше и се мъчеше да се изправи, протягайки ръце към жената, която вадеше оръжие.

Баща му стреля още два пъти. Чу се звън на метал и глух тропот на куршум, попаднал в бетон. Не уцели, и двата пъти.

Майка му дръпна жената за рамото. Непознатата вдигна рязко лакът, стреля, завъртя се, стреля още три пъти. Настъпи бъркотия, въздухът се сгъсти още, изстрелите заглушиха всички останали звуци. Момчето гледаше изцъклено, сякаш пред него бе зейнала бездна, докато родителите му се свличаха. Известно време никой не помръдваше, най-вече мама и тате. Всъщност те никога вече не помръднаха. Всички очи бяха отправени към осиротелите деца.

— Вземайте ги и двамата, за бога нареди накрая мъжът. — Ще използваме втория за контрола.

Мъжът го посочи небрежно, все едно сочеше консерва с грахова супа на рафт. Никога нямаше да забрави това.

Понечи да стигне до Лизи, да я прегърне. А след това непознатите ги отведоха.