Дни на кръв и звездна светлина

6. СЪСЪДЪТ

Оставало само едно място освен Лораменди, каза Акива на Хазаел и Лираз, където според него можела да отиде Кару. Той обаче не очаквал наистина да я открие там; успял да си внуши, че тя някак е избягала през портала обратно към предишния си живот – рисуването, приятелите, кафенето с масите ковчези – и е напуснала завинаги този опустошен свят. Е, почти бил успял да убеди сам себе си в това, но нещо продължавало да го тегли на север.

"Мислех си, че ще те открия – беше ѝ казал само преди няколко дни, минути преди да счупят ядеца, – където и да си се скрила."

Но тогава нямаше предвид...

Не и това.

В Аделфийските планини, увенчаните с лед върхове, които от векове служат като бастион между Империята и Свободните владения, се намираха Киринските пещери.

На това място беше минало детството на Мадригал и точно там в един далечен следобед, окъпана от диамантна светлина, тя беше открила, че докато си е играла по склоновете, нейното племе е било подложено на сеч и поробено от ангелите. Снопчето кожи от елементали, които стискаше в юмручето си, бе паднало на прага и бе завихрено навътре от вятъра. От тогава досега те сигурно се бяха превърнали от коприна в хартия и от полупрозрачни бяха станали сини, докато накрая не са изтлели на пепел, но когато Акива влезе, други кожи от елементали покриваха подовете. От самите създания обаче нямаше и следа, нито пък от други живи същества.

Само веднъж преди години беше идвал в пещерите и макар спомените му от тогава да бяха подчинени на скръбта, мястото му се видя непроменено. Лабиринтът от издълбани в камъка зали и тунели се простираше дълбоко навътре в скалите, всичките гладко изравнени, отчасти създадени от природата, отчасти от нечия изкусна ръка; бяха свързани с хитроумни канелюри[3], през които свиреше вятърът и изпълваше дори най-отдалечените зали с безплътна музика. В Кирин само тук-там все още се виждаха самотни останки от някогашните обитатели: тъкани черги, наметки, окачени върху кукички, столове, които продължаваха да лежат пръснати по земята, където са били съборени в хаоса на последните мигове на племето.

Върху масата на видно място откри съсъда.

Приличаше на фенер от потъмняло ковано сребро. Той знаеше какво е това. През войната беше виждал много такива: химерите воини ги носеха, окачени на дълги завити геги. Мадригал също имаше такъв съсъд, когато я видя за първи път на бойното поле при Булфинч, макар тогава да не разбр какво точно е това и за какво служи.

Нито пък предполагаше, че е най-строго пазената тайна на врага, както и ключът към неговото унищожение.

Това беше кандилница – съсъд, в който събираха душите на мъртвите, за да ги запазят до възкресението – и по всичко личеше, че от дълго време лежи на масата. Под нея имаше натрупан прах, но не и отгоре. Някой съвсем наскоро я беше оставил; Акива нямаше представа нито кой е това, нито защо го е направил.

Появата на кандилницата беше пълна загадка с едно-единствено изключение.

Към нея с навита сребърна жичка беше прикрепено малко квадратно листче с една-единствена дума, изписана отгоре. Думата беше химерска и по някаква жестока ирония на съдбата – най-жестоката, която Акива можеше да си представи – означаваше надежда, но заедно с това вещаеше и неговия край, защото в същото време беше и име.

Името беше Кару.