Дни на кръв и звездна светлина

32. ВСИЧКИ СА ПОДВЛАСТНИ НА СМЪРТТА

– Ето те и теб – раздразнено рече Тен, когато откри Кару на мястото, откъдето тайно наблюдаваше.

– Ето ме и мен – съгласи се Кару, поглеждайки вълчицата. – Къде отиват?

– Кои?

– Сфинксовете. Къде ги праща той? И с каква задача?

– Не знам, Кару. Сигурно в Ерец с обичайното задание. Сега може ли пак да се захващаме за работа?

Кару отново се обърна към вътрешния двор. Воините плътно бяха наобиколили Тиаго, вперили погледи в небето, където се стопиха оживелите сенки. "Върви – заповяда сама на себе си тя. – Върви да попиташ." Но не намери сили да излезе пред всички и да изтърпи студените им погледи, нито да разкъса с гласа си тишината на тяхното напрегнато бдение.

Затова, когато Тен сложи ръка върху рамото ѝ, тя отвърна:

– Идвам. Първо Емилион, после Хвита. Предстои ни да съчленим цяла армия. – Усети, че изпитва едва ли не облекчение. "Страхливка."

И се остави да я отведат.

След двудневните грижи на Нур Саразал отново можеше да стъпва на болния си крак, но въпреки това Рат продължаваше да я носи на гръб, вече в пригодена за целта превръзка на гърба си. Свева най-после почувства как бремето на отговорността за живота на сестра ѝ пада от нейните рамене. Саразал ще се оправи, двете отново ще се присъединят към племето си, просто... това няма да стане веднага. И на двете им беше тежко да се отдалечават все повече от дома, но сега беше твърде рисковано да тръгнат на север. Между тях и близките им стояха многобройни серафими.

"Ние сме добре, мамо. Живи сме." Свева продължаваше да устремява своите мисли през разделящото ги пространство, представяйки си, че те са вихър, носещ нейните послания, които майка ѝ може да разгърне и прочете. Даже почти успя да си повярва, защото ѝ бе твърде тежко да приеме истината: че нейните близки ги смятат за навеки изгубени. "Ангелите ни пощадиха", мислено се обърна към майка си тя, все още замаяна от чудото на случилото се. Сега истински усещаше живота: загубен почти на косъм и отново открит, едновременно по-лек и по-тежък.

"Ако срещнеш ангел с очи като огън и друг – с блатна лилия, затъкната в ризницата – провождаше мислите си тя, – не ги убивай."

Табунът вървеше на юг към планините, воден от мълвата за един въжделен рай. Застигаха и други по пътя си и ги подканяха да побързат. Двама харткайнди се присъединиха към тях, но те внимаваха числеността на групата им да не нараства прекомерно. Не беше никак безопасно да се придвижват на големи тълпи. В тези времена нищо не беше безопасно, но поне трябваше да сторят каквото зависи от тях. Ако нямаше гора да ги скрива, се придвижваха само нощем, когато беше лесно да забележат серафимите – огнените им криле оставяха следа в мрака на небето.

Сега Лел пътуваше на гърба на Свева и за нея сякаш нямаше нещо по естествено от това да я мята отгоре, щом поемеха на път, както и да следва неотклонно Рат, за да държи сестра си под око.

– Нямам търпение отново да мога да тичам – тихо прошепна Саразал една сутрин, докато мудно изкачваха някакъв хълм, водени от бавната крачка на кеприните.

– Знам – отвърна Свева. Тогава, на върха на този хълм, те за първи път видяха Хинтермост: макар още неясен в далечината, силуетът на планината беше огромен, а снежните ѝ върхове се редуваха с облаци като в някаква приказна ефирна страна. – Но е хубаво да си жив.

Патрулните отряди на серафимите не можеха да се похвалят с добър улов. Земите под тях бяха твърде просторни и диви, а техните обитатели – твърде наплашени и от ден на ден ставаха все по-предпазливи.

– Някой ги предупреждава – заключи Кала една сутрин, когато се натъкнаха на поредното изоставено село. Села се срещаха рядко; по-обичайни бяха отделните стопанства, обитавани от цели семейни кланове на земеделци, но и тях заварваха обезлюдени. Вечер край лагерния огън войниците продължаваха да лъскат мечовете си, но това бе по-скоро по навик, отколкото необходимост. Земята пред тях изглеждаше необитаема, дни наред не бяха проливали нечия кръв. Мълвата за призраци се разпространяваше все по-упорито. Някои обвиняваха освободените роби, макар на всички да бе ясно, че за тях това би било непосилна проява на кураж и стратегическо мислене едновременно: неколцина освободени не биха смогнали да предупредят населението на тая необятна земя за надвисналата опасност.

Единственото логично заключение, макар в негова подкрепа да нямаше никакви доказателства, бе, че това е дело на бунтовниците.

– Но защо не излязат лице в лице с нас? – противеше се войник от Втори легион. – Страхливци!

Акива се питаше същото. Къде са бунтовниците? Макар да знаеше отлично, че не бунтовниците предупреждават населението.

Той го правеше.

Нощем, когато всички спяха, той ставаше невидим благодарение на заклинанието и се измъкваше от шатрата. Тръгваше в посоката, накъдето следващия ден щеше да поеме неговият отряд. Щом откриеше село, стопанство или бивак на номади, отново ставаше видим, за да ги наплаши, надявайки се, че ще имат достатъчно разум да избягат надалече.

Това все пак беше нещо. Вярно, не беше достатъчно, а изтощението беше на път да го повали, но не знаеше какво друго да направи. Какво би сторил един войник във времена, когато проявата на милосърдие се смята за предателство и няма кой да го подкрепи? Дано поне е успял да спечели малко време на тия южняци, та да стигнат Хинтермост. Трябваше да е успял.

Но не стана така.

Защото една нощ, докато Акива се опитваше да спаси поне едно неприятелско семейство, бунтовниците изпратиха на Империята върху тъмни безшумни криле такова послание, че отговорът на Йорам унищожи и последната надежда за прекратяване на кръвопролитието.

"Или животът ти е господар, или смъртта", беше казал Бримстоун, но в тези кървави дни те нямаха лукса да избират.

Всички бяха подвластни на смъртта.