Дни на кръв и звездна светлина

14. ПУСТОШ, ОСТАВЕНА ОТ АНГЕЛИТЕ

Белия вълк.

Първородният син на Войнолюбеца, героят на обединените племена и генерал от армията на химерите. Или поне на онова, което беше останало от нея.

Тиаго.

Стоеше в коридора, елегантен и изтънчен в една от безупречните си бели роби, с копринена бяла коса, събрана на хлабава опашка на гърба и превързана с кожена връв. Бялата коса не съответстваше на младостта му – или поне на младостта на неговото тяло. Душата му беше на стотици години и беше преживяла безконечна война и безброй смърти, много от които бяха неговите собствени. Тялото му обаче беше в разцвета на силите си, силно и красиво до крайния предел на съвършенство в изкуството на Бримстоун.

Видът му бе от най-висша степен човекоподобен и беше постигнат според неговите собствени изисквания: на пръв поглед човек, но звяр при по-внимателно вглеждане. Похотливата човешка усмивка разкриваше остри кучешки зъби; силните му ръце завършваха с черни нокти, а краката му по средата на бедрото преминаваха от човешки във вълчи. Много красив беше – някак едновременно груб и изтънчен с една притулена дивост, която Кару усещаше като дебнеща опасност всеки път, щом той беше наблизо.

Нищо чудно, като се знае каква беше тяхната история.

Сега по него имаше белези, които не помнеше от времето, когато още беше Мадригал. Зараснала рана разсичаше една от веждите и пропълзяваше чак в косата; друга нащърбяваше линията на челюстта и зигзагообразно се спускаше към врата, рисуваше око върху трапецовидния мускул и стигаше гладките очертания на раменете, изправени, съвършени и силни.

Не беше успял да излезе от последните жестоки сражения във войната без белег, затова пък беше жив и, ако изобщо е възможно, дори още по-красив заради белезите, които го правеха да изглежда по-реален. Сега, пред вратата на Кару, той беше съвсем реален, при това прекалено близо, прекалено елегантен, прекалено тук. Както обикновено, Белия вълк беше по-голям дори от живота.

– Сън ли не те хваща? – попита. Стискаше зъба в шепа, но не ѝ го подаваше.

– Сън? – попита тя. – Колко мило звучи. Хората още ли спят?

– Спят – отговори той. – Стига да могат. – В погледа му имаше жал (жал!), когато меко продължи: – Между другото, мен също ме навестяват.

Кару нямаше представа за какво говори, но тази негова мекота я накара да настръхне.

– Кошмари – уточни той.

А, това ли било.

– Аз нямам кошмари – излъга тя.

Тиаго обаче не се подлъгваше лесно.

– Трябва да се грижиш за себе си, Кару, или пък... – Той погледна над рамото ѝ в стаята – да позволиш на други да се погрижат за теб.

Тя се опита да запълни рамката на вратата с тялото си, така че нито една пролука да не бъде изтълкувана като покана да влезе.

– Всичко е наред – каза. – Добре съм.

Въпреки това той пристъпи напред и тя трябваше да отстъпи навътре, за да запази дистанцията между двамата. Отбраняваше територията си. Той беше гладко избръснат и миришеше едва доловимо и приятно на мускус. Кару не можеше да си обясни как винаги успяваше да е толкова чист на място като това, съградено от кал и кирпич.

Поправка. Всъщност знаеше как му се получава. Нямаше химера, която с радост да не се постави в услуга на Белия вълк. Кару дори подозираше, че неговият ординарец Тен му реши косата. Дори не му се налагаше да изговаря гласно повелите си: те винаги се предугаждаха и изпълняваха на мига.

В момента неговата воля бе да влезе в стаята ѝ. Всеки друг би отстъпил още при първия признак за подобно желание. Кару обаче не го направи, макар от неговата близост сърцето ѝ да блъскаше като на подплашено животинче.

Тиаго не настоя. Остана на място и взе да я оглежда. Кару знаеше как изглежда: бледа, неприветлива и мършава. Ключиците ѝ остро стърчаха, плитката ѝ беше в безпорядък, а черните ѝ очи бяха помръкнали от умора. Тиаго се беше втренчил право в тях.

– Добре ли? – повтори скептично той. – Дори тук? – Той прокара пръсти по ръцете ѝ и тя се сви като мида, съжалявайки, че не е с дълги ръкави. Никак не ѝ се нравеше някой да види синините, най-малко пък той; това я караше да се чувства уязвима.

– Даже чудесно – натърти.

– Нали ще поискаш помощ, ако ти е необходима? Най-малкото ти трябва помощник.

– Нямам нужда от...

– Не би било проява на слабост да поискаш помощ. – Той замълча, после добави: – Дори на Бримстоун му помагаха.

Защо просто не бръкне в гърдите ѝ и не ѝ изтръгне сърцето?

Бримстоун. Да, на него наистина му помагаха, включително – уж – и самата тя. И все пак къде беше тя, когато него го измъчваха, разкъсваха на парчета, горяха? Какво правеше, докато неговите ангели убийци охраняваха овъглените му останки, за да се убедят, че е унищожен за вечни времена?

Както и Исса, Ясри, Туига, всяко едно живо същество в Лораменди. Къде беше тя, когато техните души се понесоха във въздуха като разкъсани хвърчила и изчезнаха навеки?

"Те са мъртви, Кару. Твърде късно е вече. Всички са мъртви."

Точно тези думи затриха щастието на Кару преди месец в Маракеш. Само минути преди това двамата с Акива бяха разчупили ядеца и нейният живот като Мадригал – всички спомени, които Бримстоун ѝ бе отнел, за да я предпази – нахлу обратно. Сега отново усещаше жегата, излъчвана от камъка, върху който положи глава, докато палачът вдигаше брадвата и пак чу вика на Акива – вик, изтръгнат от самата му душа – сякаш неговото ехо също е било заключено в ядеца.

Тя беше умряла преди осемнайсет години. Бримстоун тайно я беше възкресил и тя заживя живот на човешко същество, без да подозира за онзи, другия живот преди него. Но в Маракеш всичко отново я връхлетя и тя... се събуди, събирайки двата си живота в едно, за да се озове със счупен ядец в ръка до Акива, чудотворно изникнал пред нея.

Ето това беше най-изумителното – че двамата се бяха открили един друг, отвъд световете и животите. В продължение на един съвършен и сияен миг Кару позна радостта.

Която Акива пресече с думите, изречени с дълбок срам и най-печална горест:

"Всички са мъртви."

Тя не го повярва. Съзнанието ѝ просто отхвърли подобна възможност.

Следвайки сакатия ангел Разгут от небето на Земята до небесата на Ерец, тя се вкопчи в надеждата, че казаното от Акива не е – не би могло да бъде – истина. Но после стигна до града и... там вече нямаше град. Все още не можеше да приеме неговото унищожение. Беше живяла там навремето. Милиони химери бяха живели в него. А сега? Разгут, това отвратително изчадие, се разсмя при тази гледка; това беше последният ѝ спомен от него. От този момент нататък върху нея сякаш се спусна мъгла и тя не помнеше нито как са се разделили, нито къде.

В онзи момент си даваше сметка само за едно – за разрушения Лораменди. Над почернения пейзаж беше надвиснало нещо, което Кару никога преди не беше преживявала: пустотата бе така всепоглъщаща, че чак въздухът изглеждаше някак разреден, като изтънял, сякаш някое животно скришом се е проснало върху изтривалката и се е въргаляло, въргаляло отгоре, докато тя съвсем се е протрила.

Но онова, което най-ясно почувства, бе абсолютното отсъствие на души в ефира.

"Твърде късно е вече."

След това не можеше да прецени колко дълго се е скитала из руините. Изпадна в потрес. Спомените постоянно прииждаха. Животът ѝ като Мадригал постепенно се сливаше с нейната същност като Кару и всичко това беше обрамчено със смърт, със загуби, а в сърцевината на нейната дълбока скръб бе съзнанието, че е позволила това да се случи. Тя беше влюбена в свой враг и го беше спасила. Остави го на свобода.

А той беше сторил това.

Тежка, тежка беше тази пустош, оставена от ангелите.

Когато някакъв глас разцепи тишината, тя рязко се извърна, а ножовете с извити като лунни сърпове остриета изникнаха в ръцете ѝ, жадни за ангелска кръв. Ако сега Акива се беше изправил сред руините, тя не би пощадила живота му отново. Но не беше той, нито друг от серафимите.

Оказа се Тиаго.

– Ти? – каза той с нещо като почуда. – Наистина ли си ти?

Кару дори не успя да проговори. Белия вълк я огледа от глава до пети и тя се присви. Спомените ѝ я опърлиха. Отвращението взе да се гърчи в стомаха ѝ като кълбо змии и насред мъртвилото на нейния потрес припламна ярост – към вселената заради тази нейна поредна жестокост. И към него, че е единственият оцелял.

Сред всички възможни оцелели след клането: точно нейният убиец.