Дни на кръв и звездна светлина

55. МЪЖЕСТВОТО НА ИМПЕРАТОРА

Босо стъпало с висок свод. Тънък глезен, окичен със златни гривни.

Нево нямаше намерение да гледа, но мелодията на гривните привлече вниманието му в мига, когато момичето прекрачи прага и той хвърли един потаен поглед, преди пак да забие брада в гърдите си и да се втренчи в пода.

Отредената за тази нощ наложница напускаше харема, за да бъде отведена през висящия мост до светая светих на императора. Носеше воал и наметка, както винаги ходят жените, а качулатата роба скриваше дори крилете ѝ, така че трудно можеше да се види нещо освен бегло подалото се стъпало. Това беше всичко, което Нево успя да зърне в една от многото наложници на императора и тази гледка го завари неподготвен.

Изведнъж му се прииска да ѝ помогне.

Да ѝ помогне, но за какво? Бягство? Това вече би било прекалено. Та нали неговото задължение бе да предотврати точно това. Той беше един от конвоя сребърни мечоносци, които чакаха да я отведат през моста. Шестима на брой, същинско парадно шествие. Това беше просто нелепо: цели шестима охранители само за да придружат едно момиче по моста.

Момиче – а защо не жена? Нево не разбра защо реши така – едва ли само заради стъпалото – но някак беше сигурен, че е млада. После усети колебанието ѝ.

Когато дверите на харема с трясък се затвориха зад нея, тя замръзна на място.

Нево усети изпод прозрачните одежди някакво неистово вълнение. Забеляза как булото трепти от трескавото ѝ дишане и че наметалото се гъне от нейното треперене – не от студ, а от ужас. Сигурно за първи път минаваше по моста.

Тази мисъл го прониза.

Няколко пъти седмично изпълняваше парадните си задължения, както им казваха помежду си, и вече знаеше, че може много да се научи от поведението на жената дори под толкова слоеве одежди. Бавни, уверени стъпки; къси и бързи трескави крачки; главата, високо вдигната или стрелкаща се наляво и надясно; надничане през мрежата на воала към света извън нейния затвор. Видя – или поне предусети – умора и примирение, гордост, униние, но никога не беше виждал момиче така да окаменее; напрегна се, очаквайки тя внезапно да хукне нанякъде.

Въздушният мост представляваше крехка отсечка от стъкло, а градът беше някъде далече долу и понякога жените предпочитаха да се хвърлят, вместо да минат по него. Крилата под наметките бяха привързани здраво към тялото и хвърлянето от моста означаваше смърт – или поне опит за самоубийство. Стражът обикновено се спускаше след жената. Ако я хванеше, тя биваше наказана, ако ли не – наказваха него.

Случвало се беше и преди, макар не и откакто той беше в конвоя. Нево бе само на двайсет; носеше сребърния меч от две години и беше повишен до лична охрана на императора едва преди два месеца. И не знаеше как да постъпи, ако стане такова нещо.

Нито един от останалите стражи не помръдна, нито проговори. Те чакаха, затова и той зачака, крайно неспокоен. Когато момичето най-накрая тръгна бавно-бавно напред, треперещо, Нево проумя нещо. Досега си мислеше, че конвой от шестима стражи е нелепа показност: не стига че императорът постоянно парадираше със своята мъжественост, с множеството си жени и копелета, които беше народил, ами и шестима стражи на всичкото отгоре – всеки над два метра висок, с разточително украсени с пера шлемове, които привличаха погледите по време на този спектакъл.

Но явно имаше и друг замисъл във всичко това. Защото ако в този момент Нево сам придружаваше момичето, той не би могъл да се закълне, че ще изпълни задължението си докрай. Колкото и да беше предан на императора, имаше нещо по-силно от тази вярност – поривът да закриля беззащитните.

"Глупак си, Нево", мислено изръмжа на себе си той. Според мълвата Йорам владееше магическото умение да чете мисли. Надяваше се да не е вярно, защото си позволи само за няколко секунди през главата му да минат толкова нелепици – да спаси момичето и да я заведе на сигурно място. Звездни богове, във фантазиите му имаше дори къща със стряха, градина отзад и огромно небе отгоре, незасенчено от нищо, докъдето поглед стига; без Кулата на завоевателя, без Астре, без Империята. Просто едно малко убежище, а самият той – герой в очите на непознато безлико момиче.

И всичко това само защото зърна едно стъпало?!

Направо жалко. Изглежда, събратята му от спалното бяха прави, че има нужда някой "да се погрижи" за него във войнишкия бардак. Каза си, че наистина трябва да отиде и дори взе твърдо решение, докато крачеше бавно с отчетливо удряне на токовете в стъклената пътека. Конвоят се състоеше от три двойки стражи и момичето между тях. Нево вървеше точно зад нея, нагаждайки крачката си към нейните изящни стъпки. Изглеждаше толкова миниатюрна – те всички изглеждаха така, когато бяха заобиколени от стражите гиганти. Можеше да долови пресекливото ѝ дишане – плитко свистящо поемане на дъх, предвещаващо истеричен пристъп – и долавяше горещия повей на покритите ѝ с наметката криле.

Парфюмът ѝ беше толкова деликатен, че нищо чудно да беше естественото ухание на тялото ѝ.

Зачуди се какъв ли цвят са косата и очите ѝ.

"Престани. Никога няма да разбереш."

Преминаването по стъкления мост траеше кратко, Астре за кратко се мерна под краката им и пак се скри, когато стигнаха другия край. Момичето беше доставено. Край портата Алеф я пресрещна управителят и тя мина през нея, без дори да хвърли прощален поглед към своите придружители.

Колкото и да е нелепо, това го жегна. Мигар очакваше тя да го забележи, да усети, че изпитва жал към нея?

Нево си даваше сметка, че в униформата на императорската стража той е също толкова безименен за нея, колкото и тя за него. Тази мисъл го обезпокои и го ядоса. Униформата го беше обезличила. Лъскавите сребърни одежди и бухналата китка пера, прекалено дългите клоширани ръкави, които биха му попречили да извади меча – не че досега му се беше налагало, освен на учебната арена – подхождаха повече за урок по танци, отколкото за сражение. Сребърните мечоносци се оказаха не това, което си представяше, когато го преместиха от редовната войска при тях. Спряха се на него заради високия ръст, а не заради умението да върти меча, с което навремето се гордееше. Онзи, който го посочи, не го беше виждал да се бие. Той се заинтригува единствено от външния му вид и сега в парадната си премяна Нево беше като две капки вода с всички останали сребърни мечоносци в Астре. Сигурно майка му би го различила сред другите, но не и една наплашена императорска наложница, независимо дали ще го срещне два или двеста пъти.

Пък и какво го беше грижа?

Изобщо не му пукаше.

Портата Алеф се затвори, а парфюмът на наложницата бе твърде нежен, за да се задържи по-дълго във въздуха. Тя отиваше да изпълни своя дълг и Нево също щеше да продължи да върши задълженията си, без да мисли за нея.

Когато това се случи, той стоеше на пост при портата Алеф. Той и още един от неговата триада застъпиха на мястото на други двама стражи. Останалите от парадния конвой също заеха местата си – навътре във величествената стъклена кула, където Нево никога не беше стъпвал. Описаха му частните покои на императора като дворец в двореца, разположен в самото сърце на Кулата на завоевателя. Портата Алеф беше най-външният вход към тях; оттатък нея коридорите се разклоняваха като лабиринт, така че да няма пряк път към следващите порти – Бет, Гимел, Далет и така нататък според реда на азбукат[12]. Нево беше стигал само до Бет, но останалите стражи твърдяха, че трябва здравата да си напрегнеш паметта, за да намериш пътя по-нататък. Всичко беше от матирано стъкло, толкова много стъкло – дебело и плътно, сияйно като мед, здраво. По време на тренировките ги подканиха да изпробват здравината му с мечовете си и макар да беше много як, Нево не успя да наруши целостта му нито с ритник на ботуша, нито дори с ефеса на меча. Коридорите се виеха като лабиринт, слой след слой полирано непробиваемо стъкло, а фалшивите врати и отсечките без изход допълнително объркваха пришълеца. Това беше и тяхното предназначение – да объркат и хванат в капан нашествениците и наемните убийци.

"На добър им час", помисли си Нево. Между него и императора имаше десет охранявани порти, никой не можеше да ги преодолее. Той беше особено доволен, че точно тази нощ е толкова далече от центъра на кулата. Стражите при портата Самех[13] понякога чуваха... плач.

Плач.

Жените в бардака може би не плачеха, но Нево знаеше, че никога няма да отиде при тях. Докато беше на пост през тази дълга и скучна нощ, му се стори, че по-трудно е не да стои напълно неподвижен толкова време, а да не мисли какво точно се случва вътре. Колко нелепо, че само един бегъл поглед го кара да мисли непрекъснато за това момиче, докато всички момичета и жени през последните два месеца от неговия живот се заличиха от паметта му без следа. Е, останаха там само за кратко, но той успя да го превъзмогне. И сега ще стане така.

За да се разсее, той се отдаде на друга, още по-безплодна мисъл. Тя поне нямаше опасност да го подлуди: искаше му се да не го бяха избрали сред войниците от редовната войска, за да премине към сребърните мечоносци.

Нямаше капка разум в такова едно желание. Пенсията на личната императорска стража беше по-висока – даваха я на семейството – а и шансовете за оцеляване бяха много по-големи в сравнение с редовната войска. За разлика от останалите сребърни мечоносци Нево първо беше минал през редовната войска и познаваше живота и на едното, и на другото място. Между двата зееше цяла пропаст.

Извън Астре, по цялата тяхна земя и отвъд нея, войниците от векове удържаха зверовете близо до брега, сражаваха се, загиваха и накрая победиха. В тази победа имаше чест и достойнство, даже слава. Нево обаче би се отказал от цялата слава за една проста чест – да се чувства на своето място, да е доволен, че прави нещо...

Сега обаче всичко стана много по-сложно. Войната с химерите приключи и се задаваше нова, но вече беше трудно да изпита онова просто чувство за праведна кауза, което го съпътстваше в битките със зверовете.

Стелианите бяха серафими. На всичкото отгоре не знаеше почти нищо за тях, никой не знаеше много за тях. Далечните острови съвсем буквално бяха на другия край на света – когато над Империята грееше слънце, там светеха луните и обратно; те никога не можеха да споделят дните и нощите на Империята, нито пък имаше друго общо между тях. Ако някой там е навредил на Империята по какъвто и да е начин, то не беше се отразило на обикновените жители; народът не изпитваше неприязън към своите далечни и загадъчни братовчеди. Нево съдеше за това по собственото си семейство. Можеше дори да си представи какво ще приказват там, когато се разбере, че Йорам е обявил война.

– На кого? – би попитал баща му, онемял от изненада. – Та той дори не знае как се казва царят на този народ!

– Ако изобщо е цар – допълни майка му. – Чувала съм, че те имат царица.

– Точно така. Наистина ли въздушните елементали били нейни шпиони?

– Наистина. Тя можела да убива само с поглед и готвела бури в огромен котел, за да ги праща през морето. – И тя ще се подсмихне при тези думи. Майка му направо се смееше с глас, когато уж се подсмихваше и много обичаше безсмислиците. Баща му имаше гръмовен смях, но и горчиви бръчки, оставени от грижите.

– Ама че неприятел са си избрали! – Нево си представяше как ще се разлюти баща му. – Все едно да мяташ камъни в дълбока пещера и да чакаш какво ще изскочи отвътре.

Сега Нево наистина чакаше да види какво ще излезе от всичко това. Преди две седмици проводиха пратеници с декларацията на Йорам за обявяване на война, но никой още не се беше върнал, нито се чу нещо за тях. Какво ли значеше това? Дали се бяха изгубили по пътя за Далечните острови и не бяха успели да предадат свитъка? Значи, тогава ще си спестят войната единствено благодарение на лошата ориентация на пратениците.

Тъжна мисъл.

Той потисна прозявката. Най-после утрото дойде, или поне съвсем скоро щеше да се съмне. Смяната му скоро идва...

Портата Алеф се отвори с трясък.

Нево чак се вдигна във въздуха от изненада. През портата навън се изсипа хаос от шум и криле, искри, суетня и викове... Какво казваше протоколът за такива случаи? Неговото задължение бе да пази портата отвън. Но как трябваше да постъпи, когато хаосът идваше отвътре? Това никой не знаеше, пък и кои бяха тия – управители, прислужници и шепа сребърни мечоносци.

– Какво става? – изрева Нево, но никой не го чу сред оглушителната врява, която идваше отвътре.

Мучене, ярост.

Йорам.

"Момичето", помисли си Нево. И докато управители и прислужници се тъпчеха един друг в опит да избягат по-далече от яростта на императора, той се втурна навътре. Портата Бет зееше изоставена; къде ли бе Рашаф? И той ли е бил сред онези, които избягаха? Избягал?! Немислимо.

Нево се втурна през портата и се озова много по-навътре в светая светих, отколкото някога беше допускан. Не знаеше пътя, но яростта на Йорам беше като пълноводна река и той тръгна срещу нейното течение нагоре към извора. Направеше ли погрешен завой, връщаше се обратно и тръгваше в правилната посока. Усещаше, че губи ценно време в стъкления лабиринт. Сега гласът на императора ту се усилваше, ту заглъхваше. Нечленоразделният вой постепенно се превърна в думи, но Нево все още не успяваше да ги разбере.

Портите Гимел, Далет, Хе, Вав – всичките оставени без охрана. Сребърните мечоносци се бяха разбягали навън или навътре, изоставяйки постовете си. Отначало Нево реши, че е заради слабата им дисциплина, но после си даде сметка, че той също е напуснал поста си и го хвана страх. Тогава за първи и последен път се подвоуми; все още можеше да се върне обратно – дано във всеобщата лудост не са забелязали неговото нарушение.

По-късно щеше да се утешава с мисълта, че това не би променило нищо. Защото накрая нищо, казано или направено от него, вече нямаше да има значение. Всичко беше предопределено много преди да се втурне стремглаво в спалнята на императора.

Бълбукащи фонтани, орхидеи, чуруликане и цвъртене на птици в кафези. Таванът приличаше на недосегаем небесен свод – искрящото стъкло беше обсипано със съзвездия от фенери и създаваше илюзия за нощно небе. В средата се издигаше балдахинът, сякаш паметник на плодовитостта. Леглото беше празно.

Йорам стърчеше в средата на спалнята с ръце на хълбоците. Излъчваше мощ. Тялото му се беше наляло с годините, но иначе оставаше яко, белязано от следите на стари бойни рани. Имаше квадратна челюст, а сега лицето му беше почервеняло от ярост с втвърдени от презрение черти. Носеше роба, която разголваше в триъгълник гърдите му и изглеждаше някак вулгарна.

Шепа стражи го бяха наобиколили и както Нево си помисли, точно сега изглеждаха огромни и тъпи. Алиав също беше с тях. Командирът на сребърните мечоносци беше наред да охранява Портата Самех и първи се беше явил; изпревариха го само Намаис и Мизориас, разбира се – личните охранители на Йорам спяха на смени в преддверието. Сега стояха само на крачка от господаря си с лица, които сякаш бяха изписани върху дърво. Байон, главният управител, тежко се подпираше на бастуна си и паралитичното му треперене бе по-видимо от обичайното.

– Значи, не ти си я оставил? – обърна се Йорам към стария серафим.

– Не, господарю. Иначе веднага бих ви събудил, разбира се. За нещо такова...

– Кошница с плодове? – каза недоумяващ Йорам, а после: – Кошница с плодове?! – Яростта му се върна и изпълни стаята с горещина и светлина.

Нево отстъпи крачка назад. Огледа се за момичето. Досега не мислеше трезво, даже изобщо не мислеше; не му беше хрумнало, че ще я види разбулена и изобщо не си даде сметка, че нейната гръд, също като тази на Йорам, ще е... разголена. Щом я зърна – само с периферното зрение като някакво петно плът в най-отдалечения край на балдахина – разбра каква е работата и инстинктът му се задейства: сведе поглед, после без да обръща лице към нея, заотстъпва заднешком към вратата, за да се махне.

– Обясни ми тогава как се е появила тук. – Яростта на Йорам се превърна в лед. – Как е успяла да мине през толкова много охранявани врати и да се озове пред леглото ми.

Нейното странно безмълвие накара Нево да извърне глава.

Наистина беше млада, правилно се бе досетил. И беше цялата изложена на мъжките погледи. Гола. Лицето ѝ още беше по момичешки кръгло, но в заоблените ѝ гърди нямаше нищо момичешко. Имаше буйна червена коса и кафяви очи. Стоеше облегната на стената, без дори да опита да се прикрие и го гледаше втренчено – него – с безизразни очи.

Без да помръдне.

Щом погледът на Нево срещна нейния, тя бавно се килна настрани. Той я наблюдаваше, припомняйки си колко бавно мина по въздушния мост. "Сега е същото", подсказваше разумът му, съвсем същото. А след това: силен гърч и отпуснати крайници, докато се свличаше на пода, леко издрънчаване на гривните и после тишина. Огънят на крилете ѝ помръкна. Умря. Пътят на тялото ѝ беше очертан с кървава ивица, която тръгваше от едно червено петно върху стъклената стена.

Нейната глава го беше оставила.

Някой я беше запратил с всичка сила в стената.

Нево почувства едновременно жар, студ и гадене. Сети се за оживелите сенки – инстинктът му подсказваше да хвърли обвинението за това безчинство върху зверовете. Знаеше, че легендарните убийци са още живи и отново са се появили, но това не беше тяхно дело. Сенките режеха гърла.

Той, разбира се, знаеше кой го е направил. Очите му диво блуждаеха из пищните покои, докато откъслечно дочути реплики се смесваха с обзелия го страх. Той знаеше кой, но не знаеше защо.

– Всички, които са били на пост – чу да казва Йорам.

После Алиав, ужасен:

– Господарю! Всички...?

– Да, командире. Всички. Стражи. Нали не мислиш, че след такова прегрешение могат да останат живи?

– Господарю, няма никакво прегрешение. Вратата ви не е била отваряна, кълна се. Това трябва да е някаква магия...

– Намаис? – прекъсна го Йорам. – Мизориас?

– Сър?

– Погрижете се това да стане, преди градът да се е събудил – нареди императорът.

– Тъй вярно – беше отговорът на личните му телохранители.

Императорът ритна нещо – кошницата – тя се катурна и от нея във всички посоки се затъркаляха розови кълбета; едно се удари в основата на леглото и се пукна със същия звук, който може би беше издал строшения в стената череп на момичето. Нево отново я погледна. Не можа да се овладее. Гледката на мъртвото ѝ тяло и това, че никой не го забелязваше, превръщаше тази сцена в нещо като оживял кошмар. Но за съжаление, не беше кошмар. Всичко се случваше наяве и той осъзна в пристъп на внезапно прояснение, че ще бъде обесен.

Но не и защо.

Знаеше само, че има нещо общо с кошница плодове.