Дни на кръв и звездна светлина

4. НИКАКВИ ТАЙНИ ПОВЕЧЕ

– Я гледай! На това му се казва изненада.

Това беше Хазаел. Лираз стоеше до него. Акива ги чакаше. Беше станало много късно и той се намираше на учебната арена зад казармите при нос Армазин, бивш гарнизон на химерите, където след края на войната беше разквартируван техният полк. Тъкмо изпълняваше ритуална ката, но свали мечовете и се обърна с лице към двамата, очаквайки следващото им действие.

Завръщането му мина гладко. Стражите го поздравяваха с обичайното ококорено благоговение – за тях той си беше Бич за зверовете, Принца на копелетата, герой и това оставаше непроменено – явно Хазаел и Лираз не бяха докладвали на командира за него или пък новината още не беше стигнала до всички. Можеше да бъде по-предпазлив и да не се появява, без да е сигурен какво го чака, но всичко му беше като в мъгла.

След онова, което откри в Киринските пещери.

– Трябва ли да се чувствам засегната, че не се опита да ни намери? – обърна се Лираз към Хазаел. Стоеше облегната на стената с кръстосани ръце.

– Чувства? – погледна я с присвити очи Хазаел. – У теб?!

– Аз също имам някакви чувства – отвърна тя. – Просто не са безполезни като угризението. – Впи очи в Акива. – Или любовта.

Любов.

Всичко онова, което беше пречупено в душата на Акива, се възстанови и си дойде на мястото.

Твърде късно. Той беше много закъснял.

– Да не казваш, че не ме обичаш? – обърна се Хазаел към Лираз. – Защото аз те обичам. Поне така мисля. – Той замълча, обмисляйки казаното. – О! Както и да е. Това е страх.

– Аз и това не чувствам – отвърна Лираз.

Акива не знаеше дали е точно така; усъмни се, но сигурно Лираз наистина се страхуваше най-малко от всички останали или поне по-добре го прикриваше. Тя беше свирепа още като дете и първа стъпваше на арената, независимо кой е противникът ѝ. Познаваше ги двамата с Хазаел от толкова време, отколкото познаваше и самия себе си. Родени в един и същи месец в императорския харем, тримата заедно бяха дадени при извънбрачните – легионът с копелета на Йорам, плод на среднощните му похождения и отгледани с цел да се превърнат в оръжия на неговата власт. Тримата наистина станаха вярно оръжие и се биеха рамо до рамо в безконечни битки, докато един ден животът на Акива се промени, а техният си остана същият.

Сега животът му отново се променяше.

Какво се случи и кога? Едва няколко дни минаха след онзи поглед през рамо в Мароко. Как е възможно?! Какво беше станало?

Акива беше като замаян; усещаше се загърнат плътно в дебелата кожа на въздуха. Гласовете достигаха приглушени до него – чуваше ги някак от разстояние и имаше странното усещане, че не е изцяло телом и духом тук. С катата се опитваше да се събере, да постигне сиритхар, степен на покой, при която божествената сила действа чрез мечоносеца, но явно не беше избрал правилното упражнение. Той се чувстваше спокоен. Чак неестествено спокоен.

Хазаел и Лираз го гледаха странно. После се спогледаха.

Той се насили да заговори.

– Пратих вест, че се връщам – каза, – но бях сигурен, че вече знаете.

– Аз не знаех. – Гласът на Хазаел звучеше някак оправдателно. Защото той знаеше всичко, което става. Нищо че с нехайния си вид и ленивата усмивка имаше вид на неамбициозен човек и създаваше лъжливото впечатление на безобиден тип. Хората се разкриваха пред него; той беше роден шпионин, приветлив и лишен от самолюбие, с дълбоко притаена и невидима за околните хитрост.

Лираз също беше хитра, но точно обратното на безобидна. Ледена красавица с поразяващ поглед, тя носеше светлата си коса пристегната в строги плитки, десетина прави реда, които винаги бяха изглеждали на братята ѝ болезнено опънати; Хазаел обичаше да я дразни, че с тях винаги може да плати десятъка болка. Пръстите ѝ, които неуморно барабаняха по ръцете над лактите, бяха така гъсто покрити с татуирани резки за убитите от нея, че отдалече изглеждаха черни.

Когато една вечер воините от техния полк, леко пияни и уж на шега, гласуваха кого най-малко биха желали да имат за враг, безспорният победител се оказа Лираз.

И ето ги сега тук, най-близките съратници на Акива, неговото семейство. Какво означаваха тези разменени погледи? Така както наблюдаваше всичко сякаш от разстояние, той имаше чувството, че не неговата, а съдбата на друг воин е поставена на карта. Какво ли се канеха да направят?

Той ги беше лъгал, дълги години пазеше тайни от тях, изчезваше без обяснение, а тогава, на моста в Прага, избра страната на противника. Никога нямаше да забрави кошмара на онзи миг, когато стоеше между тях и Кару и трябваше да избира – какво че не беше истински избор, а само илюзия? Те пак едва ли биха му простили.

"Кажи нещо", подкани сам себе си той. "Но какво?" Защо изобщо се беше върнал тук? Сигурно защото не знаеше какво друго да прави. Това бяха неговите близки, независимо от всичко преживяно.

– Не знам какво да кажа – започна той. – Как да ви накарам да разберете...

– Никога няма да проумея онова, което направи – прекъсна го Лираз. Гласът ѝ беше студен като удар с нож и в него Акива чу – или само така му се стори – онова, което тя сега не изрече гласно, но го беше казвала преди.

"Любовник на зверовете."

Това уцели право в раната.

– Така е, не си способна да го проумееш, нали? – Навремето сигурно изпитваше срам от любовта си към Мадригал. Сега обаче единствено този срам го караше да се срамува. Обичта към нея бе единственото чисто нещо в неговия живот. – Сигурно защото не знаеш какво е любов? – рече. – Недосегаемата Лираз. Това дори не е живот, а неговата воля какви той би искал да бъдем. Воини изтребители.

Тя го гледаше недоумяващо, лицето ѝ се бе изкривило от бяс.

– Точно ти ли ще ме учиш на чувства, Повелителю на копелетата?! Благодаря, но отказвам. Видях докъде те доведе това.

Акива почувства как гневът го напуска; беше нещо като кратко припламване на живот в празната черупка, останала от него. Думите ѝ бяха истина. Ето какво му причини любовта. Раменете му се отпуснаха, мечовете одраскаха земята. Когато сестра му грабна алебардата[1] от тренировъчната стойка и изсъска "Нитилъм", той едва се съвзе от изненадата.

Хазаел измъкна меча си и отправи към Акива поглед, който също като тона му преди малко беше леко извинителен.

После двамата атакуваха.

Нитилъм бе обратното на сиритхар. Това е хаосът, настъпил, когато всичко вече е загубено. То беше сляпата и безбожна ярост в разгара на битката, когато единствената мисъл е да убиваш, за да не бъдеш убит. Някакъв безформен, жесток, брутален порив, с който сега братът и сестрата на Акива се нахвърлиха срещу него.

Мечовете му се вдигнаха да блокират насрещните удари и макар само преди малко да бе замаян и отнесен, сега като че ли с магия отново дойде на себе си и вече нищо не заглушаваше свистенето на стомана, която се трие в стомана. Хиляди пъти се бе изправял в схватка срещу Хазаел и Лираз на учебната арена, но сега беше различно. Още при първия удар почувства устрема на тяхната атака – с пълна сила и без нито едно слабо място. Едва ли беше истинско нападение. Или пък беше?

Хазаел държеше огромния си меч с две ръце и макар на ударите му да липсваше пъргавината и бързината на Акива, те притежаваха страховита мощ.

Лираз, чийто меч все още висеше в ножницата на кръста, сигурно беше предпочела алебардата заради кръвожадната наслада от нейната тежест. Въпреки че беше крехка и пъхтеше тежко при всяко движение, тя удряше с двуостра брадва, чиято дръжка беше близо два метра, а острието – колкото половината ръка на Акива.

Не му оставаше друго, освен да се вдигне във въздуха, да опре крака в оръжейната кула и да отвърне с удар, за да си разчисти място. Но там го посрещна Хазаел. Неговият удар, който успя да отбие, го разтърси до кости и го стовари обратно на земята. Той се приземи свит на две и беше пресрещнат от алебардата. Метна се настрани, когато тя се стовари отгоре и едва избегна буцата пръст, отхвръкнала изпод острието. Трябваше рязко да се извърне, за да отклони меча на Хазаел и този път го направи точно навреме, обръщайки се и парирайки едновременно. Това уби силата на удара – неговото собствено острие я пое и тя се разпиля във въздуха.

Така продължи и след това.

И още дълго.

Светът сякаш се преобърна с главата надолу в тази вихрушка от нитилъм, а Акива се превърна в същество, обитаващо тясно пространство, оградено от остриета и водено единствено от инстинктите си.

Ударите следваха един подир друг, а той ги парираше и отбягваше, но не нападаше; нямаше нито място, нито време за това. Брат му и сестра му си го прехвърляха като топка един на друг и срещу него постоянно връхлиташе някое острие. Щом се случеше да види пролука, която само за части от секундата, подобно на открехната врата в разгара на яростната битка оголваше гърлото на Хазаел или предоставяше случай да осакати Лираз, той я пропускаше.

Каквото и да направеха, той никога не би ги наранил.

Хазаел гърлено изръмжа и със силата на бик кентавър му нанесе удар, който попадна върху десния меч на Акива и го изтръгна с въртеливо движение от хватката му. Неговата мощ проряза с алена болка старата рана в рамото и той отскочи назад, но не достатъчно бързо, че да избегне Лираз, която пристъпи приведена с алебардата и го повали. Той падна по гръб с разперени криле. И вторият му меч последва първия, а Лираз се надвеси над него, вдигнала алебардата за последен, смъртоносен удар.

Тя обаче го задържа. Само за част от секундата, подобна на вечност сред хаоса на нитилъм, но и това стигаше на Акива да си помисли, че тя наистина ще нанесе удара, а веднага след това – че няма да го направи. Тогава... тя вдигна алебардата. Това изцеди въздуха от дробовете ѝ и вече нямаше връщане назад – дръжката бе твърде дълга; тя не можеше да спре полета на острието, дори да искаше.

Акива затвори очи.

Чу го, почувства го: свистенето във въздуха, разтърсващото стълкновение. Неговата мощ, но... не и болката. Мигът отмина и той отвори очи. Острието на алебардата стоеше забито в пръста до бузата му, а Лираз вече се отдалечаваше.

Той остана да лежи, загледан в звездите и все още дишащ. И докато въздухът минаваше навън и навътре през него, отгоре му се стовари с цялата си тежест мисълта, че е жив.

Не беше някаква незначителна почуда или моментна благодарност, че е отървал брадвата в лицето. Е, имаше го и това, естествено, но иначе беше нещо много по-голямо, по-тежко – съзнанието (и бремето), че за разлика от мнозина, чиято смърт причини, той беше жив и че животът не е нещо крайно. "Не съм мъртъв, следователно съм жив" – това е състояние по средата, предопределено за действие, за усилия. И докато в него все още имаше живот, който толкова малко заслужаваше, той щеше да го използва, да го владее и да направи всичко по силите си заради него, макар че това не беше и никога нямаше да бъде достатъчно.

Даже Кару никога да не научи.

Хазаел се надвеси над него. Челото му беше осеяно с капчици пот. Лицето му пламтеше, но изражението си оставаше все така меко.

– Май ти е удобно тук долу, а?

– Мога ей сега да заспя – отвърна Акива и усети, че това е самата истина.

– Сигурно си спомняш, че за тая работа имаш легло.

– Така ли? – Акива помълча. – Още ли?

– Щом си се родил копеле, винаги си оставаш такъв – отвърна Хазаел, с което искаше да каже, че няма как да избягаш от извънбрачните. Императорът ги отглеждаше с определена цел; те оставаха на служба чак до смъртта си. Но дори да е така, това не означава, че брат му и сестра му трябва да му простят. Акива погледна бегло към Лираз. Хазаел проследи неговия поглед. – Воин изтребител. Наистина ли го мислиш? – каза. После поклати глава и по неговия си обичай да изрича обиди без капчица злост, добави: – Идиот.

– Не исках това да кажа.

– Знам. – Толкова беше просто. Той знаеше. При Хазаел нямаше никаква преструвка. – Ако си мислех друго, сега нямаше да стоя тук. – Дръжката на алебардата беше наклонена над тялото на Акива. Хазаел я сграбчи, изтръгна острието от земята и я изправи до тях.

Акива седна и подхвана:

– Виж, тогава на моста... – каза, но не знаеше как да продължи. Как точно трябва да се извини за извършеното предателство?

Хазаел не го остави дълго да търси нужните думи. Като го гледаше право в очите, той каза с ленивия си глас:

– На моста ти защитаваше момичето. – После сви рамене. – Искаш ли да ти кажа нещо? Голям товар ми падна, че най-накрая разбрах какво става с теб. – Говореше за времето отпреди осемнайсет години, когато Акива се изгуби за близо месец и се върна коренно променен. – Навремето често си говорехме за това. – Той посочи към Лираз. Тя подреждаше оръжията върху стойката и не поглеждаше към тях или се преструваше, че не им обръща внимание. – Отначало си блъскахме главите, но отдавна престанахме. Ти просто си такъв, какъвто си, и аз не мога да кажа дали ми харесваш повече отпреди, но си оставаш мой брат. Нали така, Лир?

Сестра им не отговори, но когато Хазаел хвърли алебардата към нея, тя я улови с твърда ръка.

Хазаел протегна длан на Акива.

"Това ли е всичко?", почуди се Акива. Целият се усещаше схванат и изтерзан, а когато брат му го изправи на крака, нова болка прониза рамото му, но въпреки това се чувстваше леко.

– Трябваше да ни кажеш за нея – продължи Хазаел. – Още преди години.

– И аз го исках.

– Знам.

Акива тръсна глава; даже би се усмихнал, ако не беше другото.

– Май ти всичко знаеш, така ли?

– Теб те знам. – Хазаел също не се усмихваше. – И знам, че пак нещо се е случило. Този път обаче ще ни кажеш какво.

– Никакви тайни повече. – Това дойде откъм Лираз, която продължаваше да стои на разстояние, печална и свирепа.

– Не очаквахме да се върнеш – продължи Хазаел. – Последния път, когато се видяхме, ти беше... обсебен.

Колкото мъгляво и уклончиво се изразяваше той, толкова директна беше Лираз.

– Къде е момичето? – попита тя.

Акива още не го беше произнасял гласно. Ако им кажеше, това вече ще се превърне в истина. Думата заседна в гърлото му, но той се насили да я произнесе.

– Мъртва – каза. – Тя е мъртва.