Дни на кръв и звездна светлина

53. ГЕРОИ

– Трябваше да го убием, когато ни се отвори случай – тихо произнесе Лираз, докато двамата с Хазаел вървяха в крачка през лагера на доминионците.

– Нямахме такъв случай – напомни ѝ Хазаел. – Между него и нас имаше прекалено много от тия проклети птици.

– Е, поне се надявам да са го задушили, да са го накълвали до смърт или нещо от този род – отвърна тя. Говореше за Яил, при когото сега отиваха. По някакво още неизвестно хрумване очарователният им чичо беше пратил да ги повикат. – Акива не можеше ли да накара тия птици да го убият?

Хазаел сви рамене.

– Кой знае на какво е способен брат ни. Съмнявам се, че самият той е наясно със себе си. Едва ли друг път е опитвал нещо толкова голямо. И това не му излезе никак евтино.

Наистина беше така. Усилието от призоваването остави Акива без дъх, треперещ, със здраво стиснати очи, затова Лираз и Хазаел не разбраха колко много кръвоносни съдове в тях са се спукали; видяха, че са се превърнали в червени сфери чак докато всичко приключи.

– И цялото това усилие за живота на една химера – рече Лираз.

– Да, за живота на една химера и заради надеждата за още много животи – поправи я Хазаел.

– Заради надеждата по нея – каза не без горчивина Лираз. Как бе възможно да не мрази призрака на онова момиче, което беше нито живо, нито мъртво, нито химера, нито човек – какво, по дяволите, бе в края на краищата?! Тя бе толкова далече от всичко познато, толкова дълбоко неестествена, пък и... Лираз си даваше сметка, че в основата на всичко е нейната ревност и никак не ѝ беше приятно да си го признае. Акива беше неин.

О, не и в този смисъл. Той беше неин брат. Но Хазаел и Акива бяха нейните близки, нейните единствени близки. Тримата имаха още стотици братя и сестри, но връзката между тях беше нещо различно. Винаги са били заедно, още откакто се помнеха, и макар че неведнъж имаше опасност да ги загуби в битка, никога досега не беше изпитвала страх, че ще ги изгуби точно по този начин. Извънбрачните не се влюбват и не се женят. Забранено им беше. А сега... щеше да е още по-зле, помисли си тя, защото вече е въпрос на личен избор. Двамата щяха да умрат или да ѝ бъдат отнети. Щяха да изберат свободата, да започнат живот с някой друг, а нея да изоставят.

Тя винаги твърдеше, че не изпитва страх, но това беше лъжа. Ето го нейния страх – да не бъде изоставена. Защото само в едно нещо беше сигурна на този свят и то беше, че не може да обича, не и по този начин. Да повери своята плът на непознат? Близостта, спокойствието. Не можеше да си го представи. Да вдишва дъха на някой друг, така както той вдишва нейния, да го докосва, да се разкрие цялата пред него? Мисълта колко безпомощна и уязвима ще бъде в такъв момент, я караше да се изчервява. Това означаваше да се покори, да свали гарда – това тя никога нямаше да стори. Никога. Само като си го помислеше и започваше да се чувства незначителна и слаба като малко дете, а Лираз никак не обичаше да се чувства незначителна и слаба. Спомените от нейното детство не бяха никак приятни.

Единствено Хазаел и Акива успяха да пробият бронята ѝ. Тя беше готова на всичко за тях, но никога не ѝ беше хрумвало, че "всичко" може да включва дори това да им позволи да си тръгнат.

– Чудя се дали ги е открил – обърна се отново към Хазаел тя. Говореше за бунтовниците. Приказваше приглушено, защото наближаваха шатрата на Яил. – Трябваше да тръгнем с него.

– Нашата работа тук още не е свършила – отвърна той и Лираз само кимна. Никак не ѝ се искаше Акива отново да заминава сам, но как можеше да го спре? Най-лошото от всичко ще е, ако я намрази. Видя го как се мъчи да направи заклинанието, да стане невидим, как призоваването изчерпи цялата му сила, как последва кирина в разкъсаното от птиците небе, докато те двамата с Хазаел се връщаха в лагера. Тепърва предстоеше да свършат своята част от работата и да го покрият, както винаги.

Но досега никога не се беше налагало да плетат своите лъжи и полуистини пред лицето на командира на Доминиона.

– Готова ли си? – попита Хазаел.

Лираз кимна и мина първа през отвора в шатрата. Същият отвор, през който мина и Лориел – нима бе едва вчера? Лираз почувства краткия допир на пръстите на брат си до кръста си и запази топлината от тази близост в съзнанието си, когато се изправи лице в лице с Яил.

Лориел твърдеше, че е вече добре. Казваше, че не било нищо особено – просто мъж, а мъжете лесно се отмиват.

Тя беше по-голяма от повечето жени воини, много по-земна. Дойде като доброволка – да спаси някоя девица от ръцете на Яил, каза – и макар Лираз да не се чувстваше пряко заплашена поради кръвното си родство с Яил, си помисли, че това е акт на героизъм, какъвто никога досега не бе виждала. Нещо много по-смело от това да се биеш в авангарда или да прекосиш няколко пъти бойното поле, изнасяйки ранените си другари. Много по-смело от това да се изправиш срещу воинството на ревенантите. Лираз беше правила всичко това, но знаеше, че никога не би влязла в тази палатка и не би си тръгнала от нея просто така, без последствия.

– Господарю – каза, придружавайки думите си с полагаемия дълбок поклон. Изравнявайки се с нея, Хазаел стори същото.

– Племеннице, племеннико – провлечено отвърна Яил. Присмиваше се, но Лираз беше доволна и на това. "И не забравяй, че сме роднини", помисли си тя. После вдигна глава и го погледна.

Никак не ѝ хареса онова, което прочете по лицето му. То беше извърнато цялото към нея, пренебрегвайки Хазаел и показваше... интерес. Очевиден и смущаващ интерес.

– Как ти е името – попита я.

– Сестра ми се казва Лираз – изпревари я Хазаел. – А аз съм Хазаел.

Но Яил повтори само "Лираз". Каза го лигаво, след което последва тежка въздишка.

– Извънбрачна. Колко жалко. Ти си най-свежият плод, попадал някога пред очите ми. Но брат ми наистина има начин да... се вмъква.

Хазаел се разсмя.

– Схванах – каза и този път успя да отклони погледа на Яил от нея. – да се вмъква, значи. Голям майтап.

"Престани!", нареди му мислено Лираз, но Яил само се усмихна. Смехът на Хазаел звучеше напълно естествено. Имаше дарба за това.

Сега, когато Яил си направи труда да погледне Хазаел, и той забеляза онова, което виждаше всеки друг, заварил ги да стоят рамо до рамо. Погледът му взе да се мести от брата към сестрата и обратно.

– Близнаци ли сте? – попита. – Не? Тогава трябва да сте поне от една майка.

Хазаел обаче поклати отрицателно глава.

– Не, сър, само бащината ни кръв сияе чрез нас.

Лираз беше толкова стъписана, че обърна глава да го погледне. Да нарече Йорам баща, и то в присъствието на Яил?! Тя си даваше сметка какво цели той – да задържи вниманието единствено върху себе си. "Веднага престани", повтори мислено. Яил обаче явно не се беше обидил. Дали заради лекомислената веселост в поведението на Хазаел, или защото умът му беше зает с друго?

– Наистина – потвърди командирът. – Макар че случаят с Принца на копелетата е друг, нали? Според мен в него е надделяла стелианската зараза.

Зараза? Наистина беше вярно, че в Акива няма нищо от Йорам, но дали имаше от някой друг – това Лираз не би могла да каже. Тя не помнеше дори собствената си майка, какво остава за майката на Акива. Какво иска Яил?!

– Казаха ми, че Акива не е в лагера. Така ли е?

– Тъй вярно, сър – отвърнаха двамата в един глас.

– Казаха ми още, че ако някой знае къде е, това сте вие двамата.

– Той е още на лов, сър – обади се Хазаел. – За бунтовници.

Което си е самата истина, помисли си Лираз.

– Похвално. Нашият смел Бич за зверовете не знае покой. Ама вие двамата сте се прибрали.

– Аз бях гладен, сър – с разкаян тон се обади Хазаел.

– Е, предполагам не е писано всички да сме герои.

Неговото презрение отприщи нещо в Лираз.

– А вие хванахте ли някой бунтовник? – попита тя, но без следа от шутовското разкаяние на Хазаел. – Сър.

Очите му отново се извиха към нея. След кратка пауза отвърна твърдо:

– Не.

"Лъжец", помисли си тя, припомняйки си как измъчваше кирина. Това му доставяше удоволствие. Даже го нахрани с пепелта на другарите му. От тази гледка усети, че ѝ се повдига. Странно колко лесно може да изпиташ съчувствие към врага, стига този враг да е противник на Яил. Е, вероятно видът и природата на врага също бяха допринесли за това. Ако той беше хет или озъбен звероподобен ревенант, щеше да е по-трудно да вземе страната му, независимо дали е срещу Яил, или не. Но този кирин – тръпки я побиха, като видя как се бие; за миг дори си помисли, че ще надделее и ще успее да избяга. Толкова беше бърз. За първи път видя кирин още като новобранец, когато предприе първия си набег. Но от тогава мина време и тя беше забравила как изглеждат. Чак когато Акива им сподели с тих и задавен глас, че Мадригал също е била кирин, последните останки от погнусата на Лираз към нея се изпариха.

Макар да притежаваше характерните за всички бунтовници черти на твар, на звероподобно създание, в него имаше изящество и елегантна грация, които не бяха животински. Изобщо. И тя си пожела той да не умре.

Нищо такова не можеше да се каже за Яил. Никаква елегантност, никаква грация. Щеше да е доволна, ако го види как се дави с пепел. Колко жестоко ли е осакатил онзи воин, помисли си тя. Изтезанията на колко още клетници са му доставили същата извратена радост?

– Нима? – чу се да казва тя, сякаш го ръчкаше с остен. – Може пък наистина да са призраци.

"Ама че съм глупачка!" Ленивият интерес в очите на Яил отстъпи място на остър и искрящ поглед.

– Те са животни – безцеремонно каза той, сякаш изобщо не го беше грижа. После пристъпи още по-близо към нея. – Знаеш ли, напомняш ми на някого. – Изучаваше лицето ѝ, тялото. – Не е нещо определено. Тя беше тъмна, а не руса, но в теб има същия... огън... какъвто притежаваше и тя.

Притежаваше. Лираз се насили да сведе очи. "Не го предизвиквай, не си играй с него, това е Яил. Наистина ли мислиш, че като си копеле на брат му, ще се спре, ако го ядосаш?"

– Можем ли да предадем на Акива нещо от твое име? – намеси се Хазаел, опитвайки се за пореден път да привлече вниманието на чичо си. – Той едва ли ще се върне до ден-два.

– Не. – Яил се върна на мястото си. – Нямам какво да му предам. Връщам се в Астре, но несъмнено пак ще се срещнем.

– Не мога да повярвам, че сте слезли без мен – каза вбесена Кару.

– Моля?! – нетърпеливо се сопна Зузана. – Щях да пукна от глад, а нашата домакиня точно тогава намери да припадне в леглото на едно суперсекси момче чудовище.

"Суперсекси момче чудовище?!"

– Божичко, това звучи сякаш... – Кару издърпа ръцете си от нейните и разтърси глава. Не е ли глупаво със закъснение да се тревожи за нещо, което дори не се е случило?! Но щом си представеше в какво са могли да се забъркат Зузана и Мик, тръпки я побиваха. Когато най-накрая слезе в двора, тя завари Зузана да седи – измежду всички останали химери – точно между Тангрис и Башаис, увлечена в "ръкотворен" разговор, до какъвто рано или късно опира всеки, попаднал сред хора, чийто език не говори. Само дето тези... не бяха хора.

– Ти нищо не разбираш. – Досега Кару не искаше да плаши приятелите си, но те явно не бяха достатъчно наплашени. – Знаеш ли как им викат на тези? Това са оживелите сенки, Зузе. Те са убийци.

– Също като мен – безгрижно изчурулика Зузана.

Кару имаше чувството, че трябва да стисне главата си с ръце, за да не се разцепи на две.

– Не, не са като теб. Това не са някакви въображаеми убийци. Те са истински. Обикновено режат гърлата на ангелите, докато спят.

– Уф! – Зузана направи гримаса и се хвана за гърлото. – Ама ангелите са от лошите, нали?

Кару не знаеше как да отговори. Зузана не приемаше нищо от това, което става тук с тях, за реално.

– Те просто са гадни, ясно? – отвърна тя, но усети колко неубедително прозвуча това и се поколеба. И как може изобщо да е сигурна в нещо, щом като досега е живяла в паяжина от лъжите на Тиаго. – Нали?

Зузана сви рамене.

– Не знам. Мисля, че са яки.

"Яки." Оживелите сенки – яки!

– Сигурно и за Тиаго мислиш, че е сладур?

– Уф! – Зузана потръпна. – Не. Антисладур. Кисел сладур.

Е, поне за това бяха на едно мнение.

– Трябва да поспиш – каза Кару.

Мик вече се беше прострял на леглото и се унасяше, а и енергията на Зузана най-накрая взе да се изпарява.

– Така е. – Тя се прозя. – Ей сега лягам. Ами ти?

– Аз вече достатъчно спах – отвърна Кару. "Със Зири." Колко чудно. Сега двамата с него бяха съзаклятници с обща споделена тайна. А Тиаго дори не подозираше. Чуха го навреме да приближава и се престориха на заспали, преди да влезе. Сега сцената не беше толкова интимна – Кару седеше на стола край леглото. Двамата бяха решили Зири да каже на генерала за съхранените души, а Кару да се погрижи никой друг да не присъства на възкресяването, така че да подготви с Болейрос и останалите тяхната версия за случилото се, когато ги събуди. Ако всичко мине гладко, Тиаго никога няма да разбере, че са престъпили заповедта му. Кару още не знаеше какво ще прави с допълнителната душа, за която я предупреди Зири: момчето дашнаг, сражавало се и загинало заедно с отряда. Може засега да я остави в стазис.

Но това, разбира се, беше само върхът на пирамидата с проблеми. По-големият и висящ въпрос бе: "А сега накъде?". И този терор. Кару беше убедена – поне когато успяваше да се откъсне от собственото си нещастие, за да го обмисли – че смисълът на бунта е защитата на химерите. А Тиаго никого не защитаваше. Той донякъде имаше право, че бунтовниците са прекалено малко за каквато и да е друга мисия и както винаги, щеше да припише вината за това на нея, но... Нима наистина се беше отказал от всичко?

– Едва ли си успяла да си отдъхнеш достатъчно – откъсна я от мислите ѝ Зузана. – Защо не останеш да спиш тук? Аз ще се свия.

Кару поклати глава.

– Разположи се удобно. Аз така или иначе няма да мога да заспя. – В главата ѝ се въртяха прекалено много мисли. Какво да прави? Какво да прави? – Смятам да се поразходя, докато е още прохладно. А на сутринта пак се връщам на работа. – Лицето на Зузана светна и Кару добави: – Да, Игор. Можеш да ми помагаш. И благодаря за онова, което вече направи. Ти беше страхотна.

– Аз?! Ти беше страхотна. Направо божествена. Кару, ти си моят герой!

– Така ли? Е, ти пък си моят, така че сме квит.

Въпреки дремещия си вид, Мик още не беше заспал. Сега той внезапно живна и се намеси в разговора:

– И аз искам да бъда нечий герой.

– И наистина си – увери го Зузана, хвърляйки се отгоре му. После го целуна шумно. – Ти си моят приказен герой, който премина първото изпитание и сега очаква второто. – Кару не разбираше за какво говори тя, но се оттегли, когато Зузана продължи да лепи шумни целувки по цялото му лице.