Дни на кръв и звездна светлина

34. ПРАЗНЕНСТВО

Кару владееше майсторски много неща, но шофирането не бе сред тях. Всъщност не беше навършила необходимата възраст, за да вземе книжка, което сега ѝ се виждаше смешно. Не знаеше как е в Мароко, но в Европа трябва да си на осемнайсет, за да станеш шофьор, а тя щеше да ги навърши чак след месец – стига да не се смятат годините и от двата ѝ живота, разбира се. "Дали да не извлека някаква полза от това", мислеше си, докато се друсаше и буксуваше по неравния черен път със стария син камион, с който доставяше провизии на казбата.

Една голяма бабуна изправи камиона на задни гуми и той остана така известно време, преди отново да се стовари на земята върху четирите си колела с такава сила, че изхвърли Кару близо крачка встрани от шофьорското място. "Уф!"

– Извинявай! – пропя през рамо тя, сладко и лицемерно. Тен седеше отзад, скрита от хорските погледи.

После Кару с пълна газ се устреми към следващата бабуна на пътя.

– Нали ти е известно, че ако не съм тук по свое желание, отдавна да бях заминала – каза на Тиаго, когато въпреки нейните протести ѝ лепнаха Тен за придружител. – Не ми трябва пазач.

– Тя не е пазач – отвърна той. – Кару. Кару. – Настоятелността на погледа му беше изнервяща както винаги. – Просто сърце не ми дава да те пусна сама. Приеми, че го правя и за себе си. Ако нещо стане с теб, аз съм загубен.

Не ние сме загубени. А аз.

Гадост!

Е, можеше да бъде още по-зле, разбира се. Тиаго можеше лично да я придружи и в един изпълнен с напрежение миг тя се изплаши, че ще стане точно така. Но тъй като чакаха оживелите сенки всеки момент да се завърнат от мисията, той предпочете да остане в казбата.

– Вземи нещо, за да го отпразнуваме – каза той. – Стига да можеш, разбира се.

Космите на врата ѝ настръхнаха при тези думи.

– Какво ще празнуваме?

Вместо отговор Тиаго само ѝ посочи своя гонфалон и се усмихна. "Победа и мъст."

Ясно.

Та ето сега Кару се чудеше какво е най-подходящо, за да се отпразнува една победа и мъст. Пиячка? Такова нещо трудно можеше да се намери в Мароко и още по-добре. Точно в момента алкохол би било последното, което ще даде на войниците.

Е, може би не точно последното.

Когато стигна Агдез[9] с неговата дълга и прашна главна улица, която напомняше повече на Дивия запад, отколкото на "Хиляда и една нощ", тя заобиколи отдалече магазинчето, в северния край на чиято витрина беше видяла изложени пушки. Не искаше да рискува Тен да ги зърне от своето скривалище и да започне да разпитва какво е това.

Проблемът с оръжията непрекъснато присъстваше, голям и заплашителен, в мислите на Кару. Щом се сетеше за тях, ръката ѝ инстинктивно посягаше към корема – там три малки гладки белега ѝ напомняха куршумите, които я пронизаха навремето. Случи се в трюма на един кораб в Санкт Петербург, докато беше заобиколена от жени и момичета с извадени зъби и кървящи усти, които плачеха и се мятаха без посока.

Кару мразеше оръжията, но си даваше сметка какво биха означавали те за бунтовниците. Десетки пъти решаваше да каже на Тиаго за човешките приспособления за убийство и десетки пъти се отказваше. Съществуваха не една и две причини да го прави, като се започне с нейните собствени чувства и се стигне до хората, с които се налагаше да си има работа, за да си набавя оръжие. Положението и без това беше достатъчно тревожно, че да се въвличат и търговците на оръжие. Тя би се справила и с тях, ако не я възпираше една много по-важна причина, до която рано или късно опираше.

Бримстоун никога не внесе оръжие в Ерец.

Тя можеше само да гадае защо не го направи, но предположението ѝ беше съвсем простичко: това би предизвикало надпревара във въоръжаването и би довело до взаимно изтребление в невиждани мащаби, а Бримстоун най-малко желаеше такова бъдеще за своя свят. Навремето, малко преди тя да бъде екзекутирана – нейната Мадригал – той ѝ каза, че през всичките тези векове единственото му усилие е било да възпира и овладява събитията, за да запази живота на народа си, докато не открият друг, правилен начин за разрешаване на конфликта. Един мирен начин, който гарантира живота на всички.

Мир и живот. Победа и мъст.

Те никога нямаше да се пресекат.

Кару накупи в града цели щайги с кайсии, лук и тиквички. Носеше памучен хиджаб[10], прикриващ синята ѝ коса, джинси и джелаба с дълги ръкави, за да се слее с навалицата в града. Никога не биха я помислили за мароканка, но тъмните очи и съвършеният арабски, който говореше, поне нямаше да я издадат, че е от западния свят. Погрижи се хамсите ѝ също да не се виждат. Накупи още платове и кожи, чай и мед. Бадеми, зехтин и сушени фурми. Храна за кокошките и хляб на тънки питки. Дебели парчета шарено месо – не много, защото нямаше да издържи на горещината. Кускус в огромни количества – в толкова големи чували, че едва успяваше да ги повдигне, но въпреки това се наложи да ги пренесе сама, без чужда помощ, защото в каросерията на камиона се криеше вълчицата. "Благодаря ти, Тен!"

На една любознателна жена обясни, че работи за туристическа фирма. "Гладни туристи", кимна с разбиране тя. Така си беше. Кару си даде сметка, че всъщност беше накупила провизии колкото за малка армия, но дори това не успя да я разсмее.

Продължаваше да мисли за сфинксовете и каква ли е била задачата им.

Тази мисъл попарваше желанието ѝ да подготвя празненство за воините. Метна бутилка вода на Тен и пак затвори каросерията. На излизане от града обаче мерна дюкянче, което я накара да промени решението си. Барабани. Барабани на берберските племена. Понякога, като идваше тук, дочуваше биене на барабани от техните биваци. И пеене. В казбата никога не бяха звучали песни, но тя се сети за маймунджулуците на Зири и Иксандер в двора, за изблиците смях, към които никога нямаше да се присъедини, и купи десет барабана. След това, когато денят вече клонеше към залез, пое по дългия път обратно.

Тъкмо наглеждаше разтоварването, когато оживелите сенки се завърнаха.

– Мислех си, че оживелите сенки са вече мъртви сенки – каза Лираз.

Новините от Тесалийн бяха стигнали до тях и Акива още не можеше да се съвземе. Ужасът, числеността на избитите, дързостта на атаката. Подигравката, която се съдържаше в тази атака. Едно толкова близо до Астре нападение целеше да поругае недосегаемата святост на самата Империя. Дали тези бунтовници изобщо са си давали сметка какво ще предизвика всичко това?

Хазаел изпъшка, изпускайки дълга уморена въздишка.

– Само на мен ли така ми се струва, или химерите наистина отказват да умират?

– Е, поне по този въпрос сме единодушни – отвърна Лираз.

– Не само по него сме единодушни – намеси се Акива.

Лираз премести погледа си върху него.

– Ти най-вече – каза тя и той реши, че отново иска да го уязви по повод "съгласието" със зверовете, но вместо това Лираз сниши глас и добави: – Като се измъкваш невидим например.

Акива изстина. Дали тя знаеше какво прави той през последните нощи, или говореше за заклинанието изобщо? Очите ѝ се задържаха на него и в тях сякаш се мярна някакво пламъче, но после само каза:

– Само ако Бащата знаеше, че владееш... – После се отдалечи с подсвирване. – Тогава би могъл да има свои лични оживели сенки.

Акива се огледа. Никак не му харесваше да говорят за това в лагера – нито за неговата магия, нито за тайните му. Дори назоваването на императора с това "Бащата" беше наказуемо: първо, защото употребата му накърняваше неговото достойнство, и второ, защото извънбрачните изобщо не можеха да претендират за какъвто и да е баща. Те бяха просто оръжия, а оръжията нямат нито бащи, нито майки. Ако някой меч тръгне да търси своя създател, ще стигне само до ковача, а не до рудната жила, откъдето е взет металът за него. Това, разбира се, не пречеше на Йорам да се хвали колко много "оръжия" са произлезли от неговата "златна жила". Писарите пазеха техните списъци. В харема бяха родени над три хиляди извънбрачни войници.

От тях оцеляха едва триста, а повечето бяха избити съвсем наскоро.

Акива с облекчение видя, че наблизо няма някой, който би могъл да ги чуе.

– Ти също владееш това умение – напомни той на Лираз. Посвети брат си и сестра си в магията за невидимост, за да могат и те да преминават в света на човеците. Имаше нужда от помощ, за да бележи порталите на Бримстоун с прогорена черна длан. Двамата успяха да усвоят заклинанието, макар не с лекота като него, при това не за дълго.

Тя изсумтя погнусена.

– Предпочитам да не го използвам. Искам моите жертви да знаят кой ги убива.

– Та прекрасното ти лице да е пред очите им дори във вечния покой – обади се Хазаел.

– Смъртта от ръката на някой красив е като благословия – отвърна Лираз.

– Значи, това няма да е ръката на Яил – вметна Хазаел.

Яил. Акива неволно погледна към небето. Това име му навяваше болезнени спомени.

– Не, в името на звездните богове – потръпна Лираз. – Никаква благословия не би помогнала на неговите жертви. Знаеш ли, има две причини, поради които се радвам, че съм от извънбрачните – и двете са Яил.

– И какви са тези причини? – Акива не можеше да си представи защо някой, особено сестра му, може да се радва, че е копеле на императора.

Легионът на извънбрачните беше най-ефективната и най-недооценена военна сила в армията на Империята. Никой от тях нямаше право да стане командир, колкото усилия и старания да полагаха; бяха пръснати като фураж из полковете от Втори легион, за да вършат черната работа. Не им се полагаше пенсия, защото оставаха на служба чак до самата си смърт; не им се позволяваше да се женят, нито да раждат деца, да притежават собствена земя и дори да живеят извън казармите. Това тяхното на практика си беше живо робство. Даже достойно погребение им беше отказано – просто ги кремираха и сипваха праха им в обикновени урни. А тъй като имената им веднага се предаваха на новородените, никой не си правеше труд да ги гравира върху камък или метална плоча. Единствената следа, която оставяха след себе си извънбрачните, беше едно име, което зачеркваха от списъците на писарите, за да бъде дадено на някое следващо хленчещо бебе. Малко по-късно и то биваше изтръгнато от ръцете на майка си.

"Живей в сянка, убивай когото ти заповядат и умри невъзпят." Това би трябвало да е верую на извънбрачните, но тяхното кредо гласеше: "Кръвта е сила".

– Като една от извънбрачните – поясни Лираз, свивайки пръст за първата причина – никога няма да служа под командването на Яил.

– Добра причина – съгласи се Акива. Яил беше по-малкият брат на императора и командир на Доминиона – елитния легион на Империята и извор на безчет огорчения за копелетата. В пряка схватка, ако се стигнеше до такава, всеки от извънбрачните би бил по-добър от който и да е воин на Доминиона. Въпреки това тъкмо Доминионът се ползваше с всички привилегии. Воините в него бяха богато облечени и снабдени изобилно с провизии, благодарение хазните на първите фамилии в Империята, защото те пращаха в легиона вторите и третите си синове и дъщери. Доминионът беше щедро възнаграден и след края на войната, а неговите войници получиха замъци и земи в завладените територии на доскоро Свободните владения.

Една тяхна по-голяма незаконородена полусестра на име Мелиел дръзна да попита Йорам дали и извънбрачните ще получат полагаемото се. Отговорът на баща им, изречен с обичайната игривост, която съпътстваше дори неговите откази, гласеше: "В Ерец няма достатъчно замъци за всички копелета, които съм създал".

Но въпреки всички привилегии, с които се ползваха воините от Доминиона, те пак зависеха от желанията на Яил, а неговите желания бяха отвратителни.

– Продължавай нататък – подкани я Хазаел. – Какво още?

Лираз сви още един пръст.

– Второ, като една от извънбрачните, никога няма да легна под Яил.

Акива я зяпна недоумяващо. За първи път чуваше сестра си да намеква за своята женственост, па макар и толкова мъгляво. Нейната свирепост ѝ служеше като броня, а тази броня беше лишена от каквато и да е женственост. Лираз беше недосегаема и недокосната. Дори представата за това тя да е... отдолу на Яил... беше недопустима, отблъскваща.

Хазаел също изглеждаше втрещен.

– Дано да е така – рече той, отмалял от погнуса.

Лираз подбели очи.

– Само се погледнете вие двамата. Нали знаете каква слава се носи за чичо ни. Казвам само, че съм в безопасност, защото съм от неговата кръв, за което благодаря на звездните богове.

– По дяволите звездните богове – изруга възмутено Хазаел. – Ти си в безопасност, защото ще го изкормиш с голи ръце, ако се опита да ти посегне. Бих казал, че аз ще го направя, но съм наясно, че докато някой друг успее да ти се притече на помощ, нашият чичо ще е вече изкормен и при това ще изглежда по-малко грозен, отколкото е сега.

– И аз така си мисля. – Гласът на Лираз звучеше изтощено, тя самата изглеждаше по същия начин. – Ами останалите момичета. Нали не мислиш, че те също не са искали да го изкормят? А после? Не им мърда бесилото. Тук става въпрос за живот и смърт, нали? А животът си струва да го пазиш, каквото и да става. Нали? – Тя погледна Акива. Него ли питаше?

– Какво?

– Че животът си струва да го пазиш, каквото и да става.

Дали говореше за един пречупен живот, белязан от непоправима загуба? Дали смяташе загубата, която той понесе, за наистина важна; това изобщо интересуваше ли я, или говореше по принцип? Понякога Акива имаше чувството, че изобщо не познава сестра си.

– Да – отвърна уморено той, мислейки за кандилницата и за Кару. – Докато си жив, все има надежда нещата да се оправят.

– Или да се влошат – добави Лираз.

– Точно така – призна той. – Обикновено става по-зле.

– Моята сестрица Слънчев лъч и брат ми Безгрижие – прекъсна ги Хазаел. – Вие сте пример за нашите войници. Ако продължавате така, всички ще сме се простили доброволно с живота още до сутринта.

Сутринта. Всички те бяха наясно какво ще се случи на сутринта.

Лираз се изправи.

– Отивам да поспя, докато още мога. Не е зле и вие да го направите. Стигнат ли веднъж дотук, за никой от нас няма да има миг покой.

След това ги остави. Хазаел я последва.

– Идваш ли? – обърна се той към Акива.

– Ей сега.

А може би не. Акива вдигна очи към небето. Цялото беше още тъмно, чак докъдето стигаше погледът, но му се стори, че усеща нещо във въздуха: повей от размаха на множество криле. Сигурно си въобразяваше. Или е нещо като предзнаменование. А може би просто страх.

Тази нощ му предстоеше да измине дълъг път, да преброди просторни земи, да спаси много химери. Нямаше покой за него. Защото Доминионът пристигаше.