Дни на кръв и звездна светлина

18. ВЪЗДИГНАТИ ОТ ПЕПЕЛТА

Когато керванът с роби влезе в притихналото село, никой не се изненада от небето, което беше покрито с трупояди. По-странно щеше да е, ако ги няма; хищните птици бяха станали неизменна част от случващото се. Макар че обикновено кръжаха над леш от тела на зверове.

Не и този път обаче.

Мъртвите бяха приковани към акведукта: осем серафими с широко разпънати криле. Отдалече изглеждаха така, сякаш се усмихват. Отблизо обаче тяхната уродливост стъписа дори търговците на роби. Лицата им...

– Кой е сторил това? – задавено рече някой, макар отговорът да стоеше право пред очите им. Изписано с едри кървави букви, върху средния камък в арката на акведукта имаше послание.

"От пепелта – гласеше то – ние се въздигнахме."

Изпаднали в паника, те проводиха вестоносци в Астре. Тъй като и без това не разполагаха със силна защита, решиха да не се бавят да свалят телата на своите, а побързаха да продължат, подкарвайки робското стадо с камшици напред. При вида на мъртъвците сред пленниците настъпи видима промяна – лицата им засияха и започнаха да излъчват открита и недвусмислена жажда. Кървавото послание не бе единствено; усмивките на мъртвите също говореха.

Краищата на устите на мъртвите ангели бяха прецизно разрязани и разтворени, за да наподобят усмивки. Търговците на роби много добре знаеха какво означава това, а и робите също. Очите на всички взеха да се озъртат – едни със страх, други в очакване.

Падна нощ и керванът спря да лагерува, а около него разположиха стражи. Мракът се изпълни с откъслечни звуци: суетня, тропот. Ръцете на стражите горяха върху ефесите, кръвта им кипеше, очите се стрелкаха.

Тогава робите запяха.

Такова нещо не се беше случвало през нито една нощ досега. Търговците на роби бяха свикнали да чуват единствено хленчене и скимтене откъм скупчените един в друг пленници, а не песни. И това никак не им хареса. Гласовете на звероподобните бяха сурови като рани, могъщи, примитивни и безстрашни. Когато един от серафимите се опита да ги усмири, откъм групата неволници се стрелна опашка и го подкоси.

И тогава, между две потрепвания на огнените езици в лагерния огън, дойдоха те. Кошмарите. Спасителите. Дойдоха някъде отгоре и първата мисъл на обърканите търговци на роби бе, че идва подкрепление, но това не бяха серафими. Криле и крясъци, остри рога, еленови корони, свистящи опашки и приведени мечи рамене. Четина, закривени нокти.

Мечове и зъби.

Нито един ангел не оцеля.

Освободените роби се разтвориха сред околния пейзаж, понесли мечовете и брадвите и камшиците на своите поробители. Занапред нямаше да се дадат толкова лесно.

После всичко замря. Тук също беше оставено послание, написано с кръвта на избитите – същите думи занапред щяха да се появяват навсякъде по местата на кръвопролития като това.

"Ние се въздигнахме – гласяха те. – Сега е ваш ред да умрете."