78. АНГЕЛЪТ И ВЪЛКА


– Гости ли имаш, Кару? Не знаех, че даваш увеселение.

О, този глас, хладнокръвен и надменен, с лек привкус на веселие. Кару не можеше да се насили да го погледне. "Животът в тези бледи очи, силата в тези ноктести ръце." Това не трябваше да е така, беше толкова погрешно. Но точно тя го направи. В нея се надигна жлъчка, още сега можеше да падне на колене и да избълва вътрешностите си.

– И аз не знаех.

"Това беше единственият начин", каза си, но започна да се тресе все по-силно и едва успяваше да го потисне. Опита се да гледа някъде зад него, но в коридора се мяркаха силуетите на Лиссет и Ниск, а тя и тях не искаше да вижда. Нито да забрави, нито да прости студенината върху лицата им, когато, залитайки, се беше върнала от ямата, цялата подгизнала в кръв и трепереща от ужас, влачейки Тиаго след себе си.

Колкото до Тиаго...

Той влезе в стаята. Чуваше как ноктестите му лапи се забиват в мръсния под и можеше да усети дъха на мускус, който се носеше от него, но все още не успяваше да се насили да го погледне. Засега беше само едно размазано бяло петно в периферното ѝ зрение, което прекосяваше стаята, за да застане до нея и да се изправи лице в лице с ангелите. До нея, сякаш двамата бяха съюзници.

И те наистина... бяха.

Тя направи своя избор. За да заслужи вярата на Бримстоун в нея и в името, което ѝ бе дал. За да работи за спасението – и възкресението – на своя народ, каквото и да ѝ коства това, каквото и да ѝ коства. Тиаго беше едно от условията. Химерите следваха него. Това беше единственият начин, но от тази мисъл не ѝ ставаше по-леко да застане до него и да издържи тежкия поглед на Акива; а когато се обърна към ангела – все нанякъде трябваше да погледне – да види отвращението и объркването върху лицето му, недоверието му. Сякаш още не можеше да приеме, че тя търпи близостта на това изчадие.

"Аз също съм изчадие като него – искаше ѝ се да му каже. – Аз съм химера и ще направя каквото е редно за моя народ."

Само привидно показваше кураж. Изражението ѝ бе предизвикателно, но иначе се усещаше като прикована за пода. Огънят в очите на Акива винаги като фитил подпалваше въздуха помежду им. И сега не беше по-различно. Тя пламна, но опарена от срам, че стои срещу него редом с Вълка. Ангелът и Вълка, заедно в едно помещение. Сега ѝ се струваше, че винаги е вървяла точно към този момент и ето че той настъпи: ангелът и Вълка, изправени лице в лице, Акива с кръвясали очи, посивяло лице, опустошен, разбит и покосен от скръб, а тя... тя стои редом с Вълка, сякаш двамата са предводителят и вдъхновителката на този кървав бунт.

"Не е това, което си мислиш", би могла да каже на Акива.

"Още по-лошо е."

Но не каза нищо. Той нямаше да получи от нея нито обяснение, нито извинение. Насили се да извърне глава. Към Тиаго. Още не беше го поглеждала, откакто се върна от ямата. Едва сега си наложи да спре поглед на него. Ако дори това не беше способна да направи, какво оставаше за всичко онова, което им предстои.

И тя погледна.

Вълка си беше същият, величествен и спиращ дъха, най-висша степен в изкуството на Бримстоун. Видът му обаче сега не бе така безукорен, както обикновено. Това едва ли беше изненада, като се има предвид последния ден и половина. Ръкавите му бяха вдигнати нагоре, навити около загорелите мускулести ръце; Тен явно беше занемарила грижите за прическата на своя господар. Косата му беше събрана отзад от нечии припрени ръце и вързана на бял възел. Няколко кичура се бяха измъкнали и когато той ги приглади, в жеста му се прокрадна нетърпение. По неговото омразно и мъжествено лице още личаха следите от ноктите на Кару, но раната под брадичката, нанесена от нейния нож, беше затворена и заличена, сякаш никога не я е имало. Това се оказа лесна работа, не като ръцете на Зири и разпраната му в усмивка уста; само няколко слоя плът, които трябваше да се съединят отново над тесния отвор. Кару едва ли би могла да го убие с по-фина рана, дори да планираше да го върне отново към живот; освен това имаше в изобилие болка за десятъка.

Но очите му – за бога, в тези очи ѝ беше най-трудно да погледне. "Животът в тези бледи очи."

"В края на краищата ние сме само съсъди."

Очите ѝ засмъдяха от насъбралите се в тях сълзи и тя отново сведе поглед. Не знаеше какво да прави. Притисна към тялото насинените си и отекли ръце и трескаво взе да обмисля какво да каже. Ангели в нейната стая, единият от тях мъртъв, а другият – Акива; ето ти опасно затруднение.

Едва няколко секунди бяха изминали от влизането на Вълка. Неговото мълчание и неподвижност все още не изглеждаха странно, но съвсем скоро щеше да стане опасно.

Ако Лираз не се беше разкрещяла, Кару щеше да помогне на ангелите да си тръгнат. Щеше да окади с тамян, за да прикрие миризмата им. Дължеше това на Акива, а и много повече. Нямаше защо друг да научава, че са били тук. Но сега вече беше твърде късно. Сега Тиаго щеше да се заеме с тях, а той – Кару прочете това по очите му, когато си позволи един бегъл поглед – беше много по уязвен от самата нея.

Ясно беше как ще постъпи; това не беше първият му сблъсък с Акива: той го беше изтезавал, беше го наказал не само защото е серафим, но и защото Мадригал го бе предпочела. Всички негови приближени знаеха как жадува да довърши започнатото. Белия вълк сега би трябвало да се смее победоносно, би трябвало да се опива от кървавото си отмъщение.

Но не го направи.

Защото, разбира се – разбира се, разбира се – това всъщност не беше Белия вълк.

Загрузка...