Дни на кръв и звездна светлина

57. КОШНИЦА С ПЛОДОВЕ

– Кошница с плодове? – недоверчиво повтори Акива.

Когато Йорам обяви война на стелианите, сигурно е бил подготвен за различни обрати в развоя на събитията, но Акива се съмняваше да му е хрумнало изобщо, че избраният от него враг може... да го надвие.

Вече се беше присъединил към полка си в нос Армазин, където новината се разпространяваше от уста на уста между съгледвачи и войници, както и чрез малки свитъци с послания, привързани към краката на ветрогони. Пристигаше като мълва, малко по малко, смесица от истина, лъжи и догадки, доразкрасена от официалните известия, не по-малко лъжливи от слуховете. Трябваше да минат няколко дни, докато Акива, Хазаел и Лираз съберат достатъчно парченца, за да сглобят пъзела.

По всичко личеше, че не пратениците на Йорам са донесли отговора на стелианите. Всъщност нито един от пратениците не се беше върнал. Като капак връзката с войските от авангарда, разположени при Калифас, беше напълно прекъсната, а разузнавателният отряд сякаш потъна вдън земя. Всички серафими, проводени към Далечните острови, изчезваха безследно. Тази новина смрази Акива, но и събуди интереса му. Какво ли се случваше там, на края на света?

И ето сега... кошница с плодове.

Такъв беше техният отговор. Едва ли имаше нещо по-зловещо от това. Не просто кош с главите или вътрешностите на пратениците. Плодовете даже не бяха отровни. Съвсем обикновени плодове от някакъв тропически вид, непознат в Империята. Дегустаторите на императора ги опитаха и заключиха, че са "сладки".

Имало и бележка. За нейното съдържание се носеха различни слухове, но Акива вярваше на сведението, получено от племенника на императорския управник – според него бележката била на архаичен серафимски език, написана от женска ръка и подпечатана с восъчен печат със скарабей на него: "Приемете нашите благодарности, но с цялото ни уважение ще трябва да отхвърлим вашето ухажване, понеже понастоящем сме заети с по-приятни неща".

Хладнокръвието на това послание, потресаващата му жлъч – точно това спря дъха на Акива.

– Аз все така нищо не разбирам – каза Лираз, когато първоначалното стъписване премина. – Как това обяснява случката със Счупените остриета?

Извънбрачните наричаха "Счупени остриета" сребърните мечоносци, тъй като техните елегантни оръжия не бяха нанесли нито един удар в истинска битка – не им се беше случвало даже отдалече да видят сражение.

Единственият неоспорим факт в цялата тази мистерия бе, че преди два дни Астре се събуди с гледката на четиринайсет сребърни мечоносци, люлеещи се на бесилката при Западния път.

– Ами сигурно причината е начинът на доставка на кошницата – каза Хазаел. – Нали си представяш как баща ни се е събудил сутринта, а тя просто си е стояла край леглото му, без някой да може да обясни как е попаднала там. Минала е през десет охранявани порти и е стигнала в самото сърце на светая светих, където той се смята за защитен от всякакви натрапници, включително оживелите сенки.

– Това не е по силите дори на оживелите сенки – обади се Акива и се опита да си представи що за магия стои зад случилото се. Защото заклинанието, което го правеше невидим, не помагаше срещу заключени врати. Нима пратеникът на стелианите е минал през стените? Или е прилъгал някак стражите един по един? Дали пък подаръкът не е изпратен със заклинание? Над това си струваше да се замисли. Докъде се простираха магическите способности на стелианите? Понякога, потънал дълбоко в себе си и съсредоточен върху някое ново магическо предизвикателство, Акива си представяше паяжина от преплетени нишки, метната върху мрачния простор на океана и стигаща чак до островите – зелени острови, облети в светлина с цвят на пчелен мед, а утринният въздух блещука от капчиците изпаряваща се влага и преливащите цветове по крилете на птиците. В такива моменти се питаше дали неговата кръв го прави стелианин. Кръвта на Йорам не го свързваше с императора, защо тогава майчината му кръв трябва да го свързва с нея?

– Четиринайсет Счупени остриета, увиснали покрай Западния път! – Хазаел тихо подсвирна. – Представи си само как ослепително сребристо греят на слънцето.

– Възможно ли е бесилката да удържи четиринайсет Счупени остриета, щом като всички до един са гиганти? – зачуди се Лираз.

– Може да рухне под тежестта им и така веднъж завинаги да се отървем – вметна Акива, говорейки за бесилката, не за стражите. Не изпитваше особена привързаност към Счупените остриета, но не желаеше и смъртта им. Поклати глава. – Възможно ли е императорът да мисли, че сега е в безопасност?

– Ако е така, значи е глупак – каза Хазаел. – Посланието е недвусмислено. Наслаждавай се на тези прекрасни плодове, докато обмисляме как точно да те убием в съня ти.

Най-тревожната новина, мрачна като всички предишни вести и не по-ведра от печалната гледка на огънатата под бремето на четиринайсет стражи бесилка, дойде от извънбрачните. Всъщност на такава новина само извънбрачните биха обърнали внимание, само те можеха да я вземат присърце.

Мелиел беше тяхната по-голяма полусестра, която се застъпи за правата на извънбрачните след края на войната. Имаше набита фигура, осеяна с белези и татуировки; за оръжие си беше избрала секира и поддържаше сивата си коса по мъжки къса. В нея нямаше нищо женско, с изключение на гласа, в който се долавяше музика даже като поздравяваше с лаещ войнишки поздрав. Случваше се по време на поход да запее край лагерния огън и нейните истории песни бяха едно от малкото неща, които се предаваха от уста на уста из бойния лагер. Назначена беше на служба в столицата, поне допреди ден. Сега обаче се присъедини към отряда извънбрачни, който пое на запад, право към загадките и мистериите на изчезналите войски. Сякаш Империята и без това не загуби достатъчно войници в последните сражения от войната. Цялата армия беше обезкървена, но най-много пострадаха извънбрачните.

– Естествено, че ще прати извънбрачните – просъска Лираз, когато разбра за поръчението. – Кого го е грижа дали някое от копелетата ще оцелее.

Мелиел обаче ги увери, че поема с радост на тази мисия. Беше доволна да се отърве от паяжината, оплела Астре. Тъкмо тя им разказа какво друго се бе случило в Кулата на завоевателя, докато бесели Счупените остриета.

– Същата сутрин едно забулено тяло беше... пуснато... през портата Тав[14]. – Тав беше последната порта в кулата. Представляваше подземен отвор на канализацията и през нея само се излизаше, от там изхвърляха отпадъците в морето.

Тялото на Акива се изопна като тетива.

– Кой беше?

– Няма как да се разбере със сигурност – продължи Мелиел, – но... явно на никого не беше хрумнало да освободи конвоя от харема. Чакаха два часа при Алеф, преди управителят да ги забележи и да ги отпрати.

Акива почувства новината най-напред с вътрешностите си, миг по-късно и в дланите – гореща вълна, която го накара така да свие юмруци, че чак ръцете го заболяха. Откъм Лираз дойде задавен звук. Дишането на Хазаел стана сипкаво, той рязко се обърна и закрачи, оставяйки след себе си облак искри. Просто се обърна и тръгна. Светлото му лице беше цялото червено. Лираз се тресеше, стиснала здраво юмруци като Акива.

Конвоят на харема беше отряд сребърни мечоносци, които съпровождаха наложниците до леглото на императора и обратно. "Парадните задължения", така му казваха. Майката на Акива също беше минавала по този път преди години. Кой знае колко пъти го е извървяла, но при едно завръщане той вече е бил заченат в корема ѝ. Така е било и с майката на Лираз, на Хазаел и Мелиел; същото е сполетяло и всички безчет безименни жени и момичета в харема. Явно сутринта, докато са бесели стражите, една наложница не се е върнала през портата Алеф, а е била изхвърлена през Тав, заедно със сметта от предходната нощ.

"Ужасно е онова, което се случи с нея", прозвуча в главата на Акива – жестокият, остър като остен глас на баща му, когато за първи път благоволи да говори с него. Дали и тялото на майка му е било изхвърлено през портата Тав?

Заля го внезапна умора. Как е възможно животът да е толкова неумолимо грозен? Войната свърши, но и двете противникови страни продължаваха да избиват невинни; императорът инцидентно усмъртяваше наложници в спалнята си и пращаше своите копелета на сигурна гибел в неизвестността, подготвяйки нова война. Не беше останало нищо добро в този свят, нищо. Сега, когато дори щастливите му спомени бяха помрачени, Акива усети, че пропада.

Истината ли казваше? Наистина ли никога не му е вярвала? Опита се да отхвърли тази мисъл. Нали помнеше. Помнеше онези дни – онези нощи – по-ясно от всичко останало в живота си; как тя се сгушваше в съня си в него; как, щом се събудеше и го видеше пред себе си, кафявите ѝ очи засияваха. Дори на ешафода, а после в Маракеш, след като ядецът беше счупен, но тя още не беше разбрала за...

Когато още не беше разбрала какво е направил.

А може би е виждал само онова, което е искал да види. Но сега това вече беше без значение. В нейните очи вече нямаше светлина, не и за него; но по-страшното бе, че светлината в тях бе угаснала завинаги.

На сутринта, докато Мелиел заминаваше заедно с войската си, Акива стоеше заедно с Лираз и Хазаел на крепостния вал и ги изпращаше с поглед. Част от него искаше да тръгне с тях, да върви към мъглите и мистериите на изчезналите войски, да види Далечните острови и може би да срещне онази, която е написала такова влудяващо послание на императора.

Но неговото място беше тук, в този край на света. Тук трябваше да посрещне изпитанията, както и наказанието, което сам си наложи: да върши онова, което обеща на Кару, а то бе всичко и нищо.

Дали наистина бе всичко? Дали наистина бе нищо?

Той го знаеше и от по-рано, но сега то сякаш се възправи пред него, огромно и непреодолимо като планините на юг.

Бунт.

Навремето в храма заедно с Мадригал всичко изглеждаше възможно. Наистина ли бе така обаче? Дали ще срещне подкрепа сред войската? Добре знаеше, че в нейните редици цари неспокойство и тихо отчаяние. Спомни си за Ноам при акведукта и как беше попитал кога ще дойде краят на всичко това. Сигурно има и други като него. Но имаше и такива, които вписваха избитите жени и деца в своя рабош и се смееха, докато мастилото попиваше. Такава е вечната истина: винаги ще има войници и от единия, и от другия вид. Как да открие добрите сред тях, как да ги привлече за каузата и как да им се довери, че ще пазят тайната, докато той се занимава с бавната и изтощителна подготовка на бунта?

Войската на Мелиел се превърна в слабо проблясване на хоризонта. От тук скалистите възвишения на носа закриваха гледката към морето, но свежият му дъх се носеше из въздуха, а небето беше величествено и безкрайно. Най-накрая братството на извънбрачните се изгуби в далечината на небосвода.

– Сега какво? – обърна се към него Лираз.

Той не схвана за какво точно го пита. Все още не знаеше какво да мисли за сестра си. Тя беше преглътнала случая с призоваването на птиците и освобождаването на кирина, но след завръщането му от лагера на бунтовниците го гледаше с присвити очи, по-подозрителна отвсякога. Боеше се, че след новината за химерското нападение над мирното население тя ще настоява да издаде местоположението им на командирите.

Сега обаче нещо я безпокоеше и крилата ѝ пръскаха искри, докато крачеше.

– Как се започва? – попита тя. Спря, прикова го с поглед и протегна ръце към него. Почернели от татуировки ръце. – Ти каза, че просто трябва да направим първата крачка. Е, как да стане?

Първата крачка? "Милосърдието ражда милосърдие", така ѝ беше казал Акива. Сега обаче не знаеше какво да отговори.

– Искаш да кажеш...

– Живот в съгласие със зверовете ли? – довърши тя. – Не знам. Знам само, че ми писна да изпълнявам заповедите на такива като Яил и Йорам. Знам само, че всяка нощ едно момиче минава по въздушния мост и не очаква помощ отникъде. Това са нашите майки. – Гласът ѝ беше суров. – Ние сме мечове, така са ни учили, а мечовете нямат майка и баща. Но аз имах навремето майка, а дори не си спомням името ѝ. Не искам да продължава така. – Тя отново вдигна ръце. – Вършила съм какво ли не... – Гласът ѝ се пречупи.

Хазаел я привлече към себе си.

– С всички ни е така, Лир.

Тя поклати глава. Очите ѝ бяха огромни и сияйни, но сухи, нито една проронена сълза от Лираз.

– Не сте като мен. Няма как да сте като мен. Вие сте добри. И двамата сте по-добри от мен. Помагате им, нали? Докато аз... аз... – Гласът ѝ секна.

Акива взе ръцете ѝ в своите, скри черните татуировки, за да не трябва да ги гледа. Спомни си какво му беше казала преди години Мадригал, сложила ръката му върху сърцето си и своята – върху неговото.

– Ние сме научени единствено да воюваме, Лир – обърна се към сестра си той. – Но не трябва да продължаваме така. Пак ще си останем ние, просто...

– Ще станем по-добри?

Той кимна.

– Как? – Отново я обзе неспокойство. Дръпна го да продължат да вървят. – Имам нужда да направя нещо. Още сега.

– Започваме да привличаме и други – обади се Хазаел. – Това ще е първата стъпка. Знам с кого да започна.

Акива вярваше, че наистина знае.

– Това е прекалено бавна работа – яростно каза Лираз.

И Акива беше съгласен с нея. Тази идея да действат стъпка по стъпка – предпазливо да планират, вербуват, заговорничат и увъртат – щеше да отнеме много време.

– Лираз има право. Колко още трябва да умрат, докато ние заговорничим?

– Какво тогава? – попита Хазаел.

В далечината колона буревестници, поели на път, разсече небето. Огромните птици бяха направлявани от някакъв вътрешен компас към местата, където се събираха всички ветрове; към кипналите неспокойни морски талази; към градушките, корабокрушенията и остриетата на светкавиците и кой знае защо в този момент Акива почувства същия порив – зовеше го окото на назряващата вътре в него буря.

– Винаги има първа крачка – каза той. – Просто ще я направим осемнайсет години по-късно. – Тогава той знаеше как да действа, усети го и сега. Докато Йорам е на власт, техният свят нямаше да познава нищо друго, освен война. Хазаел и Лираз го чакаха да продължи, свъсили вежди.

– Ще убия нашия баща – каза Акива.