Дни на кръв и звездна светлина

10. КОШЕРИ

– Знаели са, че идваме.

Осмина серафими стояха насред празното село. Навсякъде около тях имаше следи от трескаво изселване: зеещи врати, димящи комини, разпиляно зърно от чувал, изпаднал от някоя каруца. Ангелът Бетена се улови, че пак поглежда към люлката, захвърлена край отвора в зида. Цялата беше резбована и полирана, толкова гладка, че сякаш виждаше пръстите, излъскали краищата ѝ от люлеене поколения наред. "И приспивните напеви", помисли си тя, сякаш тях също можеше да ги види. Тогава, само за част от секундата, усети агонията на звероподобната майка, която точно на това място си беше дала сметка, че люлката е твърде тежка, за да я вземат с тях при бягството.

– Естествено, че са знаели – обади се друг от воините. – Нали за тях идваме. – Каза го така, сякаш е върховна справедливост; сякаш крайчетата на думите му ще уловят слънчевата светлина и ще заблестят.

Бетена му хвърли уморен, много уморен поглед. Откъде беше успял да набере тая ярост? Войната е друго нещо, но това... Тия химери бяха обикновени създания, които отглеждат храна и се прехранват с нея, люлеят децата си в полирани люлки и най-вероятно не са пролели и капка кръв през целия си живот. Нямаха нищо общо с воините ревенанти, с които ангелите се сражаваха открай време – през цялата си история – ония покрити с белези брутални чудовища, които с един удар можеха да ги разполовят, да ги зашеметят със силата на татуираните върху дланите им дяволски очи, да разкъсат гърлата им със зъбите си. Това тук беше различно. Войната така и не беше стигнала по тези места; Войнолюбеца я задържа само по границите на владенията. През повечето време тези пръснати селца на земеделци не са имали дори стражари, а когато най-после се появиха такива, съпротивата им се оказа направо жалка.

Химерите бяха разбити – падането на Лораменди беляза техния край. Войнолюбеца беше мъртъв, както и възкресителят. Нямаше повече ревенанти.

– Защо просто не ги оставим да избягат? – каза Бетена, зареяла поглед над приветливата зелена земя с нейните мъгливи възвишения, нежни като нарисувани с четка. Неколцина от другарите ѝ се разсмяха, сякаш се беше пошегувала сполучливо. Тя не се опита да ги разубеждава, макар че опитът да се усмихне не ѝ се получи. Лицето ѝ беше като от дърво, а кръвта се точеше мудно във вените. Разбира се, че не могат да ги оставят да избягат. Императорският едикт изрично заповядваше земята да се прочисти от тези зверове. Кошери, така наричаше той селищата им. Огнища на зараза.

"Жалко подобие на кошери", помисли си тя. Превземаха село след село, а досега завоевателите не почувстваха нито едно ужилване. Тая работа се оказа съвсем лесна. Ужасяващо лесна.

– Тогава давайте да приключваме – подкани ги тя. Дървено лице, дървено сърце. – Едва ли са отишли много далече.

Не беше никак трудно да проследят селяните, стадата им бяха осеяли с пресен животински тор целия Южен път. Те, разбира се, бягат към Хинтермост, но едва ли са стигнали далече. На по-малко от пет километра пътят се губеше под свода на един акведукт. Представляваше тристепенна структура, внушителна и частично порутена, а падналите камъни препречваха пътя отдолу. От въздуха пътеката оттатък изглеждаше чиста и се виеше през тясна долина, подобно разделена на път зелена коса, в единия край на която се виждаше горски гъсталак. Следата на зверовете – тор, облаци прах и следи от стъпки – не продължаваше от другата страна.

– Скрили са се под акведукта – каза яростният Халам и измъкна меча си.

– Чакайте! – Бетена усети как думата се оформя върху устните ѝ и се отронва от тях. Другарите ѝ по оръжие я погледнаха. Те бяха осмина. Керванът с роби напредваше леко по земята, забавен от заграбената плячка и изоставаше на ден след тях. Осем серафими бяха напълно достатъчни, за да се справят със селце като това. Тя поклати глава. – Не, нищо – каза най-накрая и ги поведе надолу.

"Прилича на капан." Такава мисъл ѝ мина, но то бе по-скоро останал от войната рефлекс, а тя свърши.

Серафимите кацнаха и от двете страни на акведукта, за да пресекат пътя за бягство на скритите под него зверове. За да не попаднат в обсега на стрелците с лъкове – стрелите бяха най-голямата опасност за тях – се придържаха близо до каменните колони, далече извън обхвата им. Денят беше ясен, а сенките – наситено черни. Очите на химерите сигурно вече са привикнали към тъмнината, помисли си Бетена; светлината ще ги заслепи. "Нека се свършва по-бързо", каза си тя и подаде сигнал. После се хвърли напред, със заслепяващи огнени криле, държейки ниско меча в готовност. Очакваше да попадне на добитък, на притаени селяни и да чуе звук, който вече добре познаваше: стенанията на притиснати в ъгъла животни.

Видя добитъка и притаените селяни. Огънят на крилете ѝ ги обля в призрачна светлина. Очите им святкаха като живак, също като на създания, чийто живот трае само една нощ.

Те обаче не стенеха.

Смях; той прозвуча като ответен удар: сух, мрачен. Всичко се обърка. А когато ангелът Бетена видя какво още я очаква под акведукта, тя разбра, че не е била права. Войната не беше приключила.

Макар че за нея и за нейните другари всичко свърши съвсем внезапно.