Дни на кръв и звездна светлина

60. НОВА ИГРА

Кару беше казала истината на Тиаго: работата потръгна много по-бързо с участието на Исса, както и с помощта на Зузана. Можеше да повери на техните сръчни ръце коя да е задача без съчленяването на тялото. Когато Зири започна да плаща десятъка болка – настояваше, дори умоляваше, за да се отплати за магическото си изцеление – Кару едва ли не се почувства излишна. Нейната стая изведнъж отесня. Вътре стана пренаселено, защото крилете на Зири заемаха много място, а опашката на Исса винаги се озоваваше там, където искаше да стъпи, но въпреки това се чувстваше... щастлива. Истински щастлива, а не като в "Светия Граал". А коя задача прехвърли на другите с най-голяма радост – още по-голяма дори от десятъка болка? Математиката, естествено.

– Аз съм добър по математика – присъедини се като доброволец Мик, когато я дочу да се оплаква от трудните сметки в изчисляване на съотношението тегло – криле. – Мога ли да помогна?

Когато се оказа, че наистина може, Кару коленопреклонно благодари.

– Богове на математиката и физиката – пропя тя, – приемам вашия дар в лицето на това умно русокосо момче.

– Мъж – обидено я поправи Мик. – Ето, гледай: бакенбарди. Окосмяване по гърдите. Или поне нещо подобно.

– Мъж – съгласи се Кару, вдигна се от пода и направи шеговито дълбок поклон. – Благодаря ви, богове, за този мъж... – После внезапно спря насред думата и се обърна към Зузана с нормалния си глас. – Я чакай малко! Трябва ли да разбирам, че те е направил жена?

Тя просто искаше да каже, че ще ѝ е странно да мисли за Зузана – пък и за себе си – като за момиче, превърнало се в жена. Но въпреки това въпросът прозвуча доста пуритански. Отговорът на Зузана, впрегнала цялата изразителна мощ на веждите си, за да подчертае разврата, на който се е отдала, гласеше:

– Ами, щом като питаш – да. Този мъж направи от мен жена. Отначало болеше адски, но после ставаше все по-добре. – Тя направи гримаса като анимационен герой. – Толкова. Все. По-добре.

Мик пламна, сякаш беше изгорял на слънце, а Кару запуши ушите си с ръце.

– Тра-ла-ла! – запя силно тя, а когато Зири я попита за какво си приказват, също се изчерви и не отговори. Това на свой ред доведе до неговото почервеняване, щом се досети за какво може да иде реч.

В края на първия ден вече бяха съчленили петима нови воини за бунтовната армия – двойно повече, отколкото с помощта на Тен, въпреки че започнаха късно, а Зузана и Мик трябваше в крачка да се учат на основни неща. Следваха списъка със заявки на Тиаго и спазваха изискванията му, за да го усмирят. Спазиха повелята му дори когато Зузана измъкна наслуки една от кандилниците – същата, заради която вадеше душата на Кару още от първия си ден в казбата – и там се оказа Хаксая. Навремето лисицата воин беше приятелка на Мадригал и в докосването на нейната душа имаше залез и смях, примесено с жарене като от коприва. Хаксая беше от онези, които всеки иска да има на своя страна... Това накара Кару да се размисли за разделянето на лагери.

На кого би могла да се довери? Воините от армията на химерите от край време бяха безпрекословно предани на своя генерал. Затова пък тя имаше Исса и, разбира се, Зири, който поемаше риск дори като идваше при нея да плаща десятък болка. А може би и непокорните от отряда на Болейрос. Техните души все още бяха в стазис, затова не можеше да бъде сигурна. Според нея Амзалаг също не беше доволен от похватите на Тиаго, а вероятно и Баст. Тя харесваше Вирко. Имаше приветлив и сговорчив характер, нали той беше повърнал след последната мисия – явно и на него терорът не му беше по душа. Но някак не можеше да си го представи да се опълчва на Вълка.

Какво си въобразяваше изобщо? Тя себе си не можеше да си представи как се опълчва на Вълка, та какво остава да го иска от другите. Сподели със Зири съмненията си, че Вълка иска да я убие и Зири не показа да е изненадан, а това бе доста обезпокоително.

– Той иска да има пълен контрол – каза Зири. – А ти отдавна показа, че не си подвластна на неговия чар.

Вярно, наистина го беше показала. Но въпросът, който кънтеше в главата ѝ сега, бе: "Какво бих могла да направя?".

Повече не можеше да го следва в избрания от него път. Не само действаше като варварин, ами носеше и разруха със себе си. Само какво причини на южните народи! Все по-често си мислеше, че ако войниците проумеят нейната кауза и ползата от нея – стига да успее да им отвори очите – може би ще откажат да го следват. Те обаче много добре разбираха какво правят и продължаваха да са му предани. Ето това беше най-лошото. Всички се бяха подчинили на заповедта му, с изключение на един-единствен отряд.

Освен това не можеше да се мери с него. В очите им Тиаго беше полубог, а какво представляваше тя? Прочутата любовница на ангелите в човешки образ. Даже някой да си направи труд да я изслуша, тя не ставаше за водач. Минаха много години и от времето, когато беше обикновен войник. Сега вече се боеше – от отговорността, от Империята, от оскъдния шанс да оцелеят, но най-вече от Тиаго. Особено се страхуваше от злобата в очите му, която пак се беше появила.

– Някой друг път – каза на Зузана тя, завинти здраво кандилницата на Хаксая и я остави настрани. – Сега дай да опитаме да ощастливим Вълка.

И той наистина остана доволен от работата им.

– Добра работа – каза, когато му представиха петимата чисто нови войници. Сега пак беше надянал любезната маска. На вечеря беше самото доброжелателство, дори предложи вино – вино?! Това беше рядкост за тяхната трапеза и Кару не се остави да я подведе. Той вдигна пълната си чаша към петимата нови ревенанти. – За оцеляването! – каза, а тя мислено се запита: "Чие?".

Като му връщаше отново тези воини, тези оръжия, тя нито за миг не се заблуждаваше за какво ще ги използва. От тази мисъл ѝ призляваше, но откритата съпротива не би довела до никъде. Забеляза как го гледат останалите: с някаква жадна смесица от благоговение и страх, надявайки се да бъдат забелязани от него. Видя и как засияват, когато това стане. Даваше си сметка как той ги манипулира, как ги печели отново и отново, внушавайки на всеки от тях, че е неговият избраник, призван да разшири могъществото му до пределите на света.

Наблюдаваше го как налива виното и когато забеляза овалната форма на бутилката, загуби интерес. Това не беше житното вино на химерите, а беше от избите на серафимите, гъсто и червено, сигурно някой войник го беше донесъл от града, който са разграбили.

Тя се отпусна на стола, ровейки с вилицата в чинията с кускус.

– Не искаш ли вино? – попита Тиаго, примъквайки една пейка близо до нея.

– Не, благодаря.

– Казват, че е на лош късмет, ако откажеш наздравица – продължи той. – Така благословията ѝ няма да те огрее.

Какво, тази наздравица за оцеляване ли е?!

– Значи, ако не пия от твоето вино, няма да оцелея, така ли?

Той сви рамене.

– Не съм суеверен, пък и виното е хубаво. – Той отпи. – В тия времена ни останаха толкова малко удоволствия. Нали и двамата сме съгласни, че този ден е хубав. Още петима воини ще се присъединят към нас в боя, Исса също се появи... някак. – Едновременно погледнаха към Исса, която седеше в края на масата заедно с Ниск и Лиссет от племето ная, макар че последните двама повече отговаряха на представите на Кару как изглеждат химерите ная. – И не на последно място – твоите приятели са заедно с теб. – Той посочи с глава към Зузана и Мик.

Те седяха на пода със скръстени крака, наобиколени от войниците химери, сочеха различни предмети и учеха нови думи на химерски: сол, плъх, яде, чиято неблагополучна комбинация отказа Зузана да яде месото в чинията си.

– Според мен е пилешко – каза Мик, предъвквайки една хапка.

– Просто ти обръщам внимание, че преди наоколо имаше много повече плъхове.

– Случайно съвпадение. – Мик си взе още едно парче и каза на сносен химерски, давейки се от смях: – Солено вкусен плъх.

– Пилешко е – настоя едната от оживелите сенки. Кару не беше сигурна коя от двете е точно, но тя взе да пляска с ръце като с криле и дори показваше пилешки кости за доказателство.

"Е, вече не остана нещо, което да не съм видяла през живота си, даже една от оживелите сенки да се прави на пиле."

Присъствието на приятелите ѝ в казбата преобрази всички, и то за добро. А помощта им днес ѝ се услади даже повече от тяхната компания. Но сега, докато ги наблюдаваше през очите на Тиаго и заради онова, което беше научила, я обзе лошо предчувствие.

– Така е – каза тя, насилвайки се да говори с ведър тон. – Моите приятели са с мен. За съжаление, няма да останат дълго. Скоро си заминават.

– Я! Колко жалко. Толкова ни бяха полезни. Сигурно има начин да ги убедим да останат.

– Едва ли. Имат си задължения у тях.

– Че кое може да е по-важно от това да ти помогнат? – Кару почувства как обсегът на зрението ѝ се стеснява и като обектив вече фокусира само нейните приятели. Явно това беше неговата нова игричка. Тиаго продължи с кадифен глас: – Никак не ми се иска да ги изгубиш.

Да ги изгуби? Ушите на Кару забучаха. Думите на Тиаго бяха чисти и неопетнени като външния му вид, но тя не се съмняваше, че зад тях стои кървава заплаха. Приятелите ѝ бяха нейното слабо място. Тя ги обичаше. Сръчните пръсти и математиката тук нямаха никакво значение, Тиаго щеше да ги задържи по една-единствена причина – да контролира нея чрез тях. Тя реши да се включи в неговата игра.

– Тогава пак ще взема Тен – каза тихо. – Само ги остави да си заминат.

– О, не съм съгласен. Тен притежава много качества, но мисля и двамата сме на едно мнение, че е несравнимо по-добра в това да принуждава възкресителя в работата му, отколкото самата тя да е възкресител.

– Няма нужда някой да ме принуждава да работя. Направих всичко, което поиска от мен.

– Откъде се взе Исса?

Въпросът я свари неподготвена. Смущението ѝ беше за кратко, но то не му убягна и предизвика едва доловима усмивка.

– Вече ти казах – отвърна.

– Вярно.

Кару почувства, че се превръща в парче лед. Тя просто седеше и наблюдаваше как Зузана майстори марионетка дрънкалка от пилешки кости. Частите ѝ бяха свързани с канап и имаше нащърбена купичка за глава, но Зузана някак успя да вдъхне живот на тая проклетия, после я поведе с едното рамо напред към войниците и я накара да проси останките от храната им. Войниците ѝ ръкопляскаха и блъскаха по барабаните, които Кару им купи, а Зузана водеше марионетката във вихрен танц, докато най-накрая главата ѝ падна. После всички започнаха да увещават Мик да им посвири.

– Опитай виното – каза Тиаго, надигайки се да си ходи. – Много е гъсто. Нали знаеш какво разправят за виното на ангелите? Колкото по-кърваво – толкова по-добро.

Тя не го изпи. По-късно, вече заедно с Исса в двора, не изпускаше Тиаго от поглед, но той просто седеше облегнат на стената, сам, отметнал глава назад със затворени очи и слушаше музиката.

Но едни други очи оставаха зорко отворени. В тежките сенки на галерията се разхождаше Тен. Наблюдаваше Кару и изобщо не си правеше труд да го прикрие. Не откъсна поглед от нея дори когато се завъртя кръгом, за да промени посоката. Напред и назад, напред и назад, неуморно. Сякаш беше самото въплъщение на вълчата враждебност – животинско тяло с инстинкт на хищник и остри зъби, жадно да му кажат "Убивай!", и готово дори с измама да се домогне до това.

Кожата на Кару настръхна и тя преся с поглед насъбралите се войници, всички до един прехласнати по свиренето на Мик. Някои очи бяха затворени, други – не. А тя дори не знаеше какво търси.

– Вече не съм сигурна, че ти направих услуга, като те възкресих – тихо прошушна на Исса. Как го беше казала Исса по-рано – че стазата е милосърдие. – В кандилницата ти беше в безопасност.

Отговорът на Исса бе също толкова тих.

– Моята безопасност сега не е важна.

– Моля? За мен е важна.

– Ти си важната, Кару. И посланието е важно.

Посланието. Кару стоеше онемяла. Между тях се отвори празнина – тишина, която бе много по-дълбока от музиката и която очакваше да бъде запълнена с един въпрос. Какво е било последното послание на Бримстоун за нея? Дошло беше време да попита. Никога вече нямаше да чуе гласа му, но ѝ оставаха поне неговите думи, заръката му.

– То добро ли е, или лошо? – попита тя Исса. Грешен въпрос, знаеше си го, но просто не можа да се удържи.

– И двете, сладко момиче – отвърна Исса. – Като всичко останало.