Дни на кръв и звездна светлина

48. СКЪП ГОСТЕНИН

– Командире, открихме... нещо. Сър.

Яил удостои съгледвача със зъл поглед, който неговите войници добре познаваха. Командирът на Доминион нямаше избухливия характер на брат си. Неговият гняв беше студен, съвършено овладян, което обаче не го правеше по-малко свиреп – напротив; той запазваше пълен самоконтрол, докато изпълнява най-зловещите си намерения и това му позволяваше да изпита още по-пълна наслада от тях.

– Трябва ли да разбирам – тихо каза той, – че под "нещо" нямаш предвид бунтовника?

– Не, сър, не е той. – Съгледвачът не гледаше право в Яил, беше забил очи в копринената стена на шатрата. Навън беше нощ и лекият бриз се усилваше. Краищата на шатрата се развяваха под неговия напор и светлика на фенерите обагряше гънките им в алено; огънят, вечно променлив, действаше хипнотично. Яил го знаеше по себе си – не откъсна поглед от пламъците, когато неговият ординарец въведе съгледвача, но не мислеше, че и той е запленен от играта на огнените езици. По-вероятно избягваше да го гледа в лицето.

– Е, какво е тогава? – нетърпеливо попита командирът. Трябваше му единствено бунтовникът: киринът, който – направо невероятно – успя някак да му се изплъзне измежду пръстите. Не вярваше, че нещо друго има силата да привлече вниманието му точно в този момент.

Но грешеше.

– Не сме много сигурни какво точно е, сър – продължи съгледвачът. Изглеждаше объркан. И явно погнусен. Яил познаваше този поглед, често го усещаше върху себе си. Опитваха се да го скрият, но все нещо ги издаваше: леко потрепване, стрелкащи се във всички посоки очи, едва доловимо прехапване на устните. Понякога това така го вбесяваше, че тутакси намираше нещо, което да им отвлече вниманието от тяхната погнуса. Като агонията например. Но ако наистина се захванеше да наказва всеки отвратен от неговото лице, нямаше да му остане и минута отдих. Освен това погнусата на съгледвача сега видимо не се дължеше на него. Тази мисъл разпали любопитството му.

– Намерихме... това... да се крие в развалините на Арч Карнавъл. То си беше наклало огън.

– То? – подканващо повтори Яил. – Някой от зверовете ли е?

– Не, сър. Поне не прилича на нито един от зверовете, които съм виждал... Твърди, че е серафим.

Яил избухна в смях.

– Ти обаче не можа да го разпознаеш? Що за тъпаци съм събрал около мен, като не могат да различат даже себеподобните си?!

Съгледвачът изглеждаше така, сякаш ходеше по живи въглени.

– Виноват, сър. Отначало си рекох, че това е невъзможно, но в него наистина има нещо. Ако казва истината...

– Доведете го тук – прекъсна го Яил.

Така и направиха.

Той първо го чу, още преди да го види. Говореше езика на серафимите – стенеше и се жалваше.

– Братя, роднини – умоляваше, – бъдете добри с бедното потрошено създание, имайте жал!

Ординарецът на Яил повдигна края на шатрата и пропусна първо стенещото изчадие. Годините служба при Яил и преживяното във войната го бяха закалили; когато Яил видя пребледнялото му лице, разбра, че става нещо извънредно.

Двама войници бяха хванали съществото за подмишниците и го теглеха. Тялото му представляваше подпухнала топка, ръцете му бяха хилави и меки, а лицето...

Яил не пребледня. Онова, което отвращаваше останалите, него го очароваше. Надигна се от стола. Приближи и коленичи пред създанието, за да го разгледа по-внимателно, а когато то погледна неговото лице, отскочи назад. Това вече беше забавно – подобно чудовище също може да изпитва отвращение – но Яил не се засмя.

– Милост! – провикна се то. – Вече достатъчно бях наказан! Сега най-после съм у дома. Синята красавица ми върна способността да летя, но тя се оказа зла, о, лицемерно момиче! Има вкус на вълшебна приказка, ама нека сега да стои в изпепеления си град; нека жалее за своите мъртви чудовища, защото ме измами. Желанието се изчерпа. Колко дълго още трябва да съм Паднал? Така е вече от хиляди години. Достатъчно съм наказан вече!

Яил си даде сметка, че пред него стои легенда. "Паднал", изумен пророни той и се взря в красивите очи на създанието, потънали в гънките на подпухналото му мораво лице. Огледа люлеещите се под него безполезни крака и парчетата кост, които стърчаха от лопатките на гърба му, откъдето в далечното минало – едно минало без истории, защото книгите бяха изгорени и изгубени – са били изтръгнати крилете му.

– Значи си истински – каза Яил без капка страхопочитание, че това създание е още живо след всичко, на което е било подложено.

– Аз съм Разгут, скъпи братко, имай милост! Другият ангел беше жесток, о, неговите огнени очи са така сияйни, но в душата си е мъртъв и той не ми помогна.

"Огнени очи." Внезапно бръщолевенето на създанието се видя на Яил не по-малко очарователно от неговата история.

С неподозирана сила за тънките му като тръстика ръце Разгут се освободи от хватката на войниците и сграбчи китката на Яил.

– Ти, който знаеш какво е да си строшен, братко, ти ще ме пожалиш.

Яил се ухили. Той най-добре знаеше как изглежда лицето му, когато се усмихва: маска от белязана плът, същински ужас. Нямаше нищо против да всява ужас у другите. Нали оживя. Онази, която го съсече – е, тя живя достатъчно дълго, за да се разкае за стореното и предостатъчно, за да съжали, че изобщо се е раждала. Яил беше грозен и с разбити зъби, но него това изобщо не го притесняваше; колкото до чувството на жал – то никога не го беше спъвало. Въпреки това позволи на Разгут да остане увиснал на ръката му. Отпрати войниците, които се опитаха да го освободят от молителя, и нареди на ординареца да донесе храна.

– За нашия гостенин – каза.

"Нашият драг гостенин."