Дни на кръв и звездна светлина

13. АСИМЕТРИЯ

Светлина между миглите.

Кару само се преструва на заспала. Пръстите на Акива пърхат по клепачите ѝ и плавно се спускат по извивката на бузата. Усеща погледа му върху себе си като жарава. Да те гледа Акива, е все едно да се печеш на слънце.

– Знам, че си будна – промърморва в ухото ѝ той. – Нали не си мислиш, че не мога да позная?

Тя продължава да стиска очи, но се усмихва, предавайки се.

– Шт, сънувам сън.

– Не е сън, истинско е.

– Откъде знаеш? Теб дори те няма в него. – Чувства се игрива, натежала от щастие. От истинност.

– Мен ме има във всички сънища – отвръща той. – Сега там живея.

Тя вече не се усмихва. За миг не успява да си спомни коя е, нито кога е. Кару ли беше? Или Мадригал?

– Отвори очи – прошепва Акива. Пръстите му се връщат върху клепачите ѝ. – Искам да ти покажа нещо.

В следващия миг тя изведнъж си спомня всичко и вече знае какво иска да ѝ покаже.

– Не! – Опитва се да се извърне, но той я издебва. Разтваря очите ѝ. Пръстите му натискат и дълбаят, но гласът му не губи мекотата си.

– Погледни! – увещава я той. Притискайки, дълбаейки. – Погледни!

И тя поглежда.

Кару ахна. Това беше един от онези сънища, които сътворяват пространство между секундите, доказвайки, че сънят си има своя собствена физика, където времето се свива и разширява, животът преминава пред очите само с едно мигване, а градовете се превръщат в пепелища, докато трепнеш с ресници. Седнала с изправен гръб, будна – или поне така си мислеше – тя трепна и изпусна тигровия зъб, който държеше. Ръцете ѝ литнаха към очите. Все още усещаше натиска на пръстите на Акива върху тях.

Сън, просто сън. Мамка му. Как успя да я издебне? Коварни хищни сънища, които само чакат главата ѝ да клюмне. Тя отпусна ръце и се опита да укроти бясно препускащото сърце. Повече нямаше от какво да се страхува. Най-страшното вече го беше видяла.

Страхът лесно можеше да се прогони. Гневът обаче беше друго нещо. Как можа да се поддаде на усещането за съвършена истинност след всичко онова... То беше гадна лъжа. Нямаше нищо истинно в Акива. Това усещане се беше промъкнало от един друг живот, когато тя беше Мадригал от Кирин, влюбена в ангел и дала живота си заради тази любов. Но сега вече не беше Мадригал, нито химера. Тя беше Кару. Човешко същество.

Или поне нещо подобно.

И нямаше никакво време за сънища.

На масата пред нея, проблясваща матово на светлината на двете свещи, лежеше огърлица. На нея бяха нанизани в строг ред човешки и еленски зъби, мъниста от карнеол[4], осмоъгълни железни опилки, дълги цеви на кости от прилеп и, придавайки ѝ несиметричен вид, дълъг зъб от тигър – ешът му се търкулна под масата, когато го изпусна.

Асиметрията, когато ставаше дума за огърлица на ревенант, не беше хубаво нещо. Всеки от нейните елементи – зъб, мънисто и кост – имаше съдбоносно значение за вида на бъдещото тяло и дори най-дребният пропуск можеше да се окаже осакатяващ.

Кару избута стола назад и коленичи, опипвайки слепешком в тъмното под работната си маса. В процепите и пукнатините на студения мръсен под пръстите ѝ се натъкнаха на миши изпражнения, на срязаните краища на някаква връв и нещо влажно, което се надяваше да е загнило гроздово зърно – "Нека това си остане загадка", помисли си и го остави – но със сигурност не и зъб.

Къде си, зъбчо?

Нямаше как да го замени с друг. Сдоби се с него в Прага преди няколко дни – едната половина от необходимия чифт. "Съжалявам, че ти липсва един крак, Амзалаг – представи си, че казва, – ама загубих единия зъб."

Това я разсмя, внезапен, измъчен звук. Можеше да си представи как би се развило всичко това. Е, Амзалаг сигурно нямаше да протестира. Лишеният от чувство за хумор воин се беше прераждал в толкова много тела, че сега според нея просто щеше да продължи на куц крак и постепенно да привикне. Не всички воини обаче бяха такива стоици, когато ставаше дума за нейните грешки на новак в занаята. Миналата седмица, когато направи крилете на грифона Минас прекалено малки за тежестта му, той не беше никак въздържан.

– Бримстоун никога не би допуснал такава нелепа грешка – пенеше се той.

"Е – опита се да му отвърне по достойнство Кару с цялата тежест и зрялост, на които бе способна – добро утро."

Първо на първо, тази наука – съотношението тегло-криле – не ѝ беше най-силната страна. Ако от малка знаеше, че ще опре до нея, щеше да се запише в друго училище. Но сега тя е художник, а не инженер.

"Аз съм възкресител."

Тази мисъл се появи отнякъде, проста и необикновена както винаги.

Продължи да лази под масата. Зъбът не можеше просто да се изпари. После през една пукнатина в камъка върху кокалчетата на пръстите ѝ лъхна свежа струя въздух. Тук имаше отвор. Явно зъбът беше пропаднал в него.

Тя се отпусна назад на пети. Полази я парализиращ хлад. Знаеше какво трябва да направи сега. Трябваше да слезе на долния етаж при обитателя на стаята под нейната и да го помоли да потърси зъба. Само не и това.

Само не и при него.

Дали сега беше долу? Сигурно. Понякога имаше чувството, че може да усети как присъствието му се просмуква през пода. Вероятно спи – нали е посред нощ.

Нямаше сила, която да я принуди да отиде при него посред нощ. Огърлицата може да почака и до сутринта.

Поне така си мислеше.

Но после: почукване на вратата. Тя веднага разбра кой е отвън.

Той явно нямаше никакви угризения да дойде при нея през нощта. Почукването беше внимателно и точно това я притесни най-много – звучеше интимно, потайно. Тя не искаше да споделя никакви тайни с него.

– Кару? – Гласът беше любезен. Цялото ѝ тяло се напрегна. Тя най-добре знае колко измамна е тази любезност. Няма да се обажда. Вратата е залостена. Нека си мисли, че тя спи.

– Нося ти зъба – обади се той. – Току-що ми падна върху главата.

"Добре де, дявол го взел." Не можеше да се преструва на заспала, щом като току-що е изпуснала зъб върху главата му. Пък и не искаше той да си помисли, че се крие от него. Проклятие, защо все още ѝ действаше по този начин? Бясна и с изопнати рамене, с люлееща се синя дълга плитка на гърба, Кару приближи вратата, вдигна античната напречна греда – тя служеше основно за защита срещу него – и отвори. Протегна ръка да вземе зъба. Той трябваше само да го пусне в шепата ѝ и да си тръгне, но тя знаеше – естествено – че няма да ѝ се размине толкова лесно.

С Белия вълк никога не беше лесно.