Дни на кръв и звездна светлина

15. ЗЛОДЕЙ

В онази далечна нощ от предишния ѝ живот и в предишното тяло тя трябваше да усети, че е следена, но радостта заслепи нейната предпазливост.

Тя беше Мадригал от Кирин. И беше влюбена. Озова се в хватката на всепоглъщащ дързък сън. Цял месец, поредица от потайни нощни срещи, тя, тръпнеща от новата си любов и пламнала от желание двамата да създадат един нов свят, отлиташе по мръкнало до храма на Елай, където я чакаше Акива. Всеки път вкусваше с наслада мига на пристигането си, когато за първи път зърваше вдигнатото му лице, докато се промъкваше надолу през балдахина на реквиемните дървета и как при вида ѝ той се озаряваше от радост в отговор на нейната радост. Този образ щеше да съхранява през всичките бъдни дни – повдигнатото лице на Акива, така съвършено и златисто, светнало от изумление и възторг. Той посяга да я придърпа по-бързо на земята. Ръцете му се плъзгат по краката ѝ докато се спуска, обгръщат хълбоците ѝ и я прихващат още във въздуха, така че устните им се сливат преди копитата ѝ да са докоснали земята.

Тя се залива от смях, прилепила уста в неговата, крилете са още разтворени на гърба ѝ като огромни тъмни ветрила, а той се отпуска назад и поляга на мъха, придърпвайки я върху себе си. Двамата са омаяни и жадни и се любят насред горичката, право пред погледите на яснооките евангелини, чиято среднощна симфония им служи за музика.

Право пред погледите на онези, които преследват Мадригал още от града.

По-късно ѝ се повдигаше при мисълта, че са ги наблюдавали. Дебнели са и са ги наблюдавали. Не им е стигнало да установят измяната още докато се целуват, а са чакали още по-възмутителни прегрешения – искали са да видят всичко докрай и да разберат за какво ще си приказват те двамата след това.

И с какво са били възнаградени?

Двамата любовници се оттеглят лениво в малкия храм, където отпиват от свещения извор и похапват хляба и плодовете, донесени от Мадригал. После се заемат с магьосничество. Акива учи Мадригал на заклинание, което да я направи невидима. Тя за кратко успява, но за да задържи магията, се иска още по-висок данък болка. Така образът ѝ ту се появява, ту изчезва в храма.

– Какво ли трябва да направя – пита замислено тя – за по-силна болка?

– Нищо. На теб не ти се полага никаква болка. Само наслада. – Той потрива нос в нейния, а тя го отблъсква усмихната.

– Насладата няма да ми позволи да остана невидима дълго време.

Двамата не биха могли да се крият вечно в храма, затова трябва да умеят да се появяват и изчезват внезапно и в двете земи, сред химерите и сред серафимите, да стават видими и невидими. Обмислят кого още да привлекат за своето дело; готови са да започнат. Решителният момент ще дойде, когато ще трябва да се разкрият пред неколцината избрани довереници, затова отново и отново преговарят своя избор.

Говорят и за това кой да бъде убит.

– Вълка – казва Акива. – Докато той е жив, няма надежда за мир.

Мадригал мълчи. Тиаго мъртъв? Знае, че Акива има право. Тиаго не би се спрял до пълното унищожение на врага. В нея не е останала и капчица обич към него, но чак да бъде убит? Тя си играе с ядеца, който виси на врата ѝ, разкъсвана от противоречия. Тиаго е душата на тяхната войска и героят обединител на народа ѝ. Химерите биха го последвали навсякъде.

– Това ще бъде трудно – казва тя на Акива.

Императорът обаче е още по-кръвожаден от Тиаго, ако това изобщо е възможно. Освен това той е и баща на Акива.

– Как мислиш... дали си способен на такова нещо? – пита Мадригал.

– На какво – да го убия ли? Нали това е призванието ми? – В гласа му има горчилка. – Аз съм чудовище, създадено от него самия.

– Ти не си чудовище – казва тя, притегля го към себе си и гали челото му, което е винаги горещо, сякаш има треска; после целува татуираните по пръстите му мастилени черти, сякаш му дава опрощение за отнетите души, които те представляват. Разговорът за убийства постепенно замира и сред настаналото мълчание двамата си пожелават да създадат света, който искат, без да им се налага да убиват заради него.

Или, както се оказа по-късно, да умират заради него.

Отвън Тиаго решава, че е чул достатъчно и подпалва храма.

Още преди да са усетили дима и да са видели огнените езици, Мадригал и Акива са потресени от писъците на евангелините. Никога не са предполагали, че тези създания могат да пищят. Двамата отскачат далече един от друг и инстинктивно посягат за оръжието, каквото там няма. Оставили са го отвън върху мъха, заедно със свалените си дрехи.

"Такава небрежност" са първите думи на Тиаго, когато те наближават, бягайки от горящия храм и се натъкват на засадата от войници. Белия вълк, застанал в средата най-отпред, държи сърповидните остриета на Мадригал, по едно във всяка ръка. Оставил ги е да стърчат между пръстите му и ги поклаща напред-назад. Зад него един от вълчата му свита стиска мечовете на Акива. Подрънква присмехулно с остриетата им.

Този звук е последван от миг, един-единствен миг на пълно вцепенение, а после настава хаос.

Акива вдига ръце, призовавайки магическите си способности. Мадригал така и не разбира какво се е канел да направи, защото Тиаго е подготвен. Четирима воини ревенанти вече са насочили длани към него и хамсите гледат втренчено ангела. Плисва го вълна на немощ. Той залита, пада на колене и те му се нахвърлят, налагайки го с ефесите на мечовете, с тежките си юмруци в ръкавици, с обутите си в ботуши крака и с един камшик от опашка на влечуго, обвита във верига.

Мадригал се опитва да го стигне, но я пресреща юмрукът на Тиаго, който с такава сила се забива в стомаха ѝ, че я запраща във въздуха. В един безтегловен, въздушен миг тя губи представа къде е горе и къде е долу, после се стоварва на земята. Костите ѝ пукат. От гърлото ѝ бликва кръв, нахлува в устата и носа.

Давене, задушаване, гадене. Болка. Болка и кръв. Бори се за глътка въздух. Гола, тя се увива около болката. Над главата ѝ: дим, пламтящи дървета, а после Тиаго. Гледа надолу към нея, устните му са оголили зъбите.

– Противно създание – изръмжава той с дълбоко отвращение. – Предател. – А после и най-унизителното: – Любовница на ангелите!

През очите му гледа убиец и тя очаква да умре още там, върху мъха. Тиаго е злодей. Понякога го наричат Берсерк[5] заради свирепия му начин на умъртвяване по време на битка: негова запазена марка е да разкъсва гърлото на противника със зъби. Опасно е да го разгневиш, затова Мадригал се свива пред очаквания удар, който обаче така и не идва.

Тиаго ѝ обръща гръб.

Може би иска тя да гледа. Или го прави инстинктивно – първичният инстинкт да унищожи първо онзи, който го е предизвикал. Да унищожи Акива.

Толкова много кръв има наоколо.

Споменът беше ясен и зловещ, примесен със задушлив дим и пищенето на змиите-птици, опечени живи. Макар това да бе спомен не на Кару, а на Мадригал, тя го чувстваше свой, защото се надигаше от самите ѝ дълбини. Това бе самата тя и си спомняше отчетливо всичко: Акива на земята, кръвта му, шуртяща в свещения извор и дивия поглед на Тиаго, който въпреки това оставаше зловещо спокоен и напълно безмълвен, нанасяйки удар след удар по тялото на ангела; лицето му, бялата му коса, искряща с дребните капчици кръв.

Той би убил Акива още там, но един от неговите по-благоразумни последователи пристъпи и го дръпна, затова краят не дойде веднага. След това дни наред Мадригал чуваше ужасяващия екот от крясъците на своя възлюбен, докато го изтезаваха в тъмницата на Лораменди, където тя очакваше своята екзекуция.

Този Тиаго виждаше Кару – убиеца, мъчителя, злодея – когато един живот по-късно изникна отпреде ѝ сред руините на Лораменди.

Но... сега всичко изглежда различно, нали? В края на краищата в светлината на последвалите събития как би могла още да твърди, че той не е бил прав?

Акива трябваше да умре още тогава; тя също. Това наистина беше предателство: тяхната любов, техните кроежи и най-лошото от всичко – глупавото ѝ милосърдие, че пощади живота на ангел, при това не един, а два пъти, та да оцелее той и да се превърне в онова, което е сега. Принца на копелетата, както е едно от многото му имена. Тиаго направи всичко по силите си, за да е сигурен, че до нея са стигнали всичките му прозвища: Повелителя на извънбрачните, Бича за зверовете, Ангела на унищожението, а зад всяко от тези имена се таеше обвинение: заради теб, заради теб.

Ако не беше тя, химерите щяха да живеят и занапред. Лораменди все още щеше да се издига на мястото си. Бримстоун щеше да ниже зъби, а Исса, милата Исса, щеше да се тормози за здравето му и да увива змиите си около вратовете на хората, пристъпили в преддверието на дюкянчето. Дечурлигата в града все още щяха да вдигат врява по Серпентината, както те си знаят, а като пораснат, щяха да стават воини, както стана и с нея, и да преминават от тяло в тяло, докато продължава войната. Докато продължава.

За вечни времена.

Сега, като обръщаше поглед назад, Кару не можеше да повярва колко е била наивна да вярва, че светът може да изглежда различно и че именно тя ще е тази, която ще го промени.